Определение № 60396 от 30.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1793/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Фьоникс Фарма“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. В. срещу решение № 50 от 10.07.2020г. по в. т. дело № 59/2020г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение, с което след отмяна на решение № 274 от 01.07.2016г. по т. дело № 457/2015г. на Бургаски окръжен съд са отхвърлени предявените искове от „Фьоникс Фарма“ ЕООД срещу С. Г. М., Г. С. М. и Х. И. И. за обявяване на относителната недействителност на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 131 от 17.12.2012г., том III, рег. № 200, дело № 494/2012г. на нотариус № 246 с район на действие РС Бургас, в частта, с която С. Г. М. е прехвърлил на Г. С. М. посочените идеални части от описани шест недвижими имота, както и на договори за продажба, сключени с нотариален акт № 6 от 07.01.2014г., т. I, рег. № 53, дело № 4/2014г. на нотариус рег. № 248 с район на действие РС Бургас, нотариален акт № 10 от 07.01.2014г., т. I, рег. № 57, дело № 8/2014г. на нотариус рег. № 248 с район на действие РС Бургас, нотариален акт № 9 от 07.01.2014г., т. I, рег. № 56, дело № 7/2014г. на нотариус рег. № 248 с район на действие РС Бургас и нотариален акт № 2 от 07.01.2014г., т. I, рег. № 43, дело № 2/2014г. на нотариус рег. № 248 с район на действие РС Бургас, с които Г. С. М. е прехвърлил на Х. И. И. съответните идеални части от посочените шест недвижими имота. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че съдебният акт противоречи на събраните по делото доказателства и практиката на ВКС относно косвените доказателства за уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за критериите за установяване на недобросъвестността на третото лице приобретател по възмездна сделка при иск по реда на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 61/01.03.2016г. по гр. д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивния съдебен акт. Ответникът С. Г. М. /ответник в първоинстанционното производство/ чрез адв. С. Н. Н. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посоченият от касатора въпрос е неправилно формулиран, както и поради това, че въззивният съд е обсъдил и анализирал всички събрани по делото доказателства, съобразил е приложимия материален закон и е направил правилни, обосновани и законосъобразни изводи. Излага доводи за правилност на въззивното решение и претендира присъждане на направените съдебно-деловодни разноски за касационното производство. Ответниците Г. С. М., Ф. А. И., Х. И. И. и Г. И. Х., последните трима като наследници на Х. И. И., чрез процесуален представител адв. А. Д. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдебният състав не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е законосъобразно и обосновано. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното: Въззивният съд е констатирал, че ищецът „Фьоникс Фарма“ ЕООД е кредитор на прехвърлителя – ответника С. М., с вземане в размер 838 756,90 лв., представляващо неплатена цена на предоставени лекарства и козметични продукти, заедно със законна лихва от 27.12.2013г. по договор за стоков кредит, сключен с „П. – М“ ЕООД и „П. М-1“ ЕООД в качеството им на главни длъжници, и С. М. като поръчител, както и разноски в размер 25 612,17 лв., за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 11272/2013г. на РС Бургас. Приел е за установено, че С. М. и съпругата му П. М. са прехвърлили чрез дарение на сина си Г. М. с нотариален акт № 131 от 17.12.2012г., том III, рег. № 200, дело № 494/2012г. на нотариус № 246 с район на действие РС Бургас шест недвижими имота, върху които „Фьоникс Фарма“ ЕООД желае да насочи принудително изпълнение. Впоследствие Г. М. е прехвърлил в собственост на купувача Х. И. И. – наследодател на Ф. А. И., Х. И. И. и Г. И. Х., с договори за продажба, сключени с четири нотариални акта, процесните недвижими имоти. Предвид безвъзмездния характер на сделката за дарение и пряката родствена връзка по права линия между С. М. и Г. М. - баща и син, съдебният състав е направил извод, че договорът за дарение уврежда интересите на кредитора съгласно чл. 135, ал. 1 ЗЗД, без да е необходимо знание от страна на приобретателя Г. М.. Знанието за увреждащия характер на сделката от страна на поръчителя С. М. е налице, предвид отговорността му за неудовлетворените вземания на кредитора, за които отговаря с цялото си имущество и всяка една част от него. Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на ответника, че кредиторът се е удовлетворил за вземанията си въз основа на проведено принудително изпълнение върху имоти на основните длъжници, предвид релевантния момент – момента на сключване на сделката. По отношение на сделките за покупко-продажба на процесните недвижими имоти въззивният съд е изложил съображения, че с оглед възмездния характер на последващите сделки, сключени преди вписване на исковата молба срещу безвъзмездната сделка, доказването на факта на знанието и на недобросъвестността на последния приобретател е в тежест на кредитора, което следва да бъде осъществено пълно и главно поради липсата на родствена връзка по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. За да направи извод за неоснователност на исковете по чл. 135 ЗЗД, съдебният състав се е аргументирал с добросъвестността на последващия приобретател - купувача Х. И. И., чиито права съгласно чл. 135, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са противопоставими на увредения кредитор. Липсата на субективния елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД - знание за увреждането на кредитора /ищеца/ от страна на последния приобретател към датата на прехвърляне на собствеността върху недвижимите имоти, е установена въз основа на събраните по делото доказателства след тяхното анализиране и обсъждане в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Въззивният съд е обсъдил писмените доказателства – комисионен договор от 21.08.2013г., сключен между Х. И. И. като комисионер и О. А. като комитент, всички анекси към нотариалните актове за разсрочване на плащането на цената по договорите за продажба, разписки и платежни нареждания, както и свидетелските показания на О. А. и И. М., и въз основа на тях е приел за установено реалното намерение на купувача да придобие от свое име имотите – предмет на процесните четири договора за покупко-продажба, но за сметка на комитента – свидетеля О. А., без знание от негова или тяхна страна за увреждащия и препятстващ характер спрямо възможността на кредитора да се удовлетвори за вземанията си. Констатирал е, че Г. М. и Х. И. не са се познавали до есента на 2013г., когато Г. М. е предприел действия за намиране на купувач за имотите; установеният момент на запознаването им чрез свидетеля И. М. предхожда датата на издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Приел е, че периодът около една година между безвъзмездната сделка и възмездните сделки оборват предположението за спешност на разпоредителните действия. Въззивната инстанция е възприела показанията на свидетеля О. А. като обективни и установяващи последователни и логично обусловени данни. Изложила е съображения, че недобросъвестността на купувача Х. И. като действащ в изпълнение на поръчката от О. А. и след запознаването му с Г. М. чрез посредничеството на свидетеля И. М. изисква установяването на такива обстоятелства, въз основа на които да е несъмнен изводът, че четиримата са действали при уговор със знание за увреждащия характер на сделките, какъвто извод не би могъл да се направи само поради разсроченото изплащане на сумите и изплащането на част от тях след вписване на възбрана върху имотите след м. август 2015г. Констатирала е, че към посочената дата сумите са били предадени от О. А. на Х. И. И., като последният е изпълнил задължението си да ги заплати по договорите за покупко-продажба и анексите към тях. Съдебният състав е посочил, че в съответствие с житейската и правна логика е и фактът, че до изплащане на сумите за праводателите е налице основание да задържат във фактическата си власт имотите, а по отношение на Х. И. липсва основание да влезе във владение на същите имоти, предвид придобиването им за сметка на трето лице – О. А., и задължението за прехвърляне чрез отчетна сделка. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният въпрос за критериите за установяване на недобросъвестността на третото лице приобретател по възмездна сделка при иск по реда на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД и процесуалноправният въпрос за косвените доказателства за уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на материалноправния и процесуалноправния въпроси обаче не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – релевантният материалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 218/11.10.2013г. по гр. дело № 1778/2013г. на ВКС, ГК, IІІ г. о. и решение № 61/01.03.2016г. по гр. д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. Съгласно първото решение предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, а именно: 1/ наличие на действително вземане в полза на кредитора, което е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска; 2/ извършване на увреждащо кредитора действие; 3/ ако увреждащото действие е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката. При липса на преки доказателства доказването на знанието може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. За наличие на знание е достатъчно приобретателят по транслативната сделка да е съзнавал, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредиторът да се удовлетвори от стойността на имота. Във второто решение на ВКС, също постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието следното: „Материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор /„лицето, с което длъжникът е договарял“/, има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно-прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Примерно изброените във въпроса обстоятелства /ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена/ представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото /например – ответникът-прехвърлител /и длъжник на ищеца/ продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр./, биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния по иска по чл. 135 ЗЗД договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК./.“ В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила в съвкупност събраните косвени доказателства, преценила ги е в тяхната връзка и обусловеност и въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми. Изводът за неоснователност на исковете по чл. 135 ЗЗД поради наличие на добросъвестност на последващия приобретател - купувача Х. И. И., чиито права съгласно чл. 135, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са противопоставими на увредения кредитор, е обоснован с конкретните факти, преценени в тяхната съвкупност, взаимна връзка и последователност. Обстоятелството, че част от установените по настоящото дело факти и обстоятелства са аналогични на част от посочените в решение № 61/01.03.2016г. по гр. д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. примери, не обосновава допускане на касационно обжалване на настоящото въззивно решение, тъй като преценката на косвените доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е осъществена с оглед всички доказателства, които са различни за всеки отделен случай, при съобразяване на конкретиката на всеки отделен спор. Доколко установената фактическа обстановка съответства на конкретните доказателства и дали при установяване на фактите и обсъждане на доказателствата са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към обосноваността на решението и представлява касационно основание по чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Апелативен съд Бургас решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника С. М. не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Разноски на останалите ответници не се присъждат, защото не са направили искане и не са представили доказателства за направени разноски в касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение