Определение № 2015 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4091/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни - ищеца Ф. М. А. и ответника Прокуратурата на Република България /ПРБ/ срещу решение № 996 от 04.07.2022 г., постановено по в. гр. дело № 697/2022 г. на Софийски апелативен съд /САС/, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 15 000 лв., на основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София, в разумен срок, ведно със законната лихва от 02.09.2020 г. до окончателното изплащане и с което е отменено първоинстанционното решение № 267084 от 22.12.2021 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК. Касаторът - ищец обжалва въззивното решение в частта му, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и в частта му, имаща характер на определение, с която е отменено първоинстанционното решение № 267084 от 22.12.2021 г., с която е оставена без уважение молбата на ищеца А. с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение по отношение на заявената в исковата молба претенция за законна лихва за периода от 02.09.2017 г. до 01.09.2020 г. и делото в тази част е върнато на първонистанционния СГС за произнасяне по същество на искането с правно основание чл. 250 ГПК. Поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът релевира доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивния съд при отмяна на първоинстанционно решение, с което е отказано допълване на решение като е оставена без уважение молба с правно основание чл. 250 ГПК – да се произнесе по същество по молбата по чл. 250 ГПК или да върне делото на първоинстанционния съд за това?, по който навежда раазрешаването му в противоречие с т. 19 ТР № 1 от 04.02.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС; 2. Може ли въззивният съд служебно да се произнася по правилността на първоинстанционното решение, в частност за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, щом във въззивната жалба бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо, но не се сочат конкретни съображения и обстоятелства, обосноваващи това оплакване?, по който счита, че даденото разрешение в атакуваното решение е в противоречие с решение № 60 от 14.05.2019 г. по г р.д. № 2324/2018 г. на ВКС, Четвърто г.о.; ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр. д. № 4814/2017 г. на ВКС и др.; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото?, който намира за разрешен в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 65 от 30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, Второ т.о.; решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, Първо т.о. и др., и 4. Кои критерии и обстоятелства следва да вземе предвид съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС ? Кои правила следва да прилага съдът, за да определени справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по такъв иск – националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок?, който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г. на ВКС; решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр.д. № 4104/2017 г.на ВКС; решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о.; решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др., а евентуално твърди, че по него не е формирана съдебна практика и затова ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответникът по тази касационна жалба – ПРБ не е подал отговор. Касаторът – ответник ПРБ обжалва въззивното решение в частта му, в която е уважен предявеният иск. Поддържа, че то е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло или да бъде уважен за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, съответстващ на действително доказаните вреди. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ответникът релевира доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато пострадалият от престъпление е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред гражданския съд, имащ компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС?, който счита за разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о., и 2. При приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, следва ли при определяне на размера на неимуществените вреди от деликт да се извърши задължителна преценкана на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за него?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 2 ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по тази касационна жалба – Ф. М. А. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. Намерил е за неоснователно възражението на ответника за неговата недопустимост поради неизчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета "а" от ЗСВ, която не е приложима в настоящата хипотеза. Счел е също, че искът е допустим като предявен от лице, притежаващо материалноправна легитимация, чиито права и задължения се засягат пряко от производството по сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство /30.01.1991 г./, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване. Посочил е, че правото на обезщетение на ищеца, олицетворява негов "личен и имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права. В случая от процесното наказателно производство са засегнати правото му на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др., като изходът от това наказателно производство е решаващ за признаването им. Последните обстоятелства се установяват, според САС, с приетите писмени доказателства: предложение от февруари 1985 г. за принудителното установяване на ищеца за срок от три години в друго населено място, заповед № І-207 от 25.02.1985 г. на МВР за налагане на принудително установяване в Белене, Плевенски окръг, за срок от три години, бележка към тази заповед, справка с рег. № 1907/07.03.1986 г. за проявите и поведението на ищеца по време на престоя в Белене, предложение с рег. № 1598/23.07.1986 г. за принудителното изселване за срок от три години и др.. Въз основа на горепосоченото, е заключил, че ищецът безспорно е жертва на т.нар. "възродителен процес", представляващ опит на управляващата към онзи момент партия в Република България да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население чрез прилагане на конкретни мерки за осъществяване на тази политика: принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи и др., каквито са осъществени и спрямо ищеца, за който образуваното процесно наказателно производство е било надежда за репариране, макар и частично на преживените от него унижения и страдания, която надежда продължава повече от 30 години и очевидно вече е загубена, ведно с вярата за възмездие чрез върховенството на закона, каквото и до момента ищецът не е получил. Въззивният съд е приел, че предмет на установяване по иска е общата продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност; причините, предизвикали забавянията с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна, съобразявайки че отговорността на Държавата по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на длъжностни лица на държавни органи, тъй като вредите се формират от забавяне на разглеждането на делото над разумния срок. Посочил е, че съгласно чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок, независимо от това в коя фаза се намира производството - в досъдебна или съдебна. Обстоятелството, че заради прекомерно забавяне на воденото разследване, ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Заключил е, че от приетите доказателства се установява допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Наказателното дело е продължило над 30 години, при отчитане на високата му фактическа и правна сложност. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. "възродителен процес", което е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани са 446 лица, затворени в ТВО Белене, чиито адреси е следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната. Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. САС е приел, че все пак наказателно дело с обща продължителност над 30 години, при каквато и да е фактическа и правна сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е "проведено с дължимата грижа". Тази продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на обществено значимо дело, като причина за превишаване на разумния срок. С поведението си ищецът по никакъв начин не е, а и не е бил в състояние да възпрепятства воденето на разследването. Напротив, стремял се е с всякакви законни средства да способства за неговото ускоряване. Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите. Прокуратурата не е изпълнила добросъвестно задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица. Поради осъществен фактически състав на правото по чл. 2б ЗОДОВ, САС е счел, че на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Относно неимуществените вреди, въз основа на практиката на ЕСПЧ, е счел, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. Неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства и да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, респ. не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. За действителен размер на процесното обезщетение, въззивният съд е определил сумата 15 000 лв., съобразявайки следните обстоятелства: към датата на завършване на съдебното дирене, процесното наказателното производство все още не е приключило, като продълъжителността му надавишава 30 години; засиленият интерес на ищеца с оглед предмета на наказателното преследване изисква разглеждането му с по-завишено внимание от страна на ответника и в по-бързи срокове; настоящето обезщетение е за нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок, но не е за присъждане на обезщетение за причинените преки вреди в резултат на деянието по чл. 387, ал. 2, вр., ал. 1 НПК, чиято "жертва" е ищеца, и обстоятелството, че по време на репресиите ищецът е бил част от голяма група с идентична съдба, като повечето от потърпевшите имат качеството на пострадали в процесното наказателно производство, поради което съвместно са сезирали разследващите орани за ускоряване на производството, организирали са се в сдружение, т.е. изживяванията са споделени, което обичайно помага в процеса на преработване на душевните болки и разстройства. Въззивният съд е подчертал, че е недопустимо с определянето на необичайно високо за съдебната практика обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, да се компенсира ниският размер на нормативно определените обезщетения по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица от 1991 г., по който ищецът безспорно е бил правоимащ по повод незаконното му задържане в поделения на МВР и други места - по чл. 1, т. 2; за въдворяване в лагер и други подобни места - по чл. 1, т. 3; за интерниране, изселване и заселване по административен ред - по чл. 1, т. 4 и за насилствената смяна на имената му - по чл. 1, т. 4 от закона. При определяне на по-нисък размер на претендираното обезщетение, САС е съобразил и обстоятелството, че в случая наказателната принуда не е пряко насочена против личността на ищеца, тъй като същият има качеството на едно от многото пострадали лица, т.е. продължителността и изхода на следственото дело касае само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Българското общество и държава многократно и по различни поводи е осъждало идеята, метода и средствата на т.нар. "възродителен процес", при който се насажда омраза на верска и етническа основа, както и предприетата срещу съгражданите ни репресия. В потвърждение на проявената от обществото ни и демократичната българска държава съпричастност и реакция относно тези събития от българската история са освен наличните факти за получена от ищеца официална реабилитация от Комисия на Народното събрание, но и Декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г., с която категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и т. нар. "възродителен процес", но така и обявяването на този държавен режим за престъпен със закон, респ. чрез приемане на специален закон - Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен ред за получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии, извършени от представители на наложения комунистически режим. Това са актове на морална подкрепа и израз на покаяние на съвременното българско общество и държава, които трябва да се вземат предвид - неминуемо те са от съществено значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност и стремеж към постигане на справедливост /вкл. чрез покаяние и помирение с миналото/. При горепосочените решаващи правни съображения, въззивният съд е уважил предявения иск за сумата 15 000 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 02.09.2020 г. и го е отхвърлил за разликата до целия му предявен размер от 120 000 лв.. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретния спор, включен е в неговия предмет и е обусловил решаващите правни изводи в обжалваното решение, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. По наведените от ищеца основания за допускане на касационния контрол: Поставеният от ищеца втори въпрос за правомощията на въззивната инстанция да се произнася служебно по правилността на първоинстанационното решение, без във въззивната жалба да са наведени кнокретни обстоятелства за несправедливо завишен размер на присъдено обезщетение за неимуществени вреди, няма обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор. Това е така, тъй като във въпроса се съдържат взаимно изключващи се хипотези – недопустимост на служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение, която изключва навеждането във въззивната жалба на каквито и да било оплаквания за неправилност, вкл. досежно приложението на чл. 52 ЗЗД, и налични конкретни оплаквания за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, свеждащо се до определен несправедливо завишен размер на обезщетението. Следва да се посочи, че не е осъществена нито една от взаимноизключващите се хипотези, посочени във втория въпрос. Във въззивната жалба на ответника – ПРБ се съдържат конкретни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ при определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, при което присъденият размер е считан за несправедливо завишен. Както правилно е приел и САС, касае се не за бланкетна въззивна жалба, а за такава, в която са релевирани конкретни оплаквания на ответната страна за неправилност на обжалвания съдебен акт в горепосочения смисъл. Поради това не е извършена служебна проверка от въззивния съд на правилността на обжалваното решение, която би била извън неговите правомощия съгласно чл. 269 ГПК и задължителните разрешения, дадени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно гореизложеното, по този въпрос не е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол, което е достатъчно, за да не бъде той допуснат. Третия въпрос, формулиран от ищеца, притежава характеристиките на правен въпрос, т.е. удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По него, обаче, не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Според последната, обективирана в задължителните за съдилищата ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в безпротиворечивите решения по чл. 290 ГПК: № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните от касатора, въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Атакуваното решение е изцяло съобразено с нея. То съдържа собствени фактически и правни мотиви на въззивната инстанция, както и подробно обсъждане на всички оплаквания, съдържащи се във въззивните жалби на страните, вкл. тези във въззивната жалба на ищеца досежно накърненото му право на справедлив съдебен процес и приложимостта на КЗПЧОС в контекста на практиката на ЕСПЧ. Четвъртият въпрос, поставен от касатора – ищец, съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обуславящ за решаващите правни изводи в атакуваното решение. По него е формирана безпротиворечива, съвременна, практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с която въззивното решение е изцяло съобразено, т.е. не е налице релевираното по този въпрос допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според горепосочената константна практика на ВКС / решение от 11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ВКС, Трето г.о.; решение № 60265 от 20.12.2021г. по гр.д. № 1701/2021 год. на ВКС, Четвърто г.о.; решение № 140 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, Трето г.о.; определение № 513 от 24.03.2023 г. по гр. д. № 20228002103839/2022 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др./, принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най -пълна степен обезщетяване на увреденото лице от деликта, като при иска по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове, нито вредите от престъплението /страх и тревожност, засягане на честта и достойнството и др./. Както е установено в решение от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на ВКС, Трето г. о., механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът преценява сложността на делото, поведението на увредения и поведението на компетентните органи. Неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ имат своя специфика, обусловена от самостоятелното субективно право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на делото в разумен срок. С нормата на чл. 2б ЗОДОВ e създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. Тя урежда вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, като критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение, съответно въз основа на които се определя размерът на претендираното обезщетение, са посочени примерно в закона и са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Наличието на безпротиворечива съвременна съдебна практика по правния въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, както и на ясна по смисъл и съдържание правна норма на чл. 2б ЗОДОВ, изключва осъществяването и на другото наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният от касатора – ищец първи въпрос се отнася до въззивното решение в частта му, касаеща произнасянето на първоинстанционния съд по молбата на ищеца с правно основание чл. 250 ЗЗД досежно заявената претенция за лихва за забава за период от три години преди предявяване на исковата молба, по която липсва произнасяне. Той притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК, който е от значение за изхода на спора по чл. 250 ГПК. Както правилно е приел въззивният съд съдебният акт, с който първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца с правно основание чл. 250 ГПК досежно претенцията с правно основание чл. 86, ал 1 ЗЗД, без да се е произнесъл по основателността на този акцесорен иск, има характер на определение, поради което при обжалване се подчинява на правния режим на частните жалби по чл. 274 и сл. ГПК. Съгласно чл. 278, ал. 2 ГПК, ако въззивният съд отмени определението – предмет на частната жалба, той сам решава спора по нея. Когато обаче, както е в случая, спорът по частната жалба е процесуалноправен – дали са налице или не законовите предпоставки за допълване на съдебното решение, с оглед произнасянето на съда по целия заявен предмет на делото, произнасянето на въззивния съд се изчерпва с разрешаването на процесуалноправния спор. В тази хипотеза втората съдебна инстанция няма правомощия да изземва правомощията на първата инстанция и да се произнася за първи път по съществуването или несъществуването на част от спорното материално право, по което е налице пропуск въобще да бъде формирано вътрешно убеждение на съда – в случая досежно претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тази хипотеза е необходимо делото да бъде върнато на първоинстанционния съд, за да се произнесе по основателността на акцесорния иск с допълнително решение, при задължителност за него на разрешението, дадено от въззивния съд, че са налице предпоставките за допълване на първоинстанционното решение, поради това, че претенцията за мораторна лихва е своевременно заявена в исковата молба. По този начин е спазен принципа за триинстанционност на исковия процес, прокламиран от ГПК. Това е разбирането, залегнато в константната съдебна практика, вкл тази по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и в приложимото ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Възприетото в атакуваното въззивно решение разрешение на първия процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при което релевираното допълнително основание не е осъществено и не може да обуслави допускане на искания касационен контрол. По наведените от ответника основания за допускане на касационния контрол: Първият въпрос, формулиран от касатора – ответник, не удовлетворява изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изложената във въпроса хипотеза въобще не е приложима към конкретното дело, поради което и не е обсъждана от въззивния съд в атакуваното решение. Изложените от въззивния съд правни съображения за материалноправната легитимация на ищеца по предявения иск, доколкото неговите граждански права и задължения се засягат пряко от процесното наказателно производство и доколкото гражданският съд не е компетентен да установява извършено ли е престъплението – предмет на повдигнатото обвинение по последното, са изцяло съобразени с безпротиворечивата практика на ВКС, цитирана в самото въззивно решение. Както е посочено и в наведеното от касатора - ответник решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о., само когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по "определяне на гражданските права" на пострадалия по смисъла на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, какъвто е и настоящият случай. Поради това, ищецът по делото не е разполагал с възможност да предяви иск за обезщетение на неимуществените си вреди от деликта пред гражданския съд в контекста на разгледаната хипотеза в горецитираното решение № 69 от 29.04.2020 г., поради което тази хипотеза е неотносима към конкретния спор и затова не може да предпостави допускане на искания касационен контрол. По втория въпрос на ПРБ, който касае конкретните обстоятелства, от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, които съдът следва да прецени, е формирана многобройна константна практика на ВКС, вкл. цитираната от касатора, с която обжалваният акт е съобразен. В него изчерпателно са посочени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, взети впредвид при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, вкл. онези, които са мотивирали въззивния съд да определи по – нисък размер на обезщетението, посочено по - горе при излагане на решаващата воля на САС в атакуваното решение. Поради това този въпрос, макар да е правен такъв, не удовлетворява релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание изложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение