Определение № 5682 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3005/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Л. А. С., чрез адвокат К. Й., срещу Решение № 1326/02.11.2023 г. по в. гр. д. № 2075/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, допълнено с Решение № 490/10.04.2024 г., с което е потвърдено решение от 21.12.2021 г. по гр. д. № 16 842/2019 г. по описа на РС – Пловдив, допълнено с Решение № 260080/10.05.2023 година. С първоинстанционните решения упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете А. А. А., ЕГН: [ЕГН], е предоставено на бащата А. Я. А., ЕГН: [ЕГН], до настъпване на обстоятелства от значение за изменение или прекратяване на това обстоятелство, определено е местоживеенето на детето при неговия баща и е постановен следният режим на лични отношения на майката Л. А. С., ЕГН: [ЕГН], с детето, както следва: майката има право да вижда и взема детето при себе си всяка първа и трета седмица от месеца, за времето от 18: 00 ч. в петък до 18: 00 ч. в неделя, с две преспивания при майката, а през времето, когато детето не посещава детско заведение или учебно такова и е във ваканция – до 10: 00 ч. в понеделник, с трето преспиване и в неделя, с изключение на времето от 30 дни през лятото, когато детето е с бащата по време на неговия отпуск; както и 30 дни през лятото, несъвпадащи с годишния отпуск на бащата; на рождения ден на детето майката има право на тричасови срещи с детето, съобразени с учебната му програма, а в случай, че рожденият ден на детето е в неучебен ден, майката има право на срещи с детето от 09: 00 ч. до 15: 00 ч.; всяка нечетна календарна година – от 10. 00 ч. на 23 декември до 18. 00 ч. на 26 декември; всяка четна календарна година – от 10. 00 ч. на 28 декември до 18. 00 ч. на 03 януари на следващата календарна година; всяка нечетна година за Великденските празници – първия и втория ден на Великденските празници – от 10. 00 ч. на първия ден до 18. 00 ч. на втория ден с преспиване при майката. С първоинстанционното решение майката е осъдена да заплаща на малолетното си дете, чрез неговия баща и законен представител, месечна издръжка в размер на 162, 50 лева, считано от 01.10.2018 г., до навършване на пълнолетие от детето или до настъпване на друга законоустановена причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от падежа до окончателното изплащане. С решението на районния съд е отхвърлен предявеният от Л. А. С. срещу А. Я. А. насрещен иск за предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете А. А. А., определяне на местоживеенето на детето при неговата майка, за осъждане на бащата да заплаща издръжка на детето и за определяне на режим на лични отношения между бащата и детето.

В касационната жалба се поддържа, че въззивните решения са неправилни поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че са необосновани.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа се, че по дела, по които съдът следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца, Върховният касационен съд служебно проверява и правилността на въззивното решение, като не е обвързан от оплакванията и становищата на страните и в тази връзка от поставените въпроси.

Ответникът по касационните жалби А. Я. А. е подал отговори, в които изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационните жалби са подадени от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу актове, подлежащи на касационно обжалване, поради което са допустими.

За да постанови обжалваното Решение № 1326/02.11.2023 г. по в. гр. д. № 2075/2023 г., допълнено с Решение № 490/10.04.2024 г., ОС – Пловдив е установил, че детето А. А. А. е родено на 02.08.2015 г. от майка Л. А. С. и баща А. Я. А.. Родителите живели съвместно до 2017 г., след което са се разделили, като детето останало при бащата. Майката напуснала общия им дом и заживяла най-напред в [населено място] на квартира, а впоследствие след претърпяна операция напуснала [населено място] и се установила в [населено място] под наем. Въз основа на свидетелските показания, събрани във въззивното и първоинстанционното производство, и социалните доклади, изготвени в производството пред районния съд, както и от писмените доказателства по делото, въззивният съд приел за доказано, че към настоящия момент детето живее в жилище, собственост на бащата, заедно с неговата приятелка, като и двамата полагат грижи за детето. Условията в къщата били много добри и детето разполагало с всичко необходимо. Въззивният съд установил, че в дома на майката – къща с двор в [населено място], построена на 60 кв. м. и състояща се от хол, спалня и кухня, също били налице добри условия за отглеждане на детето. След преместването си в [населено място] майката работила в Адвокатско дружество „Д. и Л.“ и получавала средно месечно възнаграждение в размер на 1 125 лв., а към настоящия момент работела в „ОТС България“ ЕООД и получавала възнаграждение в размер на 810 лева. Понастоящем тя живеела заедно със своя партньор Д. К., с когото поделяли заплащането на наема и останалите разходи по квартирата.

От показанията на разпитаните в производството пред районния съд свидетели, допуснати на страната на ищеца по първоначалния иск - П. П. и Т. Ц. - въззивният съд установил, че непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на детето се полагали единствено от бащата, който осигурил всичко необходимо за целта, като помощ в отглеждането на детето му помагала и жената, с която живеел на семейни начала.

От показанията на свидетелите С. В., А. К., майка на партньора на жалбоподателката, и Е. Д., работодател на жалбоподателката, въззивният съд установил, че и майката се грижела много добре за детето, като го поддържала чисто и спретнато. То било привързано към настоящия й партньор Д. К., с когото имали топли и близки отношения. Когато детето било при майка си, голяма част от времето прекарвали в дома на майката на Д. К. в съседно село.

Въз основа на писмените доказателства по делото въззивният съд установил, че бащата осъществявал дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ „Д.-А. А.“ с предмет на дейност производство и търговия с пластмасови изделия, като реализира много добри доходи. За 2019 г. той получил дивиденти в размер на 133 050 лв., а за 2020 г. - 240 280 лева.

От заключението към изготвената в производството пред районния съд психологическа експертиза, неоспорено от страните, въззивният съд установил, че детето било със силна емоционална привързаност и към майката, и към бащата, които имали необходимия родителски капацитет за отглеждането и възпитанието му, и промяна на местоживеенето му нямала да доведе до негативни преживявания за него.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд посочил, че бащата е този, който следва да продължи да полага непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на детето, тъй като от момента на раздялата между родителите досега за него се е грижил само бащата. Обосновал се е, че детето расте в среда, в която има изграден приятелски кръг, посещава училище, поради което промяна на мястото му на живеене би довело да катаклизъм в живота му, независимо от факта, че А. е много контактно дете. Посочил е, че режимът на лични отношения и издръжката, определени от първоинстанционния съд, са напълно съобразени с интересите на детето, които са приети за водещи, а режимът на лични отношения - достатъчен за поддържане на отлични отношения между майката и детето, за да не се стигне до отчуждение между тях.

Касационният жалбоподател поддържа в изложениято по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени мотиви?“.

2. „Кои са критериите, които съдът е длъжен да съобрази, при преценката си относно предоставяне упражняването на родителските права, и длъжен ли е при извършването й да изследва и вземе предвид всички конкретни факти и обстоятелства, включително желанието на детето?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – т. 7 и т. 8 ППВС № 1/1953 г., т. 1 и т. 2 ППВС № 7/1965 г., т. 1 от ППВС № 2/1967, т. 1 и т. 2 от ППВС № 1/1985 г., т. 2 и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГТК, т. 3 и т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГТК, Решение № 50061/11.05.2023 г. по гр. д. № 1543/2022 г., III ГО на ВКС, Решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г., I ТО на ВКС, Решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г., IV ГО на ВКС, Решение № 151/30.06.2022 г. по гр. д. № 4239/2021 г., IV ГО на ВКС, Решение № 60208/03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г., IV ГО на ВКС (по първия въпрос), и Решение № 50029/14.07.2023 г. по гр. д. № 3402/2022 г., IV ГО на ВКС, Решение № 50179/07.10.2022 г. по гр. д. № 1012/2022 г., IV ГО на ВКС, Решение № 151/30.06.2022 г. по гр. д. № 4239/2021 г., IV ГО на ВКС, Решение № 60208/03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г., IV ГО на ВКС, Решение № 60195/01.11.2021 г. по гр. д. № 3816/2020 г., III ГО на ВКС, Решение № 60169/17.06.2021 г. по гр. д. № 3484/2020 г., III ГО на ВКС, Решение № 1/16.04.2021 г. по гр. д. № 1477/2020 г., IV ГО на ВКС, Решение № 176/08.12.2020 г. по гр. д. № 1326/2020 г., III ГО на ВКС, Решение № 54/16.02.2015 г. по гр. д. № 5475/2014 г., IV ГО на ВКС, Решение № 58/12.02.2014 г. по гр. д. № 6273/2013 г., IV ГО (по втория въпрос).

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос по т. 1 от изложението се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства (както и възраженията и доводите на страните), включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираните от касатора Решение № 50029/14.07.2023 г. по гр. д. № 3402/2022 г., IV ГО на ВКС, Решение № 50179/07.10.2022 г. по гр. д. № 1012/2022 г., IV ГО на ВКС, както и служебно известните на състава Решение № 60195/01.11.2021 г. по гр. д. № 3816/2021 г., III ГО, Решение № 59/17.03.2022 г. по гр. д. № 2684/2021 г., IV ГО. В тези съдебни актове се съдържа отговор на постановения от касатора въпрос - съдът е длъжен да обсъди всички релевантни обстоятелства, поотделно и в съвкупност, и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето, като минимумът критерии, от които се ръководи, са нормативно уредени в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК и посочени в ППВС № 1/1974 година. Преценката на всички правнорелевантни факти, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод кому от родителите да предостави упражняването на родителските права, при кого от тях да определи местоживеенето на детето, режима на лични отношения с другия родител и издръжката, която той трябва да заплаща на детето, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението към съдебно-психологическата експертиза, като е отговорил на възраженията във въззивната жалба относно анализа на доказателствата, извършен от районния съд. Приел е, че бащата е този, който следва да продължи да полага непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на детето, тъй като от момента на раздялата между родителите за него се е грижил само бащата. Обосновал се е, че детето учи и расте в среда, в която се чувства сигурно и обичано. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора въпрос относно критериите, които съдът е длъжен да съобрази при преценката си относно предоставяне упражняването на родителските права, и длъжен ли е при извършването й да изследва и вземе предвид всички конкретни факти и обстоятелства, е свързан с крайните изводи на решаващия съд. Този въпрос покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил волята му. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е дал утвърдителен отговор на този въпрос и е постановил своето решение в съответствие с практика на ВС и ВКС, формирана по приложението на чл. 59, ал. 4 СК - ППВС 1/74 г., и многобройни решения по чл. 290 ГПК, сред които посочените от касатора, а и служебно известните на състава Решение № 50029 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3402/2022 г., IV ГО, Решение № 25 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3551/2022 г., IV ГО, Решение № 50170 от 21.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4294/2021 г., III ГО и други. Съгласно разясненията в тези съдебни актове при извършване на преценката, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно в ППВС 1/74 г.: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и ВС, тъй като изразеното от детето предпочитание при кой от родителите би желало да живее не е решаващ критерий, защото се вземат предвид всички критерии, обуславящи интереса на детето, както е направил съдът. При достигнатия извод, че детето се развива добре, чувства се сигурно и спокойно в установената в родния му дом среда и сред приятелите, които е създало в училище, възприетите от въззивната инстанция решаващи изводи по предмета на спора напълно съответстват с посочената по-горе съдебна практика. Съдът е защитил интересите на детето и не е отрекъл, че и майката, и бащата имат родителски капацитет, желание и възможност да полагат грижи за него, както лично, така и подпомагани от близките им. Отчел е обаче, че в дома на бащата, където детето живее от раждането си, включително след като майката е напуснала общия им дом и се е установила в [населено място], е осигурена спокойна емоционална среда.

Не е налице и хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение, която е квалифицирана форма на неправилност, предполагаща наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. В случая касаторът Л. С. поддържа очевидна неправилност със същите доводи, с които обосновава неправилно разрешаване от въззивния съд на поставените от нея правни въпроси. При извод, че тези въпроси са разрешени в съответствие с установената практика, обжалваният акт не може да се счете за очевидно неправилен.

С оглед изхода на спора и постановките на Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГК, разноските следва да останат в тежест на страните така, както са направени.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,