Определение № 195 от 05.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. С. А. и Й. С. А. срещу решение № 264440 от 5.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 8205/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 71902 от 30.03.2020 г. по гр. д. № 70605/2015 г. по описа на Софийски районен съд и вместо него е постановено решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Л. С. А. и Й. С. А. срещу С. Н. Х. искове по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за осъждането й да им заплати солидарно сумата от 20 294 лв., представляваща стойността на притежаваните от тях, увредени и изчезнали движими вещи в периода 2010-2013 г., намирали се в двуетажна жилищна сграда с идентификатор ....... по одобрената със заповед № РД-18-74/20.10.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК кадастрална карта и с адрес в [населено място], ул. "740-а“, № ....., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 18.11.2015г. до окончателното й изплащане. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали следния правен въпрос: Следва ли в мотивите на въззивната инстанция, като инстанция по същество, да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото, по които е налице противоречие с възприетата от него фактическа обстановка и с изградената въз основа на нея правна квалификация на спорното право? Поддържа се, че по поставения правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС № 1/1953г.; ППВС № 1/1985г.; Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000 г.; решение № 145/05.08.2021г. по гр. д. № 1178/2020 г на ВКС, IV г. о.; решение № 147/31.07.2018 г. по т. д. № 1715/2017г. на ВКС, II т. о.; решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018г. на ВКС, IV г. о.; решение № 205/12.05.2015 г. по гр. д. № 7417/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение № 469/26.10.2011 г. по гр. д. № 2/2011г. на ВКС, IV г. о. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на въззивното решение - основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал.2, предл.3 –то ГПК. Ответницата по касация с подадения отговор на касационната жалба, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от събраните пред първата инстанция доказателства не е установено противоправно поведение на ответницата по отношение на описаните движими вещи и тяхната липса, за които в производството е поддържано твърдение, че са собственост на ищците. Установено е поведение на ответницата, като собственик на дворното място след 03.11.2010 г., касаещо препятстване на ищците да осъществят достъп до жилищната сграда, на която са се легитимирали като собственици. Само по себе си това поведение не сочи на извършване на неправомерни действия или бездействия по отношение на движимите вещи, които ищците твърдят че са се намирали в жилищната сграда към м. март 2011 г. Съдът е приел, че от представените пред първата инстанция доказателства в т. ч. събраните по двете образувани досъдебни производства, не се установява, че ответницата е имала безпрепятствен достъп до жилищната сграда и до движимите вещи, за да бъде ангажирана отговорността й за тяхното съхранение и запазване. Съдът се е позовал на показания на ответницата, дадени по досъдебно производство, както и показания на К. Н., също дадени по двете досъдебни производства. По тези съображения въззивният съд е намерил исковете по чл. 45 ЗЗД за недоказани и ги е отхвърлил. С оглед мотивите на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения процесуалноправен въпрос. Така формулираният правен въпрос е от значение за конкретното дело, като е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, включително и с посочената от касатора, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В отклонение от тази практика въззивният съд изобщо не е обсъдил показанията на свидетелите А. и Н., както и събраните в хода на производството писмени доказателства. Съдът е направил извод за неоснователност на иска, основавайки се на показания на ответницата и на трето за спора лице, дадени по досъдебни производства, без да изложи мотиви защо не дава вяра на разпитаните по делото свидетели и защо не взема предвид останалите доказателства, събрани по делото. Предвид горното, Върховният касационен съд намира, че е налице основанието по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,