Определение № 142 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3259/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Ж. П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 362 от 18.03.2020 г. по гр.д.№ 49/ 2020 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 5007/ 2019 г. и като краен резултат М. Ю. К. е осъден да заплати на касатора 800 лв обезщетение за неимуществени вреди от нанесена телесна повреда на 07.04.2014 г. със законната лихва върху тази сума от 01.04.2019 г. до окончателното й изплащане и обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва за период 07.04.2014 г. – 31.03.2019 г. в размер 704,79 лв, както и 118,20 лв и 180,87 лв разноски по делото, като исковете са отхвърлени за разликата над уважения размер пълния предявен размер съответно от 5 100 лв и 2 581,83 лв. Въззивното решение не е обжалвано от ответника, не съществува вероятност да е нищожно, поради което е влязло в сила в частта, в която предявените искове са уважени. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правните въпроси „Какво е значението на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания за определяне от съда на размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий на справедливост?” и „Съществува ли задължение за въззивния съд да посочи не само формално, а да прецени адекватно обективните конкретно съществуващи обстоятелства, релевантни за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и да отрази този анализ в мотивите на решението си?”. Касаторът поддържа, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответната страна М. К. не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи отчасти предявения иск въззивният съд приел за установено от свидетелските показания и от съдебномедицинско удостоверение № 296/ 07.04.2014 г., че на посочената дата ищецът получил разкъсно - контузна рана по гърба на носа и оток с кръвонасядане и палпаторна болезненост около раната. За тези наранявания, които били причинени от ответника, бил сезиран съд по реда на Указа за борба с дребното хулиганство, но с определение от 08.04.2014 г. по АНД № 2018/ 2014 г. на Пловдивски районен съд производството по този ред било прекратено поради това, че извършеното не съставлявало дребнохулиганска проява, а престъпление. С постановление от 10.01.2019 г. на прокурор при Пловдивска районна прокуратура по ДП № 209/ 2014 г. наказателното производство срещу ответника било спряно. При така събраните доказателства съдът посочил, че макар да не са налице преки доказателства за авторството на деянието, косвените водят до несъмнен извод, че вредите на ищеца са причинени от ответника. Изложеното в мотивите към съдебното определение напълно съответствало на съдържанието на прокурорското постановление за спиране на ДП № 209/ 2014 г. От съдържанието на постановлението било видно кое е лицето, обвинено в извършване на деянието. Спирането на досъдебното производство се наложило не за събирането на доказателства за авторството на противоправното деяние, а за изясняване на обстоятелствата, при които е причинено телесното увреждане. В хода на досъдебното производство ответникът не бил оспорил обстоятелството, че е ударил жалбоподателя. При липсата на каквито и да било данни за друг извършител или за друг механизъм на настъпване на констатираните в съдебномедицинското удостоверение травми, съдът намерил че деянието е извършено от ответника. То било противоправно, а съгласно чл.45 ал.2 ЗЗД вината се предполагала до доказване на противното. С него на ищеца била причинена сравнително интензивна физическа болка, съпроводена с чувство на унижение и страх. Съдът отчел от друга страна обстоятелството, че причинената травма се характеризирала като лека телесна повреда и че не била създала някакви особени и за по - продължителен период от време затруднения в ежедневието на ищеца и определил дължимото обезщетение в размер 800 лева. Посочил, че обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата се дължи от датата на деликта и че изчислено с помощта на он-лайн калкулатор за периода 07.04.2014 г. - 31.03.2019 г. то възлиза на 404,79 лева, до който размер следвало да бъде уважен акцесорният иск. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателя правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В приложените към изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК актове на ВС и ВКС на поставените въпроси е отговорено по същия начин, както в обжалвания въззивен съдебен акт. При издаването на последния е съобразено е ППВС № 4/ 1968 г., според което понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, включително характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не следва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията,, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а следва да изтъкнат релевантните установени по делото обстоятелствата и значението, което им придават за обосноваване на присъдения размер. Това тълкуване е задължително за всички съдилища в републиката и след като обжалваният акт не е в противоречие с него, по поставените въпрос не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения съдът