Определение № 4103 от 18.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2966/2023 г.

от 1963 г., въз основа на който е съставен АОС № 0703/1999 г., не са посочени граници, а са посочени само площ и намираща се в него сграда за ползване от 109-то ОУ. За граници на имота по акта за общинска собственост, за който същият се отнася, са посочени от три страни улици - „С.“, която е със стари имена „Б. Г.“ и „Ч. а.“; „М. Б.“ и „И. Щ.“, и имот пл. № *. При обсъждане на приетото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза и разясненията на вещото лице при неговото изслушване въззивният съд е приел за установено, че в регулационен план от 1975 г. е предвидено имот пл. № * да е част от парцел * - За училище, но регулацията не е приложена и в последващите изменения на плана отреждането за училище е отпаднало и такъв парцел няма отразен, което се установявало и от извадка от плана, като имотът е съществувал като такъв със същият номер и в най-стария кадастрален план отпреди 1959 г. От извадките на различните действали и съхранявани планове и от комбинираната скица към експертното заключение въззивният съд е приел за установено, че още към 1922 г. между процесния имот и имота, посочен с отреждане За училище (и който е актуван с АДС от 1963 г.), се намирали други два имота – *-* (преди *-*) и имот *-* (преди *-*), т.е. същите нямали обща граница и в него не се включвал УПИ *-*, за който вещото лице е заявило, че имотът по нотариалния акт от 1932 г. вероятно не е част от него. Извел е за установено от събраните доказателствени средства, че спорната част е част от УПИ *-*, който е идентичен с имота по нотариалния акт от 1926 г., отчужден по ЗОЕГПНС и собствеността върху който е възстановена изцяло на наследниците на Т. Х., видно и от посочените в удостоверението на общината заповеди за деактуването му (т.е. за имотите и по двата нотариална акта). Този извод е извел и от местонахождението на имота по АДС и АОС съответно на [улица], а понастоящем [улица], а на процесния имот с предходен идентификатор *** и нов идентификатор *** – [улица], посочена и в актовете за държавна собственост от 1949 г., с които този имот на наследниците на Т. Х. е бил отчужден по ЗОЕГПНС, а не със заповед от 1961 г., посочена в АДС от 1963 г. Съобразявайки определящите за собствеността и индивидуализацията на недвижимия имот граници, а не площ на същия, е приел, че поземлен имот с идентификатор ***, представляващ УПИ *-*, част от който е и спорната част, не е част от имота по АДС от 1963 г. и този по съставения въз основа на него АОС от 1999 г., от описанието на който се извеждал несъмнен извод, че в границите на имота не са включвал процесният УПИ *-* и дори нямали обща граница. При недоказване, че процесният имот е част от имота по посочените актове и че същият е бил държавна собственост, преминала по силата на закона в собственост на общината – пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, въззивният е посочил, че общината не е установила правото й на собственост и искът се е явявал основателен. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Изведените първи два правни въпроса в касационната жалба относно установяване на идентичността на обекта, предмет на спора, и този, за който ищецът релевира самостоятелни права, и индивидуализиращите имота признаци за установяване на идентичността, не обосноват допускането на решението до касационно обжалване. Правните въпроси са обосновани с приетите за неправилни изводи на въззивния съд за недоказване на собствеността на ответната община поради непопадане на спорния имот в имота по актовете за собственост при определящи за индивидуализацията му граници и без разглеждане на останалите индивидуализиращи признаци за имота, включително и чрез допускане на допълнителна експертиза. Така изложените доводи не само не съответстват на първия формулиран правен въпрос, но и при обосноваването с тях и на двата въпроса същите изразяват несъгласие с правилността на решението относно възприетите от въззивния съд за установени факти при обсъждането на събраните по делото доказателствени средства, включително и приетото от първоинстанционния съд експертно заключение. Първият правен въпрос е относим към предмета на спора по заявен отрицателен установителен иск за собственост и разглеждането на идентичността (изцяло или отчасти) на обекта на правото на собственост, за който е предявен иска, и този, за който ищецът релевира самостоятелно право, значима за преценката наличието на правен интерес съобразно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика, включително и посоченото в изложението към касационната жалба решение № 47 от 21.07.2021 г. по гр. дело № 2925/2020 г. на ВКС, II г.о., за преценката на правния интерес при предявен отрицателен иск за собственост и значимостта на идентичността на спорния имот, за който е предявен отрицателният иск за собственост, и имота, по отношение на който ищците са релевирали самостоятелни права, упражняването на които в пълния им обем е засегнато и би било осуетено от претендираното право на собственост от ответника. Не е налице и несъответствие на изводите на въззивния съд в решението относно индивидуализацията на имотите и тяхната идентичност при разглеждане съществуването на спорното право на собственост, предмет на предявения отрицателен иск за собственост. В решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. дело № 1584/2009 г. на ВКС, I г. о., и посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че по искове за собственост индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяването им. За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като площта на имота не е присъщ белег. В обжалваното въззивно решение не е прието нещо различно от правна страна. Въз основа не само на данните за границите на имотите, но и на тези за тяхното местонахождение по актовете за собственост и различните регулационни планове, приети за установени и от обсъденото експертно заключение, въззивният съд е изложил изводи за неустановяване по делото спорният имот да е част от имота по актовете за собственост, с които се легитимира общината. Изводите му относно индивидуализацията на имотите и тяхната идентичност при разглеждане съществуването на спорното право на собственост не е в резултат на различно решаване на правния въпрос за индивидуализацията на имота, а е последица от различните събрани по делата доказателства и различната преценка на съда, която преценка не може да бъде проверявана в настоящото производство по чл. 280 ГПК. Правният въпрос за предпоставките по пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСА също не обоснова основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да обоснове извод за несъществуването на отричаното с иска право на собственост на ответника Столична община (сега касатор) върху спорния имот, въззивният съд е изложил, че той не се легитимира като собственик въз основа на представения акт за общинска собственост и акта за държавна собственост, въз основа на който АОС е издаден, съответно общината да е придобила правото на собственост по силата на пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА. Този извод е изведен в решението от неустановяването по делото спорният имот да е бил държавен, предназначен за мероприятие и придобит чрез отчуждително производство, поради което и не е бил придобит от общината по силата на закона. Изложеното и не е в противоречие с посоченото от касатора решение, което разглежда и задължението на съда за обсъждането на наведените от страните доводи по приложението на пар. 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА и установяването в производството на предвидените в него предпоставки, което в случая е направено от въззивния съд. Не се осъществява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси относно правния интерес от предявяване на отрицателен иск за собственост и отричането на оспорваното с иска право в пълен размер при предявен иск от съсобственик. Задължителните разяснения за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му и за наличието на която следи във всяко положение на делото, са дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е в тях, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права може да е налице и когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Преценката за наличие на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост е винаги конкретна по делото според обоснованите фактически твърдения, от които същият се извежда, като в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които твърди, че произтича правният му интерес. В обжалваното решение тази преценка е направена от въззивния съд именно въз основа на наведените фактически твърдения и тяхното установяване от събраните доказателства за притежавано от ищеца „Радстрой Слатина“ ЕООД учредено право строеж като самостоятелно право върху спорния имот, реализираното на което има за последица трансформирането му на право на собственост върху отделни обекти от построена в имота сграда, и за притежавано от ищеца П. С. на идеална част от собствеността на имота, за който ответникът претендира и се легитимира пред трети лица като собственик. Въз основа на тази преценка е обосновал извод за наличието правен интерес от иска за отричане на претендираното от общината право на собственост на спорния имот както за ищцовото дружество, реализирането на учреденото право на строеж върху спорния имот на което в пълния му обем, чрез трансформирането му в изключителна собственост върху построените обекти и възникване на възможност за придобиване на собствеността на съответни идеални части от земята, би се осуетило от претендираното от общината право, така и за съсобственика П. С., за упражняването правото на собственост на който от значение са и съсобствениците на имота, върху който в случая те са учредили право на строеж в полза на дружеството. Така направената от въззивния съд преценка е в съответствие с разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и разрешението на поставените въпроси при предявен установителен иск за собственост от съсобственик на имота, дадени в решение № 130 от 4.01.2021 г. по гр. дело № 746/2020 г. на ВКС, I г. о. Според това разрешение за съсобственика и упражняването на притежаваното от него право на собственост не е без значение кой е съсобственик и какъв е неговият дял в съсобствеността, тъй като това касае както упражняването на правомощията, произтичащи от правото му на собственост върху притежаваната идеална част от имота, така и вътрешните отношения с останалите съсобственици, поради което за съсобственика е налице правен интерес да отрече със сила на присъдено нещо претендираните от ответника права и върху идеални части от имота или размера им, дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца. За него е налице правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо претендираното от ответника право на собственост върху спорната част от имота, тъй като с решението би се разрешил със сила на пресъдено нещо съществуващият между страните спор участник ли е ответникът в съсобствеността, съответно какъв е размерът на дела му, а внасянето на яснота и установеност в отношенията между страните би позволило на ищеца законосъобразно да упражнява всички правомощия, произтичащи от правото на собственост върху притежаваната от тях идеална част от имота и включени в съдържанието на това право. Приетото от въззивния съд разрешение по тези правни въпроса е в съответствие с дадения отговор в решение № 130 от 4.01.2021 г. по гр. дело № 746/2020 г. на ВКС, I г. о. Същото не противоречи и посочените в изложението към касационната решения на ВКС. Преценката по тях е направена при други твърдения за обосноваване на правния интерес от иска и установени факти, от които същият произтича. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на атакуваното решение. При този резултат и своевременното искане от ответниците по касация, същите имат право на разноски, но поради липса на доказателства такива да са направени от тях в производството пред касационната инстанция, разноски не им се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.