Определение № 3154 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1202/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. Д. против част от решение № 7044/18.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 5671/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваната част от въззивното решение е отменено първоинстанционно решение № 2510/13.02.2024г. постановено по гр.д. № 61594/2022г. по описа на Районен съд – София и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 49 от ЗЗД Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Л. П. с ЕГН [ЕГН] сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинна връзка с противоправно бездействие на служители на ответника, на които е възложено изпълнение на задълженията по чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК по образувана пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП в периода 01.04.2018г. до 26.02.2019г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 27.02.2019г. до окончателното плащане. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 300 лева до пълния предявен размер на обезщетението от 15 000 лева, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. Касационният жалбоподател поддържа, че изводите на въззивния съд за обстоятелствата, които имат значение за спора, не съответстват на събраните по делото доказателства, поради което са необосновани и в противоречие с доказателствата по делото. По делото не е установено органите на държавното обвинение да не са изпълнили стандартите за добросъвестно и навременно разследване на твърденията на ищеца, като същите са достигнали до извод, че Л. Р. с действията си не е извършила престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК. Позовава се, че не е допустимо гражданският съд да изземва конституционно признати функции на Прокуратурата и да решава вместо нея дали са налице достатъчно данни за извършено престъпление и законен повод за наказателно преследване. Поддържа, че противоправността на действия на прокурор в досъдебното производство не може да се установява от гражданския съд по отношение на това какви процесуално – следствени действия е трябвало да бъдат извършени или какво производство е следвало да бъде образувано. За да се ангажира отговорността по чл. 49 от ЗЗД на ПРБ следва да се установят незаконни действия, каквито в случая не са налице, съответно липсва деликт, както и причинно-следствена връзка между него и понесените вреди. В случая наблюдаващият прокурор при СРП въз основа на събраните при проверката доказателства и в съответствие със служебните си задължения е извел обоснована преценка по чл. 211 от НПК и е издал постановление за отказ за образуване на ДП с извод, че майката на детето не е извършила престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК. Постановлението е било предмет на инстанционен контрол и е потвърдено и като окончателно, то не подлежи на съдебен контрол от наказателен или граждански съд. С това, проведеното официално разследване е осъществило минималните стандарти по отношение на неговата ефективност, а въззивният съд е постановил решението си в нарушение на чл. 17 от ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. Л. П., чрез процесуален представител адв. И. Ю. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от частично обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: В. Л. П. и Л. М. Р. са родители на детето А., родено на 23.11.2006г. От м. септември 2011г. между родителите е налице спор относно упражняването на родителските права, разрешен с утвърдено от съда на основание чл. 127, ал. 1 от СК споразумение от 13.03.2012г. по гр.д. № 13512/2011г. по описа на СРС; последващо изменение на режима на лични отношения на детето с бащата е постановено с решение от 17.04.2014г. по гр.д. № 18205/2013г. по описа на СРС по иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК; с решение от 01.09.2017г., постановено по гр.д. № 2606/2015г. по описа на СРС упражняването на родителските права по отношение на детето А. е предоставено на бащата В. Л. П., както и е определен режим на лични отношения на детето с майката Л. Р.. Въпреки предприетите от бащата действия за осъществяване на определения от съда режим на лични отношения с детето, както и за упражняване на родителските права, включително и чрез иницииране на изпълнителни производства, от представени протоколи приел за установено, че детето не е предадено от майката и бащата не е осъществявал срещи с детето. С Решение от 01.02.2022г. постановено по дело „П. срещу България“ по жалба № 72059/2016г., Европейският съд по правата на човека осъдил Република България да заплати обезщетение за допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС в размер на 5000 евро солидарно на жалбоподателите В. П. и А. П. и в размер на 3000 евро солидарно на жалбоподателите Й. П. и Л. П. /баба и дядо на детето/ като компенсация за неимуществени вреди понесени от жалбоподателите в причинно-следствена връзка с бездействие на властите, които не са предприели всички мерки, в границите на разумното, които да гарантират упражняването на правото им на лични отношения. Пр.пр. 9434/2018г. по описа на СРП е образувана по жалба от В. Л. П. от 16.03.2018г., с твърдения, че Л. М. Р., като майка на детето А. не спазва определения с влязло в сила съдебно решение на 17.04.2014г. по гр.д. № 18205/2013г. режим на лични отношения на бащата с детето, като в периода 03.03.2018г. до 13.03.2018г. не е предала детето на бащата и че с това е осъществила състава на престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК. С постановление от 21.03.2018г. прокурор при СРП възложил на 06 РУ – СДВР извършване на проверка с оглед събиране на данни за извършено престъпление от общ характер. Въз основа на извършени следствени действия, с докладна записка от 30.04.2018г. преписката е изпратена на СРП с мнение за отказ за образуване на ДП на основание чл. 24, ал. 5 от НК. С постановление от 06.06.2018г. прокурор при СРП постановил отказ да образува наказателно производство и прекратил пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП поради липса на данни, от които да се направи основателно предположение за извършено престъпление от общ характер – от събраните материали не може да се направи извод, че неосъществяването на определения режим на лични отношения на бащата с детето в периода 03.03.2018г. – 13.03.2018г. се дължи на умишлени противоправни действия на майката. От приложените документи от фондация „Асоциация Анимус“ приел за установено, че присъствие на детето А. е било осигурено на 03.03.2018г. в контактен център на фондацията с цел предаване на бащата за осъществяване на лични контакти, като самото дете не е поискало да тръгне със своя баща. На срещата майката не е присъствала. Ето защо направил извод, че не е налице изпълнително деяние по смисъла на престъпния състав на чл. 182, ал. 2 от НК от страна на майката. Постановлението било потвърдено при инстанционен контрол с постановление на прокурор при СГП от 18.07.2018г. и с постановление на прокурор при САП от 15.08.2018г. От показанията на свидетеля Д. Д. приел за установено, че поради невъзможност да контактува с по-голямата си дъщеря В. изпаднал в състояние на раздразнителност и гняв, до апатия и разочарование. Пускал е сигнали до прокуратурата, но същите не са имали резултат. Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд приел, че решението на първата инстанция е неправилно поради неправилно приложен материален закон – правната квалификация на предявения иск е чл. 49 от ЗЗД, а не чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Отбелязал, че чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ визира вреди, които са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, каквито ясни и конкретни твърдения за предпоставките, при които възниква отговорността на държавата по този ред в случая ищецът не е навел по делото /определение № 155/27.03.2019г. по ч.гр.д. № 869/2019г. на ВКС, IV ГО/. Твърдението за нарушаване на правото на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧОС посочил, че не може да се счита за нарушение на ПЕС, защото ЕКЗПЧОС не е част от правото на ЕС. В този смисъл се позовал на произнасяния на ВКС в определение № 2915/09.10.2023г. по ч.гр.д. № 3856/2023г., III ГО и определение № 1411/26.03.2024г. по ч.гр.д. № 693/2024г., III ГО по сходни искове на същия ищеца срещу същия ответник, предявени за други периоди. След като очертал елементите от фактическия състав на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, обосновал, че по пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП съответните прокурори не са проявили достатъчно активност, бездействали са с оглед изясняване вината и привличане към наказателна отговорност на Л. Р. за извършено престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК – неизпълнение или осуетяване на изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с дете. Приел за обосновани изводите на първоинстанционния съд, че съответният прокурор, а също и висшестоящите му прокурори потвърдили отказа за образуване на досъдебно производство, са подходили формално и без необходимата активност. Приел, че по преписката не е било изяснено какви са причините за отказа на детето да тръгне с баща си, за да може същият да осъществи по-продължителен контакт с него. Изтъкнал, че е било необходимо допускане на съдебно-психологична експертиза за причините за отчуждаването на детето от баща му, както и да се вземат предвид всички доказателства как са се развивали отношенията между двамата родители на детето и на детето спрямо баща му. За нарушено приел изискването за всестранност на разследването и за изясняване възможните причини, поради които се достига до неизпълнение на влязло в сила съдебно решение. Извел извод, че от неправомерните бездействия на прокурори от Прокуратурата на РБ са настъпили неимуществени вреди за ищеца – отрицателни емоции като неудовлетвореност от държавното обвинение, яд, безпомощност и пр., установени с показанията на св. Д. Д.. При определяне размера на обезщетението, съобразил, че ищецът е подавал сходни жалби и по тях са образувани повече от 30 /тридесет/ прокурорски преписки със сходни оплаквания от действията и бездействията на Л. Р., както е завел и други сходни дела по различни хипотези на ЗОДОВ и чл. 49 от ЗЗД. Отбелязал, че основните негативни емоции на ищеца за процесния период са причинени не от представители на Прокуратурата, а от действия и бездействия на Л. Р.. Изтъкнал, че дори Прокуратурата да беше провела успешно наказателно производство от общ характер по конкретната преписка, предвид и размера на наказанията за престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК, това само по себе си не би гарантирало на ищеца ефективно упражняване на режима на родителски права за периода. Приел, че за исковия период ищецът е имал негативни емоции не толкова във връзка с прокурорската преписка, а повече от неизпълненото влязло в сила решение. Отделно е имало образувани или са били прекратени и прокурорски преписки по други сходни случаи. При тези факти обосновал, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 300 лева понесени само във връзка с пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП в периода 01.04.2018г до 26.02.2019г., в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е граждански съд да дава преценка какви действия по разследването е било необходимо да се извършат от страна на прокуратурата за преценка дали са налице достатъчно данни за образуване на досъдебно производство? 2/ Допустимо ли е гражданският съд сезиран с иск по чл. 49 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България да преценява правилността на решението на прокурора да постановява отказ за образуване на досъдебно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК за обосноваване на фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД? Поддържа, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС съдържаща се в Определение № 467/08.10.2018г. по ч.гр.д. № 3074/2018г., IV ГО; Решение № 488/07.02.2012г. по гр.д. № 899/2010г., IV ГО; Решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г., IV ГО; Решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г., IV ГО; Определение № 50405/29.09.2022г. по гр.д. № 1374/2022г., I ГО; Определение № 150/06.04.2022г. по гр.д. № 590/2022г., I ГО. 3/ Подлежат ли на обезщетение вредите, които не произтичат от /не са в причинно-следствена връзка с/ деянието? Въпросът се сочи като решен в противоречие с Решение № 9/02.02.2018г. по гр.д. № 1144/2017г., III ГО. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно доколкото не страда от явни пороци, видими и без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка – в решението не е приложен закон в неговия обратен смисъл, нито е приложена или е извършено позоваване на отменена, неотносима или несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и науката. Поставените в изложението правни въпроси са във връзка с приетите за установени елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане в хипотеза на чл. 49 от ЗЗД – противоправно бездействие и причинно-следствена връзка между него и понесените вреди. Повдигнати са в контекста на поддържаните в жалбата оплаквания за нарушение на материалния закон /чл. 49 от ЗЗД/ и съществено нарушение на съдопроизводственото правило по чл. 17, ал. 1 от ГПК, както и доводите на касатора за недопустимост гражданският съд да изземва конституционно уредени функции на Прокуратурата и да решава вместо нея дали са налице достатъчно данни за извършено престъпление и законен повод за наказателно преследване. Правните изводи на въззивния съд за допуснато от Прокуратурата на РБ бездействие по пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП с оглед изясняване вината и привличане към наказателна отговорност на Л. Р. за извършено престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК; за формален подход и липса на активност от съответният прокурор, а също и горестоящите му прокурори; за необходимостта от събиране на доказателства /експертни и други/ за установяване причините за отчуждаването на детето от баща му, както и за историята на развитието на отношенията между родителите; за липсата на всестранност на разследването и за неправомерност на това бездействие са в основата на решаващите изводи на въззивния съд, обусловили и изхода на правния спор. Ето защо поставените въпроси изведени на база тези изводи са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и покриват общото изискване, въведено в закона като основание за приложно поле на касацинното обжалване. По въпросите дали постановеният от прокурор отказ да образува досъдбено производство съставлява бездействие по смисъла на чл. 49 от ЗЗД и за допустимостта на инцидентния съдебен контрол от гражданския съд за законосъобразността/правомерността на преценката на прокурора за липсата на достатъчно данни за извършено престъпление и законен повод за наказателно преследване, обективирана в постановление за отказ за образуване на досъдебно производство не е налице практика на ВКС. Съдебната практика, на която касаторът се позовава не е относима към поставените въпроси. Съдебният състав приема, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като отговора на въпроса би бил значим за точното прилагане на закона в практиката по отделни казуси, а разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. На това основание касационно обжалване на въззивния съдебен акт следва да се допусне по следния обобщен правен въпрос: Допустим ли е инцидентен съдебен контрол от гражданския съд за законосъобразност/правомерност и обоснованост на преценката на прокурора за липсата на условията за образуване на досъдебно производство по чл. 207, ал. 1 от НПК, обективирана в постановление за отказ да образува досъдебно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и съставлява ли този отказ бездействие по смисъла на чл. 49 от ЗЗД? На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 25.00 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение