Определение № 3040 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2845/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. М., чрез пълномощника адв. В. Т., срещу въззивно решение № 3839, постановено на 27.06.2024 г. по в. гр. д. № 1906/2023 г. по описа на Софийски градски съд и по касационна жалба на „Денис Ер Груп“ ЕООД-гр. София, чрез пълномощника юрисконсулт М. К., срещу въззивно решение № 704, постановено на 07.02.2024 г. по в. гр. д. № 1906/2023 г. по описа на Софийски градски съд. С въззивното решение № 3839/27.06.2024 г. по в. гр. д. № 1906/2023 г. по описа на Софийски градски съд, предмет на жалбата на Л. М. М., е отменено решение № 487273/03.09.2018 г. на първоинстанционния съд по гр. д. № 60049/2012 г. на Софийски районен съд, в частите, с които е отхвърлен предявения от П. Н. М. срещу Л. М. М. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че е собственик на имот, за който е отреден УПИ *-*, кв. 7, по плана на [населено място],[жк], на основание давностно владение и за осъждане на ответника да предаде владението върху него, и в частта, с която е отхвърлен иска в установителната му част за приемане за установено, че ищецът е собственик на жилищната сграда, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по предявения от П. Н. М. срещу Л. М. М. иск по чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на имота и ответникът е осъден да предаде владението върху него; отменен е констативен нотариален акт № 101/2006 г. за собственост върху недвижим имот на основание давностно владение. Първоинстанционото решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлена претенцията за предаване владението на жилищната сграда. С въззивното решение № 704/07.02.2024 г. по в. гр. д. № 1906/2023 г. по описа на Софийски градски съд, предмет на жалбата на „Денис Ер Груп“ ЕООД, е потвърдено решение от 28.07.2022 г. по гр. д. № 60049/2012 г. на Софийски районен съд. С цитираното решение е допълнено решение № 487273/03.09.2018 г. на първоинстанционния съд, като са отхвърлени: предявения от касатора срещу П. Н. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване на установено в отношенията между страните, че „Денис Ер Груп“ ЕООД е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *-*, кв. 7, по плана на [населено място],[жк], заедно с жилищна сграда със застроена площ 50 кв. м.; предявения от касатора срещу Л. М. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на установено в отношенията между страните, че „Денис Ер Груп“ ЕООД е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *-*, кв. 7, по плана на [населено място],[жк], заедно с жилищна сграда и за предаване на владението върху същите. В изложението към подадената касационна жалба на Л. М. М. са изложени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „каква е доказателствената сила на констативния нотариален акт“. Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и с Решение № 37/02.07.2019 г. по гр. д. № 1394/2018 г. на ВКС, първо г. о. В изложението към подадената касационна жалба на „Денис Ер Груп“ ЕООД също на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Поддържа се и наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „когато сънаследници живеят в две жилищни сгради в един общ поземлен имот и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, могат ли да придобият целия поземлен имот на основание давностно владение“; 2. „ответникът владелец или държател е на УПИ *-*“; 3. „за действието на придобивната давност върху наследствен недвижим имот“; 4. „каква е доказателствена сила на нотариалния акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка и разпределението на доказателствената тежест при оспорване на такъв нотариален акт“; 5. „допустимо ли е собственикът на идеални части от наследствен имот да придобие всички идеални части на основание давностно владение при наличие на друго предхождащо придобивно основание“. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие със следната съдебна практика: тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 176 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 3057/2008 г. на ВКС, III г. о.; решение № 76 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 752/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 264 от 08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС, IV г. о., постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 на ППВС, тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 120 от 08.07.2011 г. по т. д. № 1123/2010 г. на ВКС, II т. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 2 ГПК – очевидна неправилност. В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна. Ответникът П. Н. М. не е подал писмен отговор. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от П. Н. М. срещу Л. М. М. иск за ревандикация на процесния имот и построената в него жилищна сграда. С решението от 03.09.2018 г. на Софийски районен съд този иск е отхвърлен както по отношение на имота, така и по отношение на сградата. В исковата молба е въведено като придобивно основание наследствено правоприемство от Н. А. М. /баща/, починал през 1993 г. Посочено е, че наследодателят се е легитимирал като собственик на основание давностно владение. Сградата е построена от баща му преди повече от 50 години, като имотът е деклариран през 1963 г. Ищецът е продължил да упражнява фактическа власт след неговата смърт. Ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт през 2006 г. на основание давностно владение. По делото е установено, че е бил сключен договор за доброволна делба от 1949 г. между А. М. като баща и синове Г. и Н. М., с който в дял на Н. А. е поставен парцел *-*, а в дял на А. М.-„старата къща“. В дял на Г. М. е поставен парцел *-*, „с изключение на новата двуетажна постройка с мястото под нея– на Н. М., която ще си остане винаги с вход откъм неговия парцел“. Двамата братя се задължават да заплатят солидарно припадащата се част от селището на сестрите си подир смъртта на техния баща. Процесната сграда е с идентификатор **** според експертизата, като южната й част попада в съседния имот, а достъп до нея се осъществява от процесния имот. Между дружеството и П. М. е сключен предварителен договор от 2005 г. за покупко-продажба на 600 кв. м. от дворното място. С влязло в сила на 24.07.2019 г. определение по ч. гр. д. № 5628/2019 г. на СГС е допуснато главно встъпване на дружеството в производството по гр. д. № 60049/2012 г. на Софийски районен съд. Делото е върнато за продължаване на процесуалните действия по предявената искова молба. Със същата са били предявени искове срещу П. М. и Л. М., като дружеството е претендирало установяване правото си на собственост върху 1/2 ид. ч. от имота и жилищната сграда, а срещу втория ответник и за предаване на владението им. Главно встъпилото лице се е легитимирало с договор за продажба на наследство от 2007 г., сключен с Н. И. Н. /син на И. Н. М., починал през 2002 г./. Последният е син на Н. А. М.. С решение от 28.07.2022 г. исковете на „Денис Ер Груп“ ЕООД са отхвърлени. С въззивното решение от 07.02.2024 г. същото е потвърдено. Изложени са съображения, че не е доказано, че имотът се е включвал в наследството на Н. М.. С обжалваното решение от 27.06.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, съдът се е произнесъл по молба на П. Н. М. за допълване на постановеното въззивно решение с произнасяне по неговата въззивна жалба. Първоинстанционният съд е приел, че не е установено, че наследодателят Н. М. е бил собственик и е отхвърлил иска за ревандикация на П. М. срещу Л. М. изцяло. При тези факти, въззивният съд е изложил съображения, че действително не е установена собствеността на наследодателя Н. М.. Договорът от 1949 г. съставлява приживна делба-дарение на наследството на бащата А. М.. Същият не отговаря на изискванията за форма /нотариална/ на договора за дарение, установена в чл. 84 ЗН /обн., ДВ, бр. 22 от 1949 г., отм./. Този договор не е произвел действие. Обосновал е извод, че в полза на ищеца по първоначалните искове е изтекла придобивна давност в периода 1995 год.-2006 год. Констативният нотариален акт, издаден в полза на ответника, невярно удостоверява правото му на собственост. Въз основа на събраните гласни доказателства е установено, че Л. М. е започнал да живее в имота през 2006 г. По касационната жалба на Л. М. М.. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 3839 от 27.06.2024 г., като съображенията за това са следните: Не се разкрива вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Доводите за недопустимост са обосновани с произнасянето по непредявен иск /на непредявено основание по иска за ревандикация/, а именно: давностно владение. В настоящата хипотеза съдът не се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало – не е разгледал иска на незаявено от ищеца основание, за да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск. В исковата молба като фактическо твърдение е било въведено обстоятелството за упражнявана от ищеца фактическа власт след смъртта на баща му. Не се разкрива противоречие с цитираното решение № 592/17.10.2024 г. по гр. д. № 4716/2023 г. на ВКС, четвърто г. о., в което е възприето, че с фактическите твърдения и петитума на исковата молба, ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решение. Именно в така определените рамки се е произнесъл въззивният съд. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за доказателствената сила на констативния нотариален акт. Съобразно приетото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, има легитимиращо действие. Актът може да бъде оспорен от лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като това оспорване не се развива по реда на чл. 193 ГПК. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Легитимиращото действие на констативния нотариален акт отпада след успешно провеждане на такова доказване - че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Именно такова доказване е проведено в настоящия процес, като ищецът е доказал правото си на собственост на въведеното придобивно основание. Цитираното решение № 37/02.07.2019 г. по гр. д. № 1394/2018 г. на ВКС, първо г. о., разглежда въпроси, свързани с нормата на чл. 70, ал. 2 ЗС и не относимо към настоящия спор. По касационната жалба на „Денис Ер Груп“ ЕООД. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 704/07.02.2024 г., като съображенията за това са следните: Доводите за недопустимост са обосновани с липсата на обсъждане на възражение на Л. М.. Дори да е налице такова процесуално нарушение, същото не може да доведе до недопустимост на обжалвания акт. Поставените въпроси не са от значение за обуславящите изводи на въззивния съд по исковете на главно встъпилото лице, а са относими към първоначално предявените искове, поради което не могат да обусловят достъп до касационен контрол. Въпросите, свързани с придобиването по давност на сънаследствен имот, не разкриват сходство с настоящата хипотеза. Третият въпрос е обоснован с тезата на касатора, че след смъртта на Н. М. е възникнала съсобственост между наследниците му. Въпросът не кореспондира с приетото за установено от въззивния съд, че не е доказана принадлежността на правото на собственост в полза на наследодателя Н. М.. Обуславящите му изводи са направени с оглед възприетото, че е изтекла придобивна давност в полза на П. М. чрез упражнявано владение след смъртта на наследодателя. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно - не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. С оглед изхода на делото направените разноски следва да останат в тежест на всяка страна, така както ги е направила. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение