Определение № 60535 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3831/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1103/ 03.06.2020 г. по гр.д. № 1258/ 2019 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 7632/05.12.2018 г. по гр.д. № 7598/ 2018 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. Й. С. сумата 4 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, 7, 9, 10, вр. чл. 115 и чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК ведно със законната лихва от 07.06.2018 г, като е отхвърлил този иск до размера от 30 000 лв., до който е бил уважен с първоинстанционното решение. Решението в отхвърлящата този иск част се обжалва от И. Й. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общото и допълнителното), а повдигнатите въпроси са процесуалноправни и материално-правни. Процесуално-правните въпроси са конкретизирани от касатора във връзка с установени по делото предходни осъждания и висящи наказателни производства, но се свеждат до един - за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, доводи и доказателства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материално-правният въпрос е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ /макар въпросът да е зададен няколко пъти с различни формулировки/. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Той твърди, че по процесуално-правния въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 331/ 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/ 2010 г. на IV-то ГО, решение № 36/ 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/ 2013 г. на II-о ТО, решение № 197/ 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/ 2013 г. на III-то ГО, решение № 217/ 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на IV-то ГО, решение № 39/ 20.07.2016 г. по т.д. № 2476/ 2014 г. на I-о ТО, решение № 69/ 23.07.2014 г. по т.д. № 1874/ 2013 г. на I-о ТО, решение № 18/ 09.03.2018 г. по т.д. № 1512/ 2017 г. на I-о ТО, решение № 621/ 22.10.2010 г. по гр.д. № 1927/ 2009 г. на IV-то ГО, а материално-правния – в противоречие с т. 11 на ППлВС № 4/1968 г и решение № 148/ 28.06.2018 г. по гр.д. № 3923/ 2017 г. на IV-то ГО. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол – очевидна неправилност на решението. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на чл. 52 ЗЗД, към който чл. 4 ЗОДОВ препраща. Претендира разноски. От ответника Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния касационен съд я намира с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска за обезщетение на неимуществените вреди 100 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а той обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ доказва влязлата в сила присъда по нохд № 1648/2014 г. на СпНС, с която ищецът И. С. е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, 7, 9, 10, вр. чл. 115 и чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК. Аргументът е почерпил от чл. 300 ГПК и от това, че незаконното обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези доказани по делото обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконното обвинение и имат значение за определяне размера на обезщетението. Приел е да са следните: 1) престъплението е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; 2) на ищеца е била наложена мярка за неотклонение “задържане по стража“ за период над 1 г. и 8 месеца, впоследствие изменена в “домашен арест“, продължил около 10 месеца; 3) наказателното производство е продължило 4 години, 9 месеца и 1 ден; 4) преминало е през досъдебна фаза и съдебна фаза, която приключва с влязлата в сила първоинстанционна присъда; 5) в периода на неговата висящност ищецът е станал нещастен, притеснен, уплашен, че ще бъде осъден за убийство; 6) увредена е била психиката на ищеца - по причина на страха от опасността за несправедливо осъждане в престъпление, което не е извършил, той е бил потиснат, напрегнат,, изпитвал негативни емоции, напрежение и стрес; 7) чувствал се е унизен, че в медиите се писало, че е убиец, съседи, роднини и приятели променили отношението си към него; 8) ищецът е бил с обременено съдебно минало /множество водени срещу него наказателни производства и престои в пенициарни заведения за изтърпяване на наказания лишаване от свобода/. Въззивният съд е съобразил цялостния начин, по който незаконното обвинение е увредило неимуществената сфера на ищеца и го е съотнесъл към стандарта на живот в страната. Съобразил е, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не съществува извън конкретните обществено-икономически условия. Така е определил обезщетението от 4 000 лв. за адекватното парично изражение на понесените от ищеца морални вреди поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 30 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема те да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които имат значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с тези актове на нормативно тълкуване на Върховния съд и на Върховния касационен съд на Република България. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуален въпрос. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира и кои не и въз основа на приетите за установени факти е формирал заключение както за претърпените вреди, така и за техния размер. Съдът е приложил правилно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Несъгласието на касатора с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Обобщението е, че по повдигнатите въпроси е изключено соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Не е налице и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът я обосновава със занижен размер на присъденото обезщетение в сравнение с реално претърпените неимуществени вреди. Решението обаче съдържа необходимите мотиви за приложения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ. Именно правилно прецененият и приложен от съда критерий за справедливост оправдава размера на присъденото обезщетение. Същото е адекватно определено, а несъгласието на касатора не е основание настоящият състав да приеме, че обезщетението е “явно несправедливо“, а решението – очевидно неправилно. И това основание за допускане на касационния контрол липсва. При тези мотиви, съдът