Определение № 3222 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 468/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 3633/0.06.2023г., подадена от А. С. А., чрез процесуалния представител адвокат А. А. от АК Д., срещу решение № 124/28.04.2023г. по в. гр. д. № 125/2023г. на Добричкия окръжен съд, с което е обезсилено първоинстанционното решение № 260022/04.07.2022г. по гр. д. № 577/2020г. на Балчишкия районен съд и е прекратено производството по предявените от касатора, в качеството й на трето лице по изпълнително дело № 185/2020г. по описа на ДСИ при Балчишкия районен съд, срещу длъжника по изпълнителното дело С. Л. И. и взискателите [община] и [община], отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 440, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че първата ответница не е собственик на недвижимия имот, спрямо който е насочено принудително изпълнение по изп.д. № 185/2020г. по описа на СИС при БРС, представляващ 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], общ. Б. - дворно място с площ от 1 495 кв.м., ведно с построената върху него жилищна сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 61 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], поради липса на правен интерес от търсената защита. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което отрицателните установителни искове за собственост бъдат уважени със законните последици. След като на касатора да са били дадени изрични указания от въззивния съд за прилагане на изложение, обективиращо основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК с обосноваване на правния въпрос, с оглед на който се иска допускане на касационното обжалване (разпореждане № 729 от 14.11.2023г.), в постъпилата на 24.11.2023г. уточняваща молба е посочено единствено, че „са налице всички предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 ГПК“, както и, че въззивното решение противоречи на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 по тълк.д. №3/2015г. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация [община], чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт М. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Останалите ответници по касационната жалба не са депозирали писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че изпълнително дело № 156/2003г. по описа на ДСИ при РС - Карнобат е образувано по молба на Г. А. Н., в качеството му на баща и законен представител на детето Г. Г. Н., [дата на раждане], въз основа на изпълнителен лист от 31.07.2003г., издаден по гр. д. № 334/2003г. по описа на РС - Карнобат, по сила на който С. Л. Д. е осъдена да заплаща в полза на малолетната си дъщеря Г. Г. Н. месечна издръжка. Поради това, че дължимата издръжка в полза на детето не е изплатена от длъжника е съставен констативен протокол и издръжката е изплатена на взискателя от държавата за сметка на длъжника по реда на Наредбата за определяне на реда за изплащане от държавата присъдена издръжка, първоначално чрез [община], в последствие чрез [община]. Взето е предвид, че на 29.05.2019г. по искане на взискателите по изпълнително дело № 156/2003г. по описа на ДСИ при РС - Карнобат е била наложена възбрана върху процесния недвижим имот. Изпълнителното дело е препратено по подсъдност на ДСИ при РС - Балчик и преобразувано под нов номер. Съобразено е, че по искане на взискателя Община - [населено място] за събиране на вземането му срещу длъжника С. Л. И., принудителното изпълнение е насочено срещу процесния имот като съдебния изпълнител е насрочил опис на имота на 02.12.2020г. и е назначена съдебно-техническа експертиза за определяне на актуална пазарна оценка на имота. С разпореждане от 05.11.2020г. ДСИ при РС - Балчик е отказал да отмени наложената възбрана върху процесния имот. С разпореждане от 02.12.2020г. описът на спорния имот е насрочен на 03.02.2021г., а с разпореждане от 03.02.2021г. описът е насрочен на 02.04.2021г. С разпореждане от 02.04.2021г. описът на имота е отменен, като нова дата за опис не е определена. На основание чл. 432 ГПК ДСИ при РС - Балчик е спрял производството по изпълнителното дело. Констатирано е, че праводателите на ищцата К. С. А. и С. Л. И. са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 14.12.2017г., е бил прекратен с развод по силата на решение № 397/05.04.2019г. на Добричкия районен съд по гр. дело № 4527/2018г., влязло в законна сила на 25.04.2019г. По време на брака на А. и И. съпругът, като купувач, е сключил с Н. В. И., като продавач, договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 58, т. I, рег. № 312, дело № 40/2018г., на нотариус с район на действие при Балчишкия районен съд, вписан в регистъра на Нотариалната камара под № 109, с предмет: недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 1 495 кв.м. с идентификатор 03174.501.193, ведно с построената в него жилищна сграда с площ от 61 кв.м., находящ се в [населено място], общ. Б.. На 29.11.2019г. правото на собственост върху посочения имот е прехвърлено от съпрузите К. С. А. и С. Л. И. в полза на ищцата като е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 9, т. VI, рег. № 4527, дело № 805 на нотариус с рег. № 109 и район на действие района на БРС, срещу сумата от 20 000 лв., изплатена от купувача на продавачите по банков път, напълно към момента на сключване на договора. Съгласно т.5 от нотариалния акт, продажбата е извършена при положение на „Възбрана“ върху имота, вписана с акт №116 т.1 вх.рег. №1335/06.06.2019г. Посочено е, че Добричкият районен съд, с решение № 260021/17.08.2020г. по гр. дело № 514/2020г., влязло в сила на 15.09.2020г., е признал за установено по отношение на С. Л. И., че нейният бивш съпруг К. С. А. е изключителен собственик на придобитите по време на брака недвижими имоти, включващи имот, находящ се в [населено място], общ. Добричка, имот, находящ се в [населено място], общ. Добричка, имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Добричка, като по отношение на процесния имот, находящ се в [населено място], общ. Б. производството по делото е прекратено, поради недопустимост на иска в тази част. Съдът е съобразил, че съгласно чл. 452, ал. 1 ГПК извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са недействителни спрямо взискателя по изпълнителното производство и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице - приобретател, може да се позове на чл. 78 ЗС, както и че според чл. 452, ал. 2 ГПК, когато изпълнението е насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната разпореждания, т.е. разпоредителните действия на длъжника са непротивопоставими на лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната. Взел е предвид, че по силата на процесуалния закон това лице може да се позове на непротивопоставимостта на наложената обезпечителна мярка, без да е необходимо да води съдебен процес за обявяването на недействителността, ако е имало качеството взискател, или качеството присъединен кредитор в изпълнителното производство. Поради тази непротивопоставимост лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, може да осъществи принудително изпълнение върху възбранения имот или запорираната движима вещ или вземане, но за него липсва правен интерес от иск за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане. Изложени са съображения, че провеждането на искова защита по реда на чл. 440, ал. 1 ГПК изисква наличие на правен интерес у ищеца, в качеството му на трето на изпълнението лице, чието вещно право върху недвижим имот е засегнато чрез насочено спрямо имота принудително изпълнение. Предметът на този иск е отричане правото на собственост на длъжника върху имота, с оглед защита на притежаваното от ищеца право върху вещта чрез преустановяване на принудителното изпълнение върху чуждата вещ. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС правата на третото лице върху вещта не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, но обуславят правния интерес от предявяването му. Правният интерес обаче се преценява и с оглед наличието на образувано и неприключило изпълнително производство със страни - ответниците по иска. Искът по чл. 440 ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Този иск е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Посочено е, че в случая ищцата А. С. А. е обосновала правния си интерес от факта на сключения от нея на 29.11.2019г., като купувач, и К. С. А. и С. Л. И., от друга страна като продавачи, договор за покупко- продажба на процесния имот, срещу който имот е налице принудително изпълнение по висящото изпълнително дело № 185/2020г. по описа на ДСИ при РС - Балчик. Съдът е взел предвид, че съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014г. по тълк. д. № 2013г., ВКС, ОСГТК вписаната възбрана поражда действие съгласно чл. 453 ГПК и извършените след вписването разпоредителни сделки с имота не могат да бъдат противопоставени на взискателя по изпълнителното производство, само ако длъжникът в действителност е собственик на възбранения имот. Когато имотът в действителност не е собственост на длъжника, извършените от него разпоредителни сделки с чужд имот ще бъдат непротивопоставими на действителния собственик независимо дали е вписана възбрана. Когато имотът е собственост на трето лице, възбраната няма да породи действие спрямо него, тъй като в нотариалните книги по партидата му няма да има никакво вписване. С вписване на възбрана по искане на някой от взискателите по конкретното изпълнително дело последващите разпореждания на длъжника с възбранения имот са непротивопоставими на взискателя и присъединените кредитори. На тях са непротивопоставими и претенциите на трети лица към възбранения имот, ако последните са придобили права върху имота след вписване на възбраната. По отношение на взискателите последващите възбраната разпоредителни сделки са относително недействителни (непротивопоставими) и за тях собственик на отчуждената в полза на трети лица недвижима вещ е длъжникът по изпълнението, поради което взискателите могат да удовлетворят изпълняемото право от цената на имота. Прието е, че в конкретния случай заявените от ищцата собственически права на посоченото в исковата молба основание - договор за покупко-продажба, като преди неговото сключване върху процесния имот е била вписана възбрана в полза на взискателите, обуславят извода, че тези права нямат самостоятелен и противопоставим на взискателите характер, а са производни на правата на длъжника, при което съгласно чл. 453, т. 1 ГПК, същите не могат да се противопоставят на взискателите, щом са вписани след възбраната. Посочено е, че ищцата, излагайки твърдения, с които се обоснована правния си интерес от исковото производство, че единствен собственик на имота към датата сключване на договора е А., тя недопустимо заявява чужди права пред съд. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК вещите, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Лично имущество съгласно чл. 22, ал. 1 СК са вещни права, придобити преди брака, както и по време на брака по наследство и дарение. Тези вещи принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Разпоредбата на чл. 21 СК презюмира съвместния принос на съпрузите по време на брака в придобиването на вещи или права върху вещи, поради което и създава съпружеската имуществена общност по отношение на тях, независимо на чие име е станало придобиването. Съгласно ППВС № 5 от 31.10.1972г. на ППВС въпросът дали един недвижим имот, движима вещ или право върху вещ са придобити по време на брака се решава с оглед момента, в който юридически става придобиването на правото на собственост, съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Формиран е решаващ правен извод, че предявените от ищцата установителни искове по чл. 440 ГПК са недопустими, предвид изложените от А. С. А. твърдения за придобиване на собствеността, с които по същество не се отричат правата на длъжника, доколкото заявената собственическа легитимация по отношение на спорния имот произтича от правата, които включително и С. И. е имала върху същия имот. Тъй като сделката, по силата на която ищцата А. А. е придобила права върху процесния имот, е сключена след вписана по цитираното изпълнително дело възбрана, то тя не би била противопоставима на взискателите по това дело и предявяването на искове по чл. 440 ГПК срещу длъжника и взискателите по делото е лишено от правен интерес. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, по същество липсват в приложеното изложение за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, въпреки дадените изрични указания от въззивния съд в този смисъл. Само за пълнота на изложението следва да се има предвид, че въззивното решение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 65 от 01.08.2017г. по гр.д.№ 4046/2016г. на ІІ г.о. на ВКС, според което не е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК, когато същият е изключен от изложените твърдения за придобиване на собствеността от ищеца след извършените разпоредителни действия от страна на длъжника в негова полза, доколкото по същество такава претенция на ищеца не отрича правата на длъжника, а произтича от тях. В този смисъл засягането на правата на ищеца е резултат на правните последици на вписаната в хода на изпълнителния процес възбрана, изразяващи се в признатата от закона недействителност на разпореждането с възбранения имот, извършено след вписване на възбраната (чл. 452, ал. 2 ГПК) и непротивопоставимостта на невписаните преди възбраната актове по отношение на взискателя (чл. 453, т. 1 ГПК). Изцяло е съобразена и практиката на ВКС, според която същинската цел на иска по чл. 440 ГПК е да се отрече правото на принудително изпълнение върху конкретна вещ, за която ищецът, трето за изпълнителното производство лице, заявява самостоятелни права, които отричат правата на длъжника и с това отричат правото на взискателя да насочи изпълнение върху вещта за събиране на паричното си вземане от длъжника (определение №274 от 22.01.2024г. по ч.гр.д.№36/2024г. на І г.о. на ВКС). И само ако с предявяването на иска тази цел може да бъде постигната, той би бил допустим. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация [община] направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение