Определение № 1989 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2097/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 32499 от 07.12.2022 г. на В. Д. Б., приподписана от адвокат И. М. - Б. от АК - П., против въззивно Определение № 2673 от 22.11.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 3009/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено Определение № 260377 от 09.05.2022 г. по гр.д.№ 12455/2013 г. на Районен съд - Пловдив. След изпълнение на процедурата по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили отговор от П. Д. Г. и отговор от М. Д. Д. чрез адвокат Б. Д. от АК – П.. Становището на П. Д. Г. е, че жалбата е допустима и основателна. Според М. Д. Д. не е налице основание да се допусне касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Останалите ответници по жалбата не са депозирали отговори. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Заявени са оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното: Производството по гр.д.№ 12455/2013 г. на РС – Пловдив е за съдебна делба. По отношение на съделителите К. Н., Г. П. и Д. Х., конституирани в производството по реда на чл. 227 ГПК, първоинстанционният съд е приложил процедурата по чл. 47 ГПК и е приел, че следва да им бъдат назначени особени представители. Дадени са указания до ищцата В. Д. Б. да внесе депозит за трима особени представители в размер на 1 800 лева, определен съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В определения 1-седмичен срок ищцата не е представила доказателства за внасяне на определената сума. С молба от 03.05.2022 г. тя е заявила, че възразява, тъй като въпросните лица са лишени от наследство от техните наследодатели по аргумент от разпоредителните действия, извършени на 17.12.2015 г. С Определение № 260377 от 09.05.2022 г. РС – Пловдив е констатирал, че в дадения срок не са внесени депозитите на особените представители и е върнал исковата молба. Това действие е преценено от въззивната инстанция като правилно и законосъобразно. Изложено е, че за трите лица са правени неколкократни опити за призоваване, като са извършвани и служебни справки за постоянните и настоящите им адреси и регистрирани договори. Регистрирани договори не са открити, а на постоянните и настоящи адреси са изпращани няколко съобщения при изпълнение на процедурата по чл. 47 ГПК. За Н. са правени опити за връчване и е залепено уведомление, видно от л.л. 857, 942, 951, 986, 1102, 1132 от делото; за Г. П. това е видно от л.л. 606, 811, 852, 1000, 1126, 1126, за Д. Х. – от л.л. 1036, 1048, 1060, 1113, 1131-1133. Съгласно нормата на чл. 47, ал. 6 ГПК, за да продължи производството, прието е, че РС правилно е допуснал назначаване на особен представител на всеки от тримата съделители, при което за ищеца възниква задължението да внесе необходимите разноски за това. Като неоснователно е определено становището на ищцата, че тя не дължи разноски, т.к. е освободена. При проверка на цялото производство от четири тома, както и на делата по обжалване на определения на съда, не е открита нито молба за освобождаване от такси и разноски, нито определение в този смисъл. За пълнота е отбелязано, че има случаи, при които ищцата е отказвала да внася разноски и съдът е постановявал същите да се изплатят от бюджета на съда, но тези действия са лишени от законово основание и не могат да бъдат продължавани. При така формираната решаваща воля и предвид данните по делото, съставът на ВКС намира, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване, регламентирано с чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съгласно нормата, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въззивното определение е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, проявено в квалифицирана степен и установимо от самия прочит на акта. Както е посочено в мотивите, с възражението от 03.05.2022 г. ищцата е заявила, че е освободена от внасянето на сумата, определена от нея като „такса за особен представител“, като се е позовала на разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК. Съгласно цитираната норма, такси и разноски по производството на делата не се внасят от назначените от съда особени представители на страна, чийто адрес не е известен. Нормата не е приложима относно задължението, произтичащо от разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК за ищеца, в производството по чийто иск на насрещната страна следва да бъде назначен особен представител. Този ищец по правило дължи авансовото внасяне на сума, която да бъде заплатена на особения представител като възнаграждение за защитата на съответния ответник, но съобразно чл. 83, ал. 2 ГПК ищецът може да бъде освободен от внасянето на тези разноски. В хипотезата на дадени указания за внасянето на разноски по чл. 47, ал. 6 ГПК, в срока за изпълнение на които ищецът е направил изявление, че е освободен от това задължение на основание чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК, по силата на чл. 2 и чл. 7, ал. 1 ГПК за първоинстанционния съд е възникнало задължението да даде нови указания на страната за уточняване съдържанието на изявлението, за да се изясни дали се касае за неправилно тълкуване разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК от страна на ищеца или съдът е сезиран с искане ищецът да бъде освободен от заплащането на разноски по чл. 47, ал. 6 ГПК на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Във втория случай задължението за съдействие, произтичащо от чл. 7 ГПК възлага на съда да даде и указания на ищеца и да му предостави възможност да представи доказателства за обстоятелствата по чл. 83, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК, необходими за извършване на преценката налице ли са предпоставките за освобождаване от дължимите разноски. В случая първоинстанционният съд не е изпълнил това свое задължение, а пропускът на въззивния съд да констатира така допуснатото процесуално нарушение и да съобрази произнасянето си с него обосновава извод за очевидна неправилност на обжалваното определение. Наред с изложеното във връзка с констатираното от ВКС основание за допускане на касационното обжалване, налагащо отменяване на атакувания акт, встъпвайки в правомощията на въззивния съд и ръководен от разясненията по ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д.№ 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, съставът на ВКС констатира, че по отношение на ответника Н. е допуснато нарушение на чл. 26, ал. 1 ГПК. Съгласно постъпилата справка по реда на Наредба № 14 от 18.11.2009 г. за реда и начина за предоставяне достъп на органите на съдебната власт до Регистъра на населението – Национална база данни „Население“ (л. 1116) и справка от НАП (л. 1118), касаещи това лице, неговите имена са К. З. Н.. Вместо това, призовките от л.л. 857, 942, 951, 986, 1102, както и призовката от л. 1132 и уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК, изпратени до страната след получаване на справката по реда на Наредба № 14, са адресирани до К. З. Н.. Констатираното несъответствие дава основание да се направи заключение, че (на този етап от развитието на производството) изводът, че по отношение на надлежната страна с имена К. З. Н. са налице предпоставките за приложението на чл. 47, ал. 6 ГПК, е необоснован. Ето защо, след връщане на делото на първоинстанционния съд (предвид изминалата повече от година от предишната справка) най-напред ще следва да се направи нова справка по реда на Наредба № 14, след което да бъде извършено призоваване на страната с вярно изписани имена и едва при невъзможност за призоваването му и проведена процедура по чл. 47, ал. 1 ГПК ще следва да се пристъпи към назначаването на особен представител с произтичащото от това задължение за ищеца да внесе депозит за възнаграждение за особен представител на К. З. Н.. При констатация за необходимост от назначаването на особен представител (не само спрямо К. З. Н., а и спрямо останалите две визирани с обжалваното определение лица), предвид вече направеното изявление с неуточнен смисъл, от ищцата ще следва да се изиска изрично да поясни дали отправя искане да бъде освободена от тези разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК и ако да – да представи доказателства за обстоятелствата по чл. 83, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК. По отношение на ответника Г. Н. П. справката по Наредба № 14 (л. 1110) е показала, че от 06.06.2001 г. лицето има настоящ адрес в Руската федерация. От друга страна - исковата молба по настоящото дело е депозирана на 24.07.2013 г. Съобразно практиката на ВКС (Решение № 41 от 12.05.2021 г. по гр. д.№ 861/2020 г., III г.о. и цитираните в него Решение № 97 от 25.06.2013 г. по гр.д.№ 1707/2013 г., III г.о. и др.), при наличието на данни за местоживеене на ответника в чужбина още при завеждане на делото, съдът е длъжен да проведе процедурата по чл. 48, ал. 1, изр. последно ГПК, след което да приложи разпоредбата на чл. 48, ал. 1, изр. първо ГПК. Неизпълнението на цитираните норми би имало за последица учредяване на представителство на съответния ответник в нарушение на процесуалните правила. Ето защо, след изискването на актуална справка по Наредба № 14 и безрезултатно призоваване на постоянния адрес, при ново удостоверяване без данни за точния настоящ адрес в чужбина, от ищцата ще следва да се изиска да посочи адрес на този ответник в чужбина или да потвърди с декларация (под страх от отговорността по чл. 313 НК), че не й е известен адресът му в чужбина. Съответно – към назначаване на особен представител на разноски на ищеца ще може да се пристъпи след публикация в неофициалния раздел на „Държавен вестник“. С оглед изминалия период от време и възможността за регистрирани промени, ще следва да бъде повторена процедурата по чл. 47 ГПК и по отношение на Д. Р. Х.. В отговор на оплакванията срещу правилността на въззивното определение, заявени с частната касационна жалба и споделени с отговора на П. Д. Г., следва да се подчертае, че извършените на 17.12.2015 г. разпоредителни действия от страна на част от сънаследниците не съставляват основание от участие в производството да бъдат изключени ответниците К. З. Н., Г. Н. П. и Д. Р. Х.. И тримата са наследници от коляното на Е. П. П., дъщеря на общия наследодател П. С. К., и като такива - с оглед задължителните разяснения по т. 1 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, те се явяват надлежни страни в особеното исково производство за съдебна делба на имуществото, явяващо се новооткрито наследство на общия наследодател. С оглед извършените от ищцата процесуални действия, квалифицирани с определение от 20.04.2016 г. като искане по чл. 76 ЗН, участието на тези лица в процеса е задължително. Неучастието им в производството би имало за последица нищожност на делбата по силата на чл. 75, ал. 2 ЗН. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия