Определение № 3744 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Р. Е. и Ц. П. Е., против решение № 27 от 24.01.2025 г. по в. гр. д. № 390/2024 г. по описа на Окръжния съд - Монтана, с което след отмяна на първоинстанционно решение от 03.07.2024 г. по гр. д. № 2855/2023 г. по описа на Районен съд – Монтана са уважени предявени срещу тях обективно и субективно съединените установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК на Община Вършец за признаване правото й на собственост върху поземлени имоти с идентификатор *** и идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], общ. Вършец, обл. Монтана, и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения на К. Р. Е. констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 187 от 15.05.2017 г. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с доводи за отсъствие за предпоставките на придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ, респективно по чл. 25 ЗСПЗЗ, предвид характера на имотите, които не са обособени като самостоятелни обекти на право на собственост с одобряването на кадастралната карта през 2006 г. Искат отмяна на решението. В изложение към касационната жалба се позовават на противоречие с практиката на ВКС в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните формулирани въпроси: 1. Кои имоти попадат в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ. Твърдят, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 21 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 88 от 17.07.2015 г. по гр. д. № 6225/2014 г. на ВКС, I г. о., и решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на ВКС, I г. о.; 2. Имот със селищен характер, намиращ се извън регулация, който не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, може ли да бъде придобит по давност. Поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 930 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 430/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 883 от 14.12.2010 г. по гр. д. № 1432/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 798 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 100 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 3426/2008 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 21 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, II г. о.; 3. Преди отразяването на имотите в кадастралната карта на [населено място], същите представляват ли обособени обекти на правото и върху тях може ли да бъде осъществено владение от страна на ответниците. Твърдят несъответствие с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 145 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I г. о., и 4. Липсата на вписан собственик за имота в кадастралния регистър създава ли вещни права в полза на общината, като въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 173 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС, II г. о., и решение № 867 от 20.11.2009 г. по гр. д. № 5397/2008 г. на ВКС, I г. о. Поддържат и наличието на очевидна неправилност съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, която обосновават с липсата на логика в мотивите на постановеното съдебно решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касационната жалба Община Вършец е подаден писмен отговор, в който се изразява становище за необоснованост на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаните предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил, че Община Вършец обосновава правото си на собственост с твърдението, че процесните имоти представляват земеделски земи с неустановен собственик, които са станали общинска собственост по силата на закона, за които ответниците (съпрузи) са се снабдили с документ за собственост, като е издадено удостоверение с невярно съдържание, въпреки включването на един от имотите в одобрената от общинския съвет годишна програма за управление на имотите общинска собственост. Така предявените искове в срока по чл. 131 ГПК са оспорени от ответниците, позовавайки се на изтекла в тяхна полза придобивна давност, осъществявана лично от ответника К. Е., считано от март 1996 г., а преди това от неговите родители. При така очертания предмет на спора е прието за установено от въззивния съд, че имотите са нанесени като самостоятелни обекти на правото на собственост за пръв път с одобрената през 2006 г. кадастрална карта, без да е посочено основанието за това и без да е записан конкретен собственик. По отношение на тях са открити партиди на името на ответника К. Е. едва на 23.02.2017 г. и същият е отбелязан като техен собственик на основание издадения през същата година констативен нотариален акт. Въз основа на приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните експертно заключение е посочено, че за имотите липсват данни отпреди 2006 г. Същите не са включени в действащия регулационен план от 1988 г. и не са отразени в картата на възстановената собственост, обединяваща влезлите в сила план за земеразделяне и карта на възстановените имоти в стари реални граници. Изложено е, че при установените данни процесните имоти не попадат в урбанизираната територия на населеното място, а представляват земеделски земи по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, доколкото изслушаните свидетелски показания несъмнено установяват техния характер и предназначение към настоящия момент и назад във времето. Същите са разположени в контактната зона при обединяване на данните по посочените планове в границите между външните регулационни линии на[жк]на [населено място] и земеделския фонд, като за тях не е установен собственик от събраните доказателства и такъв липсва и към момента на включването на същите в кадастралната карта. Въз основа на тези съображения е изведен извод, че процесните имоти са станали частна общинска собственост по силата на закона - чл. 2, ал. 1 ЗОбС във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Доколкото няма данни за статута на процесните имоти преди заснемането им през 2006 г. и тъй като не се установява от събраните доказателствени средства, включително и обсъдени свидетелски показания, в какви граници ответникът К. Е. е упражнявал фактическа власт върху имотите в местността, въззивният съд е намерил за неоснователно наведеното възражение за придобиването на същите по давност - за периода преди 2006 г. с оглед липсата на конкретизиран обект, върху който да е осъществявана фактическа власт с намерение за своене, а след това - поради установения мораториум с пар. 1, ал. 1 ЗДЗС в периода от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г. При тези мотиви към обжалваното решение не се обосновават поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображенията за това са следните: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с това е необходимо той да обоснове и осъществяването на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. В разглежданата хипотеза съдът не е тълкувал и не е прилагал разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, поради което поставеният първи въпрос за имотите, които попадат в приложното й поле, не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно дадените разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед неотносимостта на поставения въпрос спрямо решаващите изводи на съда, обусловили изхода на спора, посочената във връзка с него съдебна практика не следва да бъде обсъждана. Не се обосновава наличие на основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос, свързан с характера на имот, намиращ се извън регулация, и възможността за неговото придобиване по давност. Така формулиран въпросът възпроизвежда твърденията на ответниците К. Е. и Ц. Е. (понастоящем касатори) и то според защитната им теза, а не въз основа на приетите за установени данни и изведени от тях изводи. Преценката на въззивния съд за характера на процесните имоти, респективно за възможността им за придобиване по давност, е направено от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, приложима към аналогични на възприетите в настоящата хипотеза констатации относно релевантните факти. Съгласно приетото в решение № 607 от 21.10.2025 г. по гр. д. № 1624/2024 г. на ВКС, I г. о., нормата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС определя като придобивно основание за общината предвиждането в закон, че определена категория имоти са общинска собственост. Такива основания са установени в чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. По силата на последната разпоредба земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или на държавата, преминава в собственост на общината. Кои земи са земеделски е съответно дефинирано в чл. 2 ЗСПЗЗ, като меродавен за определянето им като такива е моментът на влизане в сила на закона (решение № 41 от 26.05.2022 г. по гр. д. № 3705/2021 г. на ВКС, II г. о.). На основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ общината придобива земите, които не са собствени на друг правен субект. Касае се до самостоятелно, различно от това по чл. 19 ЗСПЗЗ, законово придобивно основание в полза на общината, което се счита за реализирано независимо от това дали тези земи са подлежали на възстановяване или не (решение № 16 от 31.07.2012 г. на по гр. д. № 1409/2010 г. на ВКС, I г. о.). В случая е прието за установено, че процесните имоти са със земеделски характер при влизане в сила на ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 17 от 01.03.1991 г.), както и че към този момент същите са били с неустановен собственик. При тези констатации изводите на съда за възникнало в полза на общината право на собственост не разкриват противоречие с практиката на ВКС, нито са явно необосновани по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението към касационната жалба решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са постановени при различна фактическа обстановка и в отговор на правни въпроси, каквито не стоят за разрешаване в настоящото производство. С тях са разгледани спорове относно имоти, които се намират извън регулационния план на населеното място, но нямат земеделски характер, поради застрояването им като части от населеното място с жилищни и селскостопански сгради или ползването им като дворни места. Съответно, възприетото в тях разрешение относно неприложимостта на забраната по чл. 86 ЗС, не е съотносимо, тъй като в разглежданата хипотеза не е установено, а не се и твърди от ответниците К. Е. и Ц. Е. да са били действителни собственици на имот, респективно да са придобили права от действителния собственик на имот, който да е изключен от регулационния план на населеното място и за който да липсват данни да е включен в ТКЗС, юридически или фактически отнеман от собственика. А и както изрично е прието в посочените съдебни актове, определянето на статута на имотите и съответно приложимите по отношение на тях на разпоредби на ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. В настоящия спор съдът е извършил преценка на събраните доказателства и е достигнал до извода, че процесните имоти представляват земеделски земи, които към момента на приемане на ЗСПЗЗ не са собственост на граждани, на юридически лица или на държавата, в това число на ответника К. Е. или на неговото семейство. С оглед на това логично е обоснован правният извод за осъществяване фактическия състав на придобивното основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ в полза на общината, съответно за невъзможност за придобиване на имотите частна общинска собственост по давност, за която приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОбС и забраната по пар. 1, ал. 1 ЗДЗС в периода от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г. (с изключение на периода 01.01.2018 г. - 18.01.2018 г.) - обстоятелства, каквито не са разглеждани при постановяване на посочената от касаторите съдебна практика. Противоречие с практиката на ВКС не се констатира и по въпроса дали преди отразяването на имотите в кадастралната карта на [населено място], същите представляват обособени обекти на правото и дали върху тях може да бъде осъществено владение от ответниците. Достигнатият извод от съда не е мотивиран с изначалната липса на възможност за установяването на владение върху имот в конкретни граници преди същият да бъде заснет в кадастрална карта или отразен в конкретен план, издаден по реда на благоустройствените закони. Напротив, извършена е преценка в съвкупност на събраните доказателства, като е отчетено, че по делото липсват каквито и да било доказателства, които да индивидуализират процесните имоти с конкретни граници и площ преди заснемането им и тяхното отразяване в кадастралната карта от 2006 г. Изрично е посочено, че за такива граници не свидетелстват и доведените от самите ответници К. Е. и Ц. Е. (понастоящем касатори) свидетели. В този смисъл твърдяното противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 145 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I г. о., е мотивирано с посочени от касаторите правни съждения и изводи, които не кореспондират на действително изложените в мотивите на обжалваното решение. Некоректно се поставя и последният въпрос, а именно дали липсата на вписан собственик за имота в кадастралния регистър създава вещни права в полза на общината. За формирането на този извод съдът не е придал водещо и решаващо значение на липсата на записване в кадастралния регистър на данни за собственика на имотите. Напротив, констатацията му в този смисъл е изведена и от приетото по делото експертно заключение, и от обстоятелството за липсата на каквито и да било данни (в това число и фактически твърдения) за съществуването на процесните имоти като самостоятелно обособени такива в конкретните им граници съобразно заснемането им в кадастралната карта, респективно за основанието, на което то е извършено. При отсъствието на каквито и да било доказателства по делото, които да разколебават извода, че процесните имоти към влизане в сила на ЗСПЗЗ представляват земеделска земя с неустановен собственик по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, доказателствената тежест за опровергаването на този факт е на ответниците, които го оспорват. В разглежданата хипотеза произнасянето на съда не е последица от придаването на особено доказателствено и/или вещнотранслативно действие на заснемането и отразяването на имотите в кадастралната карта и вписването в кадастралните регистри, което да е в противоречие с приетото в решение № 173 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС, I г. о., и решение № 867 от 20.11.2009 г. по гр. д. № 5397/2008 г. на ВКС, I г. о., а се дължи на прилагането на общите правила за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК. Не е налице и вероятност обжалваното въззивно решение да е очевидно неправилно, поддържано от касатора като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Решението не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице вероятност то да е нищожно или недопустимо. В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска. При този изход в полза на ответника по касационната жалба Община Вършец следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сторените разноски за адвокатско възнаграждение, заплащането на които е надлежно удостоверено с представените договор и платежно нареждане. Сумата 3 937 лева следва да се присъди в равностойността й в евро – 2 012.96 евро, съобразно разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.