Определение № 50057 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 315/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Р. К. от [населено място] срещу решение № 257/11.11.2021 г. по в.т.д. № 230/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 10/14.05.2021 г. по т.д. № 76/2020 г. на Ловешки окръжен съд за отхвърляне на предявените от настоящата касаторка против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], иск по чл.432, ал.1 КЗ и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 19.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.01.2020 г. до окончателното й изплащане. Касаторката поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 19.11.2019 г. е настъпило ПТП с участието на застрахования при ответника лек автомобил „Опел К.“, управляван от водача К. Б. Я., и пешеходеца С. Р. К.. По спорния въпрос относно механизма на настъпване на ПТП апелативният съд е съобразил събраните по делото гласни доказателства и заключението на автотехническата експертиза. Приел е за недоказано по делото противоправно поведение на водача на МПС, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл.120, ал.1, т.1 и ал.2 ЗДвП. Този извод въззивният съд е обосновал с кредитираните като достоверен източник на информация свидетелски показания на водача К. Я. и очевидците Г. П. и Х. Х., изтъквайки установеното от тях, че ищцата не е пресякла на пешеходна пътека, а на няколко метра преди нея, както и че към момента, в който тя е предприела пресичането, за пешеходците, желаещи да пресекат на пешеходната пътека, е светел червен сигнал, а за водачите на МПС – зелен сигнал. В тази връзка е споделил извода на първоинстанционния съд, че свидетелските показания на Л. П. и Р. Р. не могат да бъдат ценени като напълно достоверни, предвид тяхната заинтересованост с оглед близките роднински отношения с ищцата, както и предвид противоречието помежду им и с останалите събрани доказателства. На следващо място, решаващият състав е приел за недоказано и твърдяното нарушение на правилото на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП от водача. Изложил е съображения, че внезапното навлизане на пешеходец на пътното платно, при ограничена видимост на водача от спрените в съседство автомобили, при наличие в близост на пешеходна пътека, която не се използва от пешеходеца, при регулиране с пътен светофар, с подаден в момента на произшествието зелен сигнал за водача, не може да се квалифицира като предвидимо препятствие, с което водачът следва да съобрази скоростта си. Изтъкнал е, че законът въвежда правила за движение по пътищата и за пешеходците, като задължението при наличие на светофарна уредба е да пресичат като спазват светлинните й сигнали – чл.113, ал.1, т.3 ЗДвП, задължението да се съобразяват с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение – чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, както и забраната да навлизат внезапно на платното за движение и да го пресичат при ограничена видимост – чл.114 ЗДвП. Отбелязал е, че обстоятелството дали водачът е спрял веднага и дали е оказал първа помощ е неотносимо към твърдените увреждания, поради което е приел, че не е необходимо да коментира оплакванията на ищцата в тази насока. Счел е, че не може да бъде споделен и доводът за допуснато от водача нарушение на разпоредбата на чл.119, ал.1 ЗДвП, изтъквайки установеното по делото, че ищцата не е пресичала на пешеходна пътека. В допълнение, като се е позовал на задължителната практика на ВКС, въззивният съд е отбелязал, че нормата не намира приложение и по причина, че пресичането на пешеходците на местата, регулирани със светофарна уредба, включително и на такива, предназначени специално за пешеходци, се определя не от наличието на пешеходна пътека, а от вида на светлинните сигнали. По отношение на твърдените от ищцата счупване на носа и мозъчно сътресение, получени вследствие на ПТП, решаващият състав е съобразил представената медицинска документация, заключението на съдебно – медицинската експертиза и свидетелските показания на Е. Л. и Р. Р.. Отчел е отказа на пострадалата от болнично лечение и снимка на носа; липсващите данни за счупване на носните кости при извършената рьо-графия на 24.11.2019г.; наличието на стара, дискретна деформация на носната пирамида, която вещите лица не могат да свържат категорично с процесното ПТП, както и липсата на медицински документи, установяващи наличието на мозъчно сътресение. Отчел е още липсата на твърдения в исковата молба и на медицинска констатация относно възприетото от свидетеля Е. Л., че ищцата е имала припадъци, не виждала добре и не чувала; обстоятелството, че свидетелят не знае за счупването на носа, но е възприел наличието на оток на лицето и главоболие, последното възприето и от свидетеля Р. Р.. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че твърдените увреждания не са категорично доказани, поради наличието на оскъдни противоречиви данни за естеството им и причинната връзка между тях и процесното ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката, без да формулира конкретен въпрос, поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.432, ал.1 КЗ. Съгласно задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на посочен от касатора правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. За касационната инстанция не съществува задължение да извежда значимия за изхода на спора правен въпрос от оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение и въведените от него касационни основания. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос и решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.432, ал.1 КЗ не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи още, че не е цитирана и конкретна практика на ВКС, в противоречие с която да е постановено атакуваното решение. При позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторката поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора?“; 2. „Какви са критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД – кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагане на принципа за справедливост и как следва да се прилага този принцип?“. Така поставени въпросите не могат да се квалифицират като правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. От една страна, същите са поставени принципно, а не с оглед конкретния случай, а от друга – представляват единствено питане дали въззивното решение е правилно. Отделно, доколкото първият въпрос е поставен във връзка с изложените в касационната жалба твърдения, че въззивният съд нелогично е кредитирал само показанията на посочените от ответника свидетели, постановил е решението при наличието на противоречиви свидетелски показания относно механизма на процесното ПТП и е коментирал само вината на пострадалата за настъпване на увреждането, следва да се отбележи, че в съответствие със задължителните указания на т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е обсъдил събраните по делото гласни доказателства и заключението на автотехническата експертиза, както и доводите и възраженията на страните и е изложил собствени мотиви, въз основа на които е достигнал до крайния си извод за неоснователност на предявения иск. Изрично е посочил, че свидетелските показания на К. Я., Г. П. и Х. Х. са безпротиворечиви, възпроизведени са от преки и непосредствени впечатления, изложени са конкретно, ясно и последователно, докато свидетелските показания на Л. П. и Р. Р. не могат да бъдат ценени като напълно достоверни, поради тяхната заинтересованост и противоречието им както помежду им, така и с останалите доказателства по делото. Изследвал е подробно и поведението на застрахования водач във връзка с наведените доводи за нарушения на чл.120, ал.1, т.1 и т.2, чл.20, ал.2, изр.1 и чл.119, ал.1 ЗДвП. На следващо място, следва да се отбележи, че не съответстват на данните по делото и на мотивите на атакуваното решение твърденията, предпоставили втората част на въпроса, за едностранно възприемане от съда на заключението на съдебно – медицинската експертиза и за необсъждане на свидетелските показания на Л. П. и Е. К. относно здравословното състояние на ищцата след ПТП. За да формира извод за недоказаност на твърдените телесни увреждания, както и за наличието на причинна връзка между тях и процесното ПТП, апелативният съд е съобразил представената медицинска документация, заключението на съдебно – медицинската експертиза и свидетелските показания на Е. Л.. Акцентирал е върху отказа на ищцата от болнично лечение и снимка на носа, липсата на данни за счупване на носните кости, наличието на стара, дискретна деформация на носната пирамида, която не може да се свърже категорично с процесното ПТП, липсата на медицински документи, установяващи наличието на мозъчно сътресение, липсата на твърдения и на медицинска документация за възприетите от свидетеля припадъци и нарушени зрение и слух, както и незнанието на свидетеля за счупването на носа. Действително, въззивният съд не е обсъдил свидетелските показания на Л. П. по отношение на здравословното състояние на пострадалата, доколкото за това обстоятелство е поискан с исковата молба, респ. е допуснат и разпитан като свидетел само Е. Л.. С оглед наведеното в исковата молба искане Л. П. е изслушан като свидетел само по отношение на механизма на произшествието, видно от протокол от открито съдебно заседание от 14.01.2021 г. по т.д. № 76/2020г. на Ловешки окръжен съд. По втория поставен въпрос въззивният съд не се е произнасял с оглед отхвърляне изцяло на претенцията, поради което точното прилагане на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди не е от значение за крайния резултат от спора. По тези съображения поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не обосновават допускане на касационно обжалване. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В хипотезата на очевидна неправилност въззивното решение трябва да страда от особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Отделно, бланкетното посочване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както и обвързването му с разпоредбата на чл.281, т.3 ГПК не може да се квалифицира като самостоятелно изложени аргументи относно тезата за очевидна неправилност на решението. Очевидната неправилност не е тъждествена на касационните основания за неправилност на въззивния акт и е независима от въпросите, поставени в изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което нейното приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд