Определение № 864 от 09.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1421/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. П. - чрез пълномощник адв. А. С. от АК Кюстендил, срещу въззивно решение № 1433 от 06.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 286/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 2711 от 10.10.2023 г. по гр. д. № 1020/2022 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Аеролифт Логистика“ ЕООД има изискуеми парични вземания към М. К. П., произтичащи от сключено споразумение от 01.06.2015 г., за сумата 7 958.63 евро, ведно със законната лихва от 13.08.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 53627/2018 г. на Софийски районен съд, и за сумата 10 000 евро, ведно със законната лихва от 13.08.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 53626/2018 г. на Софийски районен съд, като са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК на „Аеролифт Логистика“ ЕООД за проведените заповедни производства и за исковото производство. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове с присъждане на разноски. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК (очевидна неправилност на въззивното решение), обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Аеролифт Логистика“ ЕООД - чрез пълномощници адв. Д. Д. и адв. С. Д., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че предмет на установяване с предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове, съединени за общо разглеждане с определение от 17.08.2020 г. по гр. д. № 78919/2018 г. на Софийски районен съд, са парични вземания на ищеца „Аеролифт Логистика“ ЕООД към ответника М. К. П. за сумите 7 958.63 евро и 10 000 евро, произтичащи от едно и също основание - споразумение от 01.06.2015 г., за които са издадени отделни заповеди за изпълнение въз основа на заявления по чл.410 ГПК. Предвид идентичността на страните по делата, образувани по повод на исковете по чл.422, ал.1 ГПК, и на основанието, от което произтичат спорните вземания - споразумение от 01.06.2015 г., въззивният съд е преценил, че не е съществувала процесуална пречка за разглеждане на исковете в общо производство и че оплакването във въззивната жалба на ответника за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл.213 ГПК е неоснователно. Пред въззивната инстанция не е имало спор относно установените от първоинстанционния съд правнорелевантни факти, които въззивният съд е възприел чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и самостоятелен анализ на доказателствата, а именно: На 01.06.2015 г. е сключено споразумение между Agromar UK LTD, представлявано от М. П., като възложител, „Аеролифт Логистика“ ЕООД като спедитор и М. П. като трето лице - съдлъжник, встъпващо по реда на чл.101 ЗЗД. Със споразумението страните са постигнали съгласие да уредят изплащането и погасяването на задълженията на възложителя спрямо спедитора на стойност 37 034.21 евро, предвиждайки дължимата сума да бъде изплатена на възложителя на вноски от по 1 028.72 евро до края на всеки текущ месец. С цел обезпечаване изплащането на цялата дължима сума е уговорено М. П. и О. П. да встъпят като съдлъжници на основание чл.101 ЗЗД, за да отговарят солидарно спрямо спедитора за изпълнение на задължението на възложителя. Споразумението е подписано от възложителя, от спедитора и от физическите лица - солидарни длъжници и положените подписи не са оспорени по предвидения за това ред. Поради неизпълнение на поетото със споразумението задължение кредиторът „Аеролифт Логистика“ ЕООД е подал заявления по чл.410 ГПК и се е снабдил със заповеди за изпълнение срещу солидарния длъжник М. П. за сумата 7 958.62 евро - дължими вноски по споразумението за периода от м. 01.2017 г. до м. 09.2017 г. (заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 78919/2018 г. на Софийски районен съд) и за сумата 10 000 евро - дължими вноски по споразумението за периода от м. 09.2017 г. до м. 06.2018 г. (заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 80496/2018 г. на Софийски районен съд). В срока по чл.414 ГПК длъжникът М. П. е подал възражения срещу заповедите за изпълнение и кредиторът „Аеролифт Логистика“ ЕООД е предявил по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове за установяване съществуването на вземанията, които по-късно са съединени за общо разглеждане в производството по гр. д. № 78919/2018 г. на Софийски районен съд. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че сключеното на 01.06.2015 г. споразумение е валидно и обвързва страните. При формиране на този извод съдът е акцентирал върху обстоятелството, че ответникът М. П. не е оспорил положените от негово име подписи в споразумението. Посочил е, че ответникът не е легитимиран да оспорва обвързаността на ищеца от споразумението, след като самият ищец се е позовал на него и претендира изпълнение на произтичащите от съдържанието му задължения. Относно правната природа на споразумението въззивният съд е изложил съображения, че то няма характер на спогодба по смисъла на чл.365 и сл. ЗЗД, тъй като не е доказано постигането му чрез взаимни отстъпки, а представлява установителен договор, сключен с цел установяване на действителното правно положение между страните. След като се е позовал на практика на ВКС по въпросите за същността на установителния договор и възможността страните да се освободят от създадената с него обвързаност (решения по т. д. № 113/2021 г. на ІІ т. о. и решение по гр. д. № 2895/2020 г. на ІV г. о.), съдът е мотивирал извод, че след като споразумението от 01.06.2015 г. не е признато за нищожно и не е унищожено, ответникът не може да твърди различно от установеното при сключването му съдържание на материалното правоотношение между договарящите и да отрича признатото в полза на ищеца вземане като оспорва правопораждащите го факти. За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че в качеството на встъпващ съдлъжник не е обвързан от споразумението, тъй като не е одобрен от кредитора и е оттеглил съгласието си за встъпване. Предвид безспорния по делото факт, че встъпването на ответника като съдлъжник е осъществено по силата на договор, сключен едновременно с главния длъжник и с кредитора, съдът се е произнесъл, че встъпването на ответника в дълга е одобрено от кредитора и че доколкото изявлението за приемане на встъпващия съдлъжник не е отречено, съдлъжникът не може да бъде освободен от обвързаността със споразумението; Недопустимо е съдлъжникът длъжникът да оттегли изявената воля за встъпване след подписване на споразумението с длъжника и с кредитора, респ. след пораждане на правните му последици. Ответникът е поддържал и възражение за погасяване на задължението му по споразумението поради изтекла давност. Въззивният съд е намерил възражението за неоснователно по съображения, че споразумението е подписано на 01.06.2015 г., а заявленията по чл.410 ГПК са подадени през м. август 2018 г., поради което исковете по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземанията на кредитора за вноски с настъпил в периода м. януари 2017 г. - м. юни 2018 г. падеж следва да се считат предявени преди изтичане на предвидената в закона петгодишна погасителна давност. В заключение въззивният съд е формирал решаващия извод, че споразумението от 01.06.215 г. е валидно и обвързва страните по него, поради което при липса на ангажирани от ответника доказателства за погасяване на установените при сключването му парични задължения исковете по чл.422, ал.1 ГПК са основателни и следва да бъдат уважени. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Кога въззивният съд, на основание чл.272 ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд и длъжен ли е да препрати и към правните изводи на първоинстанционния съд или да ги обсъди; 2. Съединяване на висящи дела, съгласно чл.213 ГПК, допустимо ли е и за заповедните производства, преминали в установителни производства по чл.422 ГПК; 3. Уговарянето на погасяване задължението на определени вноски не превръща ли тези вноски в периодични плащания, за които е приложима разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД“. Първият поставен въпрос е зададен некоректно, не е обуславящ за изхода на делото и не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към съдържащите се в мотивите на първоинстанционното решение фактически констатации, но едновременно с това е извършил самостоятелен анализ на фактите и доказателствата при съобразяване на ограничението по чл.269 ГПК и е формирал свои самостоятелни изводи по съществото на спора. Въпреки, че фактическите и правните изводи на въззивния съд съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, от мотивите към обжалваното решение се установява, че въззивният съд е достигнал до постановения с решението правен резултат, след като е осъществил самостоятелна решаваща дейност в качеството на втора инстанция по съществото на спора. По приложението на разпоредбата на чл.272 ГПК съществува трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, в която е даден отговор на въпроса какви са правомощията на въззивния съд в случай на препращане към мотивите на първоинстанционното решение. Наличието на практика с посоченото съдържание, която въззивният съд е съобразил, е несъвместимо с бланкетно заявената от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК - значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Вторият въпрос е относим към извода на въззивния съд, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила по чл.213 ГПК като е съединил предявените срещу касатора искове по чл.422, ал.1 ГПК за съвместно разглеждане в общо производство. Дори да се приеме, че е от значение за изхода по делото, въпросът не покрива специфичния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Разпоредбата на чл.213 ГПК е ясна и не е необходимо да се изясняват по тълкувателен път предвидените в нея предпоставки за служебно съединяване на искове в едно производство с цел постановяване на общо решение по тях. От систематичното място на разпоредбата в Гражданския процесуален кодекс (част І „Обща част“, глава петнадесета „Отклонения във връзка с предмета на делото“) следва, че по правило тя се прилага за всички искове, по отношение на които са налице съдържащите се в текста й предпоставки - висящи в съда няколко дела, в които участват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника, или които имат връзка помежду си. В процесуалния закон няма изрична разпоредба, изключваща приложението на чл.213 ГПК по отношение на исковете за съществуване на парично вземане, предявявани по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Поради това съединяването в общо производство на искове по чл.422, ал.1 ГПК е допустимо, ако по отношение на същите са налице предпоставките по чл.213 ГПК. По изложените съображения няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по разглеждания въпрос. Въззивният съд не е обсъждал приложимостта на чл.111, б.“в“ ЗЗД спрямо задължението за погасяване на дълга, чието съществуване е установено със споразумението от 01.06.2015 г. Произнасяйки се по възражението на ответника (сега касатор) за изтекла погасителна давност, съдът е формирал извод, че по отношение на породеното от споразумението задължение се прилага общата петгодишна погасителна давност, като правилността на този извод не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби (т.1 от цитираното по-горе тълкувателно решение). При така направения извод третият поставен в изложението въпрос не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на него. Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторът е обосновал очевидната неправилност с цитати от мотивите към обжалваното решение, като е развил и оплаквания за проявено от въззивния съд „небрежно отношение към фактическата обстановка по делото“ и за вътрешно противоречие в изводите на съда относно правната природа на споразумението от 01.06.2015 г. Поддържаните оплаквания са относими към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на мотивите към обжалваното решение касационната инстанция не констатира нито тежко нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в „небрежно отношение към фактическата обстановка по делото“, нито явна необоснованост на изводите на въззивния съд, че споразумението от 01.06.2015 г. представлява установителен договор, който обвързва страните и е породил уговорените в съдържанието му права и задължения. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация поради непредставяне на доказателства за реалното им извършване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,