Определение № 9 от 10.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Г., против решение № 180 от 2 март 2021 г., постановено по в.гр.д. № 3434/2020 г. по описа на Апелативен съд София, в частта му, с която се потвърждава решение № 4204 от 14 юли 2020 г., постановено по гр.д. № 6754/2018 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждането на прокуратурата да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Г. С. В., с адрес в [населено място], сумата от 8000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на образуваното срещу него наказателно производство през 2010 г., след неговото оправдаване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.05.2015 г. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че присъденият размер на обезщетението е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от В., като е нарушен принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между установените обстоятелства – повдигнато обвинение в извършването на тежко умишлено престъпление, взета мярка за неотклонение „парична гаранция“, приключването на делото в разумен срок, характера и интензитета на причиненото увреждане, и понесените вреди; не е посочено и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не са взети предвид приключването на делото в разумен срок, липсата на настъпили трайни последици, включително за здравословното състояние на В., липсата на публично разгласяване на наказателното производство. Съдът е дал неправилна оценка на обстоятелствата, които е обсъдил и взел предвид при определяне размера на обезщетението – мярката за неотклонение е с нисък интензитет и не засяга личната сфера на ищеца, не го е извела от обичайната му семейна и социална среда. Съдът не е съобразил и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Твърди се, че при обичайните установени вреди, съдебната практика определя обезщетение от по 1000 лева за всяка година наказателно производство, което в конкретния случай е четири години в досъдебната и съдебната му фаза. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът Г. С. В., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба. Въззивният съд приема, че са налице специалните предпоставки за доказаността на предявения иск в неговото основание – повдигане на обвинение в извършване на престъпление и влизане в сила на оправдателна присъда по повдигнатото обвинение, тъй като спрямо В. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, той е бил привлечен като обвиняем с постановление от 18.04.2011 г., взета е мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лева, наказателното производство е приключило с влязла на 28.07.2014 г. оправдателна присъда. Заявените за обезвреда неимуществени вреди са приети за обичайните негативни преживявания, които обвинено в извършване на престъпление лице изпитва, а именно душевно безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично достойнство, чест, унижения, уронване на доброто име в обществото, смущения в социалното общуване, влошаване на здравословното състояние без болестни прояви. Конкретните морални вреди, които са в рамките на обичайните негативни изживявания, както и причинно-следствената връзка между тях и обвинението, не подлежат на формално доказване, като не е в тежест на пострадалия да докаже отделните негативни преживявания в рамките на обичайните такива, макар в процеса те да са доказани чрез свидетелски показания. Съобразено е, че наказателното производство е приключило в разумен срок (три години в досъдебна и съдебна фаза), ищецът е бил с най-леката мярка за неотклонение и то за по-малко от половината от периода на наказателното преследване – 18.04.2011 г.-08.06.2012 г., участието му в процесуално следствените действия не е било интензивно, обвинението е за тежко умишлено престъпление; незаконното обвинение е имало силно негативно отражение върху личността и начина на живот на В., за което са кредитирани показанията на съпругата на ищеца и заключението на психологическата експертиза. Предвид съпоставката на посочените фактори, от които по-висок размер се определя само от интензитета на отражението на наказателното преследване върху живота на ищеца и от обвинението в извършване на тежко умишлено престъпление, съдът приема за справедливо овъзмедяването на претърпените вреди със сумата от 8000 лева. Съобразено е и възражението за изтекла давност за вземането за лихви. Касационният съд счита, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, съдът е съобразил тежестта на обвинението и развитието на наказателното производство, както и участието на ищеца в него, последиците за физическото и психическото му здраве, липсата на вреди с необичаен или прекомерен характер, ниският интензитет на приложената мярка за неотклонение и то само за част от процесния период. Твърдението за невземане предвид на липсата на медийно отразяване на наказателното производство не може да повлияе на извода за липса на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като подобен довод не е въвеждан и разглеждан в процеса. На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение. Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо приема вредите за пряка последица от наказателното преследване при доказано увреждащо действие. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Поддържа се още, че по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 53 по гр.д. № 3528/2018 г., ІІІ г.о., решение № 311 по гр.д. № 300/2017 г., ІV г.о., и решение № 135 по гр.д. № 158/2016 г., ІІІ г.о. В първото от сочените решения съдът е съобразявал, че ищецът е претърпял интензивни и продължителни емоционални страдания, особено интензивни през първите две години от наказателното производство, след което в период от три години са били умерени; в петгодишния период е изпитван дискомфорт от процесуалната принуда и наложената мярка за неотклонение, ограничаващи избора на свободно придвижване, засегнати били професионалната чест и достойнство поради обвинението в извършване на корупционно престъпление в професионалната сфера на ищеца; същевременно е съобразено, че прокуратурата не може да носи отговорност за вредите от незаконно уволнение. Именно в този контекст, и предвид допускането на касационното обжалване само по жалба на прокуратурата, съдът приема за справедливо обезщетението, определено от въззивния съд в размер на 10000 лева. Инцидентно споменатото в това решение, че при определяне размера на обезщетението следва да се вземе предвид съдебната практика, която определя среден размер на обезщетение за незаконно обвинение за около 1000 лева на година, не може да се счете като основание за допускане на касационното обжалване, тъй като такъв извод би противоречал пряко на постановките на соченото по-горе ППВС, налагащи изследването на съвкупността от всички относими към конкретния случай факти и обстоятелства, а и подобна съдебна практика е неизвестна на настоящия съдебен състав. Във второто цитирано решение се взема предвид продължителността на наказателното производство от около четири години, обвиняването на ищцата в извършването на тежко умишлено престъпление и задържането й от 72 часа, както и липсата на доказателства, от които да се установи, че незаконното обвинение се е отразило сериозно на здравословното й състояние, както и че я е поставило в невъзможност да упражнява професията си. В третото цитирано решение са взети предвид продължилото почти седем години наказателно производство – над разумния срок, но и променена мярка за неотклонение поради недобросъвестно процесуално поведение на ищеца, поради което определеното обезщетение е намалено съответно на приноса на пострадалия за настъпването на вредите. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и този въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,