Определение № 359 от 07.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3880/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от К. П. К. и К. М. К., чрез адв. Д. Д. срещу решение № 260037/23.09.2020 г. по в.гр.дело № 1419/2020 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 338/09.03.2020 г. по гр.дело № 1138/2019 г. на Старозагорския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на К. П. К. и К. М. К., че дължат солидарно на Д. И. Ж. сумата от 8260 евро, представляваща неизплатено задължение по договор за заем и неустойка в размер на 1800 евро, ведно със законната лихва от 03.02.2015 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 510/04.02.2015 г. по ч.гр.дело № 697/2015 г. на Старозагорския районен съд. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК се отхвърли.

В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички наведени от жалбоподателя възражения, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Как се определя предмета на установителния иск по чл.422 ГПК при издадена заповед по чл.417 ГПК? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. При издадена заповед за изпълнение по чл.417 ПК и бездействие на кредитора за образуване на изпълнително дело до срока на изтичане на давностния срок от падежа, посочен в документа по чл.417 ГПК, кога ще е налице изтекла погасителна давност за това вземане?

Приема ли се за изтекла погасителната давност за вземане установено със заповед по чл.417 ГПК в случая в който от падежа на вземането до предприемането на изпълнителни действия - чл.116,б.”в” ЗЗД са изминали повече от предвидените в чл.110 и чл.111 ЗЗД срокове, независимо, че в рамките на тези давностни срокове е издадена заповед по чл.417 ГПК, но производството по чл.422 ГПК е образувано след изтичане на предвидената погасителна давност, изчислена за времето от падежа на вземането до нейното реално прекъсване, съгласно чл.116,б.”в” ЗЗД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответницата по касационната жалба Д. И. Ж. не е изразила становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.422,ал.1 ГПК.

Прието е, че по делото е представен договор за паричен заем от 20.02.2009 г., сключен в [населено място] между Д. И. Ж., като заемодател и К. П. К. и К. М. К. като заематели. Приел е още, че съгласно постигнатите уговорки заемодателят предава за временно и възмездно ползване на заемателите сумата от 8260 евро, а заемателите се задължават да я върнат на 20.02.2010 г. Прието е, че договорът има характер и на разписка за дадената и получена сума. Прието е още за установено от събраните по делото доказателства, че между ищцата Д. Ж. и ответниците К. К. и К. К. е възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за заем за сумата от 8260 евро. Посочил е, че заетата сума е била предадена от заемодателя на ответниците – заематели, като е бил уговорен срок за връщането й – 20.02.2010 г., съответно е предвидена и неустойка в размер на 1800 евро при просрочване на крайния срок за издължаване или при предсрочна изискуемост на вземането. Прието е, че доказването на изпълнението на задължението за връщане на заетата сума е в тежест на ответниците. Прието е още, че от ответниците не са ангажирани доказателства, че са изпълнили задължението си по чл. 240 от ЗЗД да върнат заетата сума.

Приел е, че е налице съвпадане на две насрещни волеизявления на страните, съдържащи съществените елементи на договора за заем: даване на определена парична сума и поемане на задължение за нейното връщане. Приел е още, че договорът от 20.02.2009 г. и анексът към него от 05.02.2013 г., по отношение на който е открито производство по оспорване на неговата дата на съставяне, е неуспешно проведено от ответниците, чиято е доказателствената тежест, удостоверява заемно правоотношение между страните по делото.

Прието е за установено от назначената и приета по делото съдебно компютърно-техническа експертиза, че заради начина на разпределение, структуриране и оформяне на съдържанието, както и заради еднаквия шрифт и междуредово разстояние, счита двата анекса, които са представени по делото в оригинал от страна на ищеца и третото неучастващо по делото лице и свидетел И. И. са идентични. Посочено е, че не са оспорени подписите на заемателите, поради което съдът е приел, че последните са подписали договора за заем на 20.02.2009 г и анекса към него на 05.02.2013 г. Според съда тези два документа материализират и предаването на сумата, което е задължително условие за завършване на фактическия състав на сключването на договора за заем.

Въззивният съд е приел въз основа на събраните по делото доказателства, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, съдържащо всички характеристики на договора за заем (чл. 240 и сл. от ЗЗД), че сумата от 8260 евро е била реално предадена от ищцата на ответниците на 20.02.2009 г., с което за страните са възникнали права и задължения, съответстващи на съдържание на договор за заем. Приел е още, че на основание чл. 240, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, заемателят е длъжен да върне на заемодателя получената сума, предмет на заемния договор след изтичане на уговорения срок.

Прието е, че съобразно договореното, ищцата е изпълнила своето задължение и е предала на ответниците уговорената сума, че договорът е влязъл в сила с подписването му и плащането по него е станало съобразно уговореното. Според съда няма никакви основания да се приеме, че договорът е недействителен по някакви причини. Приел е, че за обезпечаване на вземането по заема, ответниците К. К. и К. К. са учредили в полза на заемодателя Д. Ж. – ищца по делото, ипотека върху свои собствени недвижими имоти, обективирана в нотариален акт № , том , peг. № ****, н.д. № 160 от 2009 г., възпроизвеждащ клаузите на Договора за заем.

Приел е, че ответниците сочат, че с учредената с нотариален акт № от 15.05.2009 г. ипотека се задължили да обезпечат заем, който не били получили и правят възражение за нищожност на учреденото с нотариалния акт № , том , per. № **, д. № 160 от 2009 г. обезпечение - договорна ипотека на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД - поради липса на предмет. Прието е, че основанията за нищожност, систематизирани в чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, визират съставомерността на сделката, че основанията, свързани с отделните елементи на сделката, са факти, които опорочават фактическия състав на сделката, поради което тя не поражда желаното правно действие. Посочено е, че в приложното поле на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД попада основанието за нищожност на сделката поради невъзможен предмет, че разпоредбата въвежда правилото, според което при невъзможност на предмета сделката е нищожна. Съдът е приел, че предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката, че предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага, че предмет трябва да има всяка сделка. Според съда за да е налице сделка, страните трябва да са постигнали съгласие по нейния предмет. Прието е, че ако към момента на постигане на съгласието предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Прието е още, че фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието, че е налице начална невъзможност на предмета. Според съда правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Посочено е, че правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта.

Въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 26, ал.2 от ЗЗД е неоснователен. По иска за установяване нищожност на Договорна ипотека от 19.05.2009 г. поради липса на предмет за сумата от 8260 евро е прието, че предмет на оспорвания договор са парични средства, които към момента на сключване на договора, както и към момента на изпълнение съществуват в гражданския оборот. Според съда невъзможност на предмета по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл.1 ЗЗД ще е налице само, ако при сключването на договора предметът е неосъществим по субективни или обективни причини. Прието е, че невъзможността може да е фактическа или правна и следва да е пълна, за да има нищожност на сделката. Съдът е приел, че възражението на ищеца за нищожност на договора с посочените аргументи не касае предмета на договора /паричните средства/, а размерът и основанието на задължението, което е различно от предмет на договора. Посочил е, че основанията на страните за сключването му са желанието на кредитора да бъде обезпечен и целта на учредяващия ипотеката собственик на имота да обезпечи кредитора. Посочил е още, че ипотечният договор изисква постигането на съгласие, като може да се сключи заедно със, преди или след главния договор, чието вземане се обезпечава. Прието е, че ипотечният договор и ипотечното право са акцесорни - те възникват само ако има друг главен договор или друго главно вземане. Съдът е приел, че главният договор е договор за заем от 20.02.2009 г., неоспорен от ответниците относно неговата истинност. Приел е, че представен, приет по делото и също неоспорен от страните е и анекс към договора, че са налице подписани частни документи, които доказват, че изявленията в тях са изявления на лицата, които са ги подписали. Изведен е извод, че оспорването от страна на ответниците на датата на анекса е недоказано, че предявеният иск по чл. 26, ал.2 ЗЗД по гр. д. № 1505/2019 г. по описа на РС Ст.Загора е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Преценено е за неоснователно възражението, че ответниците не дължат сумите, поради изтекла в тяхна полза погасителна давност. Съдът е приел, че анексът към договор за заем от 20.02.2009 г. е подписан от страните на 05.02.2013 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в РС на 03.02.2015 г., поради което 5-годишният срок не е изтекъл. Според съда дори и да се приеме, че последната погасителна вноска е била на 20.02.2010 г., то вземането е предявено на 03.02.2015 г., т.е. преди изтичане на 5-годишния давностен срок.

Съдът е приел за неоснователно възражението, въведено с въззивната жалба от ответниците, че обжалваното съдебно решение е в противоречие с материалния закон относно това кога се прекъсва давността за вземането, както и че отговорът на този въпрос касае направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност.

Прието е, че съгласно чл.422 ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4. С оглед на това са преценени за правилни мотивите изложени, от Старозагорския районен съд по този въпрос.

При тези съображения е формиран извод, че предявеният иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК е основателен до размер на 8260 евро, представляваща неизплатено задължение по договор за заем и неустойка в размер на 1800 евро, ведно със законна лихва от 03.02.2015 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 510/04.02.2015 г. по ч. гр.д. № 697/2015 г. по описа на Районен съд Стара Загора.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С решение № 107/25.06.2019 г. по гр.дело № 2737/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателя решение № 443/25.10.2011 г. по гр.дело № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, относими към правния спор, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивният съд се е произнесъл по заявените с въззивната жалба оплаквания. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. За да обосноват допълнителното основание за допускане на касационно обжалване в изложението са цитирани определение № 490/02.07.2010 г. по ч.т.дело № 298/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.274,ал.3 ГПК и определение № 544/18.072013 г. по ч.т.дело № 2287/2013 г. на ВКС, I т.о. по чл.274,ал.3 ГПК. С първото определение съдът е допуснал касационно обжалване и се е произнесъл по процесуално правния въпрос за обсега на съдебната проверка относно предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по чл.417,т.6 ГПК – дали е налице редовен от външна страна договор за ипотека и удостоверява ли подлежащо на изпълнение вземане срещу ответника по заявлението. Разрешеният правен въпрос касае заповедното производство, а не исковото производство и е различен от формулирания от жалбоподателите. Поради това съдът преценява, че не е установено допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос. Цитираното от жалбоподателите определение № 544/18.07.2013 г. по ч.т.дело № 2287/2013 г. на ВКС, I т.о. е постановено по чл.274,ал.3 ГПК и не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение. Това определение на ВКС е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите по т.3-та от изложението. Същите са формулирани общо и хипотетично и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. За да е правен въпросът същият следва да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите по т.3-та от изложението не покриват изискванията за правен въпрос според цитираната практика на ВКС. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение