Определение № 878 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 136/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 11227/10. 10.2022 г. на Н. Н. М., Е. К. П. и А. К. К., чрез процесуалния представител адвокат Х. Т., срещу въззивно определение № 799/08.08.2022 г. по в. ч. гр. д. № 466/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Нередовна ли е искова молба, която е вписана по заявление само на един от ищците; 2.Трябва ли вече вписаната искова молба да се заяви за вписване отново от насрещните ищци; 3. Задължително ли е определение №145/18.07.2022г. по ч.гр.д.№2050/2022г. на ВКС, І г.о., постановено по чл. 278, ал. 3 ГПК за въззивния съд. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 906264/05.03.2022 г. по гр. д. № 3170/2019 г. на Районен съд - Благоевград в частта, с която е върната насрещната искова молба на Н. Н. М. и А. К. К., поради неотстраняване на нередовности, като в посочената част производството по делото е прекратено. Въззивният съд е приел, че жалбоподателите са предявили насрещни установителни искове за собственост. С разпореждане № 905572/30.09.2021 г., съобщено на ищците на 21.10.2021 г., Районен съд - Благоевград е оставил насрещната искова молба без движение, като е дал указания за нейното вписване. С молба от същата дата ищците са направили искане за продължаване срока за вписването, което е уважено и на 28.10.2021 г. срокът е продължен с един месец. С молба от 28.10.2021 г. ищците са поискали от първоинстанционния съд съдействие, с оглед вписването на насрещната искова молба, и ново продължаване на срока. С молба от 15.11.2021 г. същите са поискали ново продължаване на срока с още един месец, като и това искане е било уважено. С молба, подадена единствено от Е. П., последната отново е поискала продължаване на срока поради неприключилата процедура по вписване насрещната искова молба, въпреки подадено заявление на 22.11.2021 г. в СВ при Районен съд - Благоевград. На 29.11.2021 г. районният съд е продължил срока с още 1 месец. На 23.12.2021 г. ищцата Е. П. отново е поискала продължаване на срока, поради отказ от 22.11.2021 г. на съдията по вписване да впише исковата молба и подадената срещу отказа частна жалба от 03.12.2021 г. до Окръжен съд - Благоевград. На 10.01.2022 г. е постановено ново продължаване срока с един месец. Срокът отново е продължен с един месец по искане на Е. П., считано от 28.02.2022 г. С поредна молба от 18.02.2022 г. Е. П. отново е поискала продължаване на срока за вписване с един месец. Подадена е нова молба от 21.02.2022 г. от Е. П. и останалите две ищци, с която уведомяват първоинстанционния съд за втори отказ на СВ за вписване на исковата им молба, който възнамеряват да преодолеят. Първоинстанционният съд е отказал да уважи искането от 18.02.2022 г. за продължаване срока за вписване, поради липсата на уважителни причини. С определение № 145/18.07.2022 г. по гр. д. № 2050/22 г. на ВКС, І г.о., са отменени определение по ч.гр. д. № 7/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград и определение № 5/22.11.2021 г. на СВ при Районен съд - Благоевград, с което е отказано вписването на насрещната искова молба, като делото е изпратено на СВ за произнасяне единствено по молбата на Е. П. за вписване на насрещната искова молба. Същевременно частните жалби на Н. М. и А. К. са оставени от ВКС без разглеждане като недопустими, тъй като не са страни в производството по вписване и не са подавали жалби срещу определението на Окръжен съд - Благоевград. Съдът е приел, че насрещната искова молба с правно основание чл. 124 ГПК е редовна и подлежаща на вписване. От момента на съобщаването на 21.10.2021 г. на указанията за вписване на исковата молба до постановяване на обжалваното първоинстанционно определение единствено ищцата Е. П. е предприела последователно необходимите процесуални действия в изпълнение на дадените от съда указания за вписване на исковата молба. Липсва бездействие от нейна страна, налагащо санкционирането й по реда на чл. 129, ал. 3 ГПК. Изложените от Е. П. причини, възпрепятстващи изпълнението на дадените указания, са уважителни по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК. Е. П. е съобразила цитираната норма и с последната си молба от 18.02.2022 г. отново своевременно е поискала продължаване срока за вписване. Отказът на районния съд да продължи срока за вписването на насрещната искова молба на Е. П. е незаконосъобразен, а оттам и прекратяването на производството по отношение на предявеният от нея собственически иск. По отношение на останалите две жалбоподателки атакуваното определение се явява правилно и законосъобразно. Н. М. и А. Караламбева са се позовали на възможността за продължаване на срока на 15.11.2021г. По делото липсват данни за проявена тяхна активност и изпълнение на задълженията им по вписването в релевантния период - продълженият с един месец срок за отстраняване констатираните нередовности, считано от 30.11.2021 г. Подадената от тях молба от 21.02.2022 г. (съвместно с Е. П.) не променя направените изводи, тъй като е извън продължения срок и е без правно значение. Извършените от Е. П. действия по отстраняването на констатираните нередовности не ползват останалите ищци, тъй като тя не е техен процесуален субституент или процесуален представител. И двете производства по вписване на насрещната искова молба са инициирани само и единствено от нея и то в лично качество. Ето защо в частта, с която съдът е върната подадената насрещна искова молба на Н. М. и А. К., първоинстанционното определение е правилно. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбоподателите Н. М. и А. К. са легитимирани да обжалват определението. Недопустима е частната жалба на Е. П.. Това е така защото е подадена срещу определение, с което се прегражда производството по делото спрямо другите две ищци. Липсват предпоставките на чл.216, ал.2 ГПК, за да се приеме, че е налице необходимо другарство в процеса. Съобразно разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК освен в предвидените в закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. При това положение частната жалба на Е. П. следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима. По частната жалба на Н. Н. М. и А. К. К.: Не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Първият и вторият въпрос от изложението относно редовността на искова молба, вписана по заявление само на един от ищците, и необходимостта вече вписаната искова молба да се заяви за вписване отново от страна на останалите ищци, не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на посоченото основание. В случая въззивният съд е приел, че срокът за вписване на исковата молба от страна на ищците Н. Н. М. и А. К. К. е изтекъл, като последните не са поискали неговото продължаване и не са предприели никакви действия във връзка с вписването на исковата молба след 29.11.2021 г. /датата на последното продължаване на срока по отношение на Н. М. и А. К./, поради което исковата молба подлежи на връщане. Единствено Е. К. П. е подала заявление за вписване на исковата молба и е поискала продължаване на срока. Последната не е действала в качеството на представител или субституент на останалите ищци по предявения насрещен иск за собственост, поради което последните не могат да се ползват от извършените от нея процесуални действия. Тези изводи на въззивната инстанция са съобразени със задължителните разрешения, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114, б. "в" във вр. с чл. 112, б. "з" ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по смисъла на чл. 127 ГПК, а разпоредбата на чл. 128 ГПК не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр от нея. При действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7, ал. 1 ГПК, неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС, е основание за нейното връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Следва да се посочи, че решаващите изводи на въззивния съд не се намират в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС /определение № 110/14.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2289/2017 г. на ВКС, II г.о. и т. 6 от ТР № 7/2013 г. по т.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГТК/, касаеща целта и действието на вписването на редовна искова молба и извършваната от съдията по вписванията проверка съгласно чл. 32а, ал. 1 ПВ. Съдът не е приел, че исковата молба е нередовна, а че същата следва да бъде върната предвид неизпълнение на даденото указание за вписването й с оглед задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ВКС, ОСГК. Във връзка с втория въпрос не е посочена и относима съдебна практика на ВКС и ВС, на която въззивното определение да противоречи. Предвид изложеното по така поставените въпроси не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по третия формулиран от касатора въпрос относно задължителността на постановеното от ВКС определение по чл. 278, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е съобразил посоченото определение № 145/18.07.2022г. С него са отменени определение по ч.гр. д. № 7/2022 г. на ОС - Благоевград и определение № 5/22.11.2021 г. на СВ при РС- Благоевград за отказ да се извърши вписване на насрещната искова молба, като делото е изпратено на СВ за произнасяне единствено по молбата на Е. П. за вписване на насрещната искова молба. Със същото определение са оставени без разглеждане частните жалби на Н. М. и А. К. като недопустими, тъй като не са страни в производството по вписване и не са подавали частни жалби срещу определението на ОС-Благоевград. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.