Определение № 124 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 23 283/23.12.2019 година, подадена от С. П., против решение № 2486/13.11.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 710/2019 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд съд е отменил първоинстанционното решение № 7210/19.11.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 11-ти състав, постановено по гр. д. № 13 543/2015 година като вместо това е постановил друго, с което е отхвърлен предявеният от С. П. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на „Задължителен универсален пенсионен фонд Алианц-България“ [населено място] сумата от 91 329.91 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване със стойността на 63.67 м 2, пристроена и надстроена площ от собственото на П. жилище, представляващо апартамент № 10 (мезонет), намиращ се в [населено място]“, [улица], с идентификатор № ... по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 година изменена със заповед № КД-14-03-2120/28.12.2010 година. на началника на АГКК- В., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 26.05.2015 година до окончателното плащане. В подадената от С. П. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него против „Задължителен универсален пенсионен фонд Алианц-България“ [населено място] иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Задължителен универсален пенсионен фонд Алианц-България“ [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 5580/23.04.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2486/13.11.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 710/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Третото лице помагач на страната на С. П., а именно Н. Д. Г. не е подала отговор на касационната жалба, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. С. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 25.11.2019 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 23 283/23.12.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел за безспорно между страните, че С. П. е придобил в собственост апартамент № 10 (мезонет), намиращ се в [населено място]“, [улица], с площ по нотариален акт 105.41 м 2, състоящ се от: първо ниво-входно антре, кухненски бокс, хол, спалня, баня-тоалет, две тераси и второ ниво-спалня, баня-тоалет и две тераси, заедно с прилежащото му избено помещение с площ от 9.87 м 2. Този имот бил предоставен като обезпечение в полза на „Алианц България Банк“ АД [населено място], като ипотеката била учредена за обезпечаване на чужд дълг. От приложеното изпълнително дело № 2010807040016 година на Н. Д. Г.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители било видно, че взискателя по него бил„Алианц България Банк“ АД [населено място], а принудителното изпълнение за задължението по договора за кредит от 23.06.20008 година на длъжника Ж. Т. било насочено върху ипотекирания апартамент на П.. В периода от 01.11.2010 година до 01.12.2010 година била проведена трета по ред публична продан на имота, като с постановление от 12.12.2010 година той бил възложен на „Задължителен универсален пенсионен фонд Алианц-България“ [населено място]. Пред първоинстанционния съд било изслушано заключение на вещо лице, от което се установявало, че при определяне на цената на апартамента при извършените публични продани била взета предвид реалната му квадратура от 169.08 м 2, увеличена вследствие на извършените от С. П. преустройства. Вещото лице основавало заключението си на това, че в документите за собственост и в експертизите по изпълнителното дело навсякъде се говорело за квадратура от 105 м 2, но с различно разположение и предназначение на стаите. В нотариалния акт за придобиването на имота и в този за учредяване на договорната ипотека помещенията били същите като при одобрения проект за строителството, но при описа, извършен от съдебния изпълнител, за първи път се показвало различие в стаите и за квадратурата, тъй като едната тераса се приобщавала към апартамента и реално от описа започвало разделението на функциите на жилището. Това давало основание на вещото лице да приеме, че спорните 69.00 м 2, били приобщени и оценени от вещото лице по изпълнителното дело. Допълнителен аргумент в тази насока било това, че стойността на имота била 315 000.00 лева, което било по 930.00 € на квадрат, които пък било пазарната стойност за района. Предвид оспорването на това заключение било изслушано допълнително такова, от което се установявало, че в обявлението от 14.06.2010 година за първата публична продан апартамент бил описан със застроена площ от 105.41 м 2, състоящ се от първо ниво-входно антре, кухненски бокс, хол, спалня, баня-тоалет, тераса и второ ниво-две спални, баня-тоалет и тераса с обявена пазарна цена от 315 000.00 лева и начална тръжна цена от 236 000.00 лева, като описанието в обявлението не съответствало на това в протокола за опис от 07.06.2010 година, където апартамента бил описан с площ от 105.41 м 2, състоящ се от първо ниво-входно антре, кухненски бокс-трапезария, спалня, баня-тоалетна, една тераса и второ ниво-две спални, баня-тоалетна и голяма и малка тераса. Въз основа на горното въззивният съд е посочил, че искът с правно основание чл. 59 от ЗЗД бил субсидиарен иск за неоснователно обогатяване, при който в тежест на ищеца било да докаже, че се е обеднил, както и че в резултат на това негово обедняване ответникът пряко се е обогатил без основание. За да бъдел уважен искът по чл. 59 от ЗЗД трябвало да е налице увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, да е установено, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един и същ факт или от група от факти. При това неоснователно обогатяване обогатилият се за сметка на другиго дължал да върне онова, с което се бил обогатил, но само до размера на обедняването. Ако имало разлика между двете стойности се дължало връщането на по-малката между обедняването и обогатяването, т. е. при иск по чл. 59 от ЗЗД следвало да бъде установено онова обогатяване, което било в причинна връзка с обедняването на ищеца и не надвишавало размера на това обедняване, както и че същото било налице без да съществува валидно правно основание за това. В случая спорен бил въпросът дали квадратурата в размер на 63.67 м 2, била включена при определяне на продажната цена при публичната продан. Съставът на Софийския апелативен съд намирал, че от заключението на изслушаната по делото експертиза се установявало, че тези приобщени квадратни метра били включени в крайната цена на имота. Що се касаело до допълнителната експертиза тя не давала отговор дали описанието и оценката на имота включват тези 63.67 м 2 площ. В допълнителното заключение било посочено, че имотът е описан със застроена площ от 105.41 м 2, но това нямало как да бъде по друг начин, тъй като към този период нямало влязъл в сила акт, който да удостоверявал по надлежен начин извършената промяна в площта на имота. В тази връзка заповед № КД-14-03-2120/28.12.2010 г. на началника на АГКК- В., с която било одобрено извършеното изменение в имота, изразяващо се в пристрояване била от 28.12.2010 година. Актовете, свързани с публичната продан били изготвени/издадени преди тази дата, поради което единственият документ, който към онзи момент легитимирал ипотекарния длъжник бил нотариалния акт за придобиване на собствеността върху имота. Посочената в този нотариален акт квадратура била 105.41 м 2, поради което именно с тази квадратура имотът бил описан в документите, изготвени във връзка с публичната продан на същия. Допълнителен аргумент за преустройството на имота и собствеността върху спорните 63.67 м2 било влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 1656/2011 година по описа на Окръжен съд Варна, в мотивите на което било посочено, че преди преустройството имотът се състоял от „ първо ниво- антре, дневна, спалня, кухненски бокс, баня-тоалет и стълбище към горния етаж и второ ниво-антре, спалня, баня-тоалет, дрешник и балкон“, а след преустройството „ първо ниво (пети етаж)- антре, дневна, спалня, кухненски бокс, баня-тоалет, всекидневна и вътрешно стълбище, а на второ ниво-антре с вграден гардероб, две спални, баня-тоалет, балкон и тераса“. Именно в това състояние, след преустройството, имотът бил описан и в протокола за опис на недвижими имущества от 07.06.2010 година, с който бил извършен опис на имота по изпълнителното дело, както и в обявлението за публичната продан от 17.10.2010 година. По същият начин бил описан имота и в постановлението за възлагане-второто ниво било описано не с една, а с две спални. От това въззивният съд правел извода, че в актовете свързани с публичната продан на недвижимия имот, след като бил отразен факта на преустрояване, същият бил описан с неговата действителна площ и съответно оценката била извършена въз основа на тази площ. Това мотивирало съдът да приеме, че продажната цена била определена въз основа на фактическото положение на имота-169.08 м 2 и в тази връзка не било налице неоснователно обогатяване на „Задължителен универсален пенсионен фонд Алианц-България“ [населено място] за сметка на С. П., поради което искът бил неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. Нещо повече-преустройството било извършено без надлежно издадени строителни книжа и в този смисъл представлявало „незаконен строеж“ по смисъла на ЗУТ. Това можело да доведе до правния абсурд купувача по публичната продан, който е трети лице в отношенията кредитор-ипотекарен длъжник по изпълнението, веднъж да плати на ищеца построеното, а впоследствие да плати и за премахване на преустроеното без строителни книжа, при издадено предписание за това от компетентния орган. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. е поискал обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалвано по правните въпроси за това допустимо ли е въззивният съд да въвежда нови факти и обстоятелства, с които да обосновава решението, които ответникът по делото не бил въвел в производството пред двете инстанции; за това допустимо ли е въззивният съд да обосновава решението си с изложените мотиви към други влезли в сила решения (извън тези развити от първоинстанционния съд, чието решение е обжалвано), постановени от други съдилища в страната и за това допустимо ли е при действащия ограничен въззив-регламентиран с разпоредбата на чл. 269 от ГПК решаващият състав да се позовава и обосновава въззивното решение с незаявени във въззивната жалба обстоятелства и факти. По отношение на първия от така формулираните въпроси се твърди противоречие с решение № 98/21.03.2011 година, постановено по гр. д. № 952/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. като по този начин се обосновава наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същото основание за допускане на касационното обжалване се сочи и по отношение на третия от формулираните въпроси като твърдяното противоречие освен с вече посоченото решение се обосновава и с решение № 255/11.07.2011 година, постановено по гр. д. № 587/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на третия въпрос се поддържа наличието на уреденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане до касационно обжалване. Първият и третият от посочените по-горе въпроси се поставят във връзка с изложеното в мотивите на въззивния съд към обжалваното решение по отношение на това дали извършените от С. П. преустройства представляват „незаконен строеж“ по смисъла на ЗУТ и дали евентуално биха подлежали на премахване в тази връзка при наличието на издадено предписание за това от компетентния орган. Тези въпроси са съществени но не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. В тази си част мотивите на въззивното решение съдържат само допълнителни доводи на въззивния съд за неоснователност на иска, които са в подкрепа на основните доводи на съда за това. Това се касае и до втория от поставените от С. П. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Същият е поставен във връзка с извършеното от състава на Софийския апелативен съд позоваване на направени в мотивите на влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 1656/2011 година по описа на Окръжен съд Варна констатации. Това позоваване обаче, както и това за наличието или не на „незаконен строеж“, представлява допълнителен довод в подкрепа на основния извод на въззивния съд. За да отхвърли иска съставът на Софийския апелативен съд не се е позовал само на това, че извършените от С. П. преустройства представляват „незаконен строеж“ по смисъла на ЗУТ, нито само на мотивите на влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 1656/2011 година по описа на Окръжен съд Варна, нито пък на двете заедно. Основния извод на въззивният съд, въз основа на който предявеният иск по чл. 59 от ЗЗД е отхвърлен е за това, че спорните 63.67 м 2 са включени в оценката на апартамента при провеждането на публичната продан на същия, който извод е изграден на база събраните по делото писмени доказателства и заключенията на изслушаните основна и допълнителна експертизи. По отношение на този извод на съда обаче правен въпрос не е формулиран, поради което не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Същевременно е съобразено и това, че при извършване на публична продан на недвижим имот оценката на същия служи за определяне на началната цена на публичната продан, която съгласно чл. 485, ал. 4 от ГПК е 80 % от стойността на имота. Така определената начална цена може да бъде и по-ниска в случаите по чл. 494 от ГПК. Участниците в публичната продан не са обвързани и не дължат определената с оценката на продавания имот по чл. 485 от ГПК стойност. Сумата, която се дължи от купувача на имота на публична продан е тази, която е определена като най-висока цена при наддаването по реда на чл. 489 и чл. 492 от ГПК. Именно тази сума следва да бъде заплатена от обявеното за купувач по публичната продан лице, като в определени случаи тази сума може да бъде по-малка от пазарната оценка на имота. Това обаче не означава, че в тези случаи купувачът по публичната продан се обогатява за сметка на собственика на имота, тъй като той не дължи нищо извън заплащането на предложената от него цена и именно заплащането на тази сума, а не по-голяма от нея, е условие за придобиването на правото на собственост върху имота. Участникът в публичната продан нито може, нито е длъжен да извършва проверка дали определената от съдебния изпълнител оценка на имота, а оттам и на началната цена на публичната продан е определена в съответствие със съответните изисквания за това. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. П. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2486/13.11.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 710/2019 година, по подадената против него от С. П., касационна жалба с вх. № 23 283/23.12.2019 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото С. П. ще трябва да заплати на „„Задължителен универсален пенсионен фонд Алианц-България“ [населено място] сумата от 3924.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение