Определение № 365 от 06.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 213/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 2036 от 19.09.2017г. по т.д.1587/2017г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация – Г. И. Г. от [населено място],чрез пълномощника си- адв. Д. Л., е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касация- [фирма], [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Р.Р. е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвел. По първото основание- чл.280, ал.1, т.1 ГПК, страната е посочила, че съдебният акт е постановен в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №26/14г. на ВКС, І т.о.,с която било прието, че противопоставянето на лични възражения на авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и хонората могат да бъдат въведени валидно само ако авалиста също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителя е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с права.В тази връзка е посочено, че в случая, авалиста в качеството му на управител на търговското дружество –издател на ефекта, не е страна по каузалната сделка- договорът за лизинг, поради което приетото от въззивният съд противоположно разбиране, обусловило решаващият извод на състава за неоснователност на иска спрямо авалиста е прието при отклонение от цитираната практика. Касаторът е поддържал и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и във връзка с него е поставил въпросите – „ Може ли ненаправени, а в случая на направени, но недоказани от страна на ответника –авалист възражения за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на ищеца – поемател на запис на заповед, съдът да разглежда личните възражения на издателя на записа на заповед, основани на каузални правоотношения между издателя и поемателя на менителничния ефект. ” и „Счита ли се за страна в каузалното правоотношение между поемателя и издателя на записа на заповед, лицето което е било управител на дружеството издател на менителничния ефект към датата на неговото издаване, когато същото физическо лице е авалирало записа на заповед в лично качество”. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Макар и съобразно разрешенията дадени с т.1 ТР ОСГТК № 1 /09г., поставените въпроси във връзка с това основание да са релевантни, то страната не е развила каквито и да било доводи, свързани с допълнителния критерий. За да е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е установила разбирането си за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в негова подкрепа. Поставеният въпрос, по който съставът на ВКС в цитираното от касатора решение е формирал практика по реда на чл.290 ГПК е - „ Дали задължението на авалиста по запис на заповед е самостоятелно и независимо от задължението, което обезпечава, и може ли авалистът да противопостави на поемателя по записа на заповед личните възражения на издателя за обвързаност между записа на заповед и обезпеченото каузално правоотношение с поемателя.” Този въпрос е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той е обусловил решаващите изводи на състава, за отхвърляне на предявеният иск по чл.422 ГПК. Налице е и соченото противоречие с това решение / № 26 от 24.04.2014г. по т.д. №102/13г. на ВКС, ІІ т.о./, с което изрично е прието, че противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само в случаите, при които авалиста също е страна по това каузално правоотношение или ако поемателя е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното отношение с хонората. В тази връзка съдът, макар и цитирал практика в същият смисъл и развил мотиви, за това че не е налице недобросъвестност, е приел в противоречие с цитираното решение а и в противоречие с изброените от него решения, че физическото лице- авалист било участник в сделката- договора за лизинг, в качеството му на управител на дружеството- издател на ценната книга, поради което и можел успешно да прави личните възражения на хонората. С цитираната практика, приетото като изключение- авалиста да упражни право, което по принцип не му принадлежи - да прави успешно личните възражения на издателя, свързани с каузалното правоотношение е признато само ако той е страна по него, но не и за трети лица, каквото спрямо това правоотношение е управителя на дружеството – издател, авалирал в лично качество записа на заповед, обезпечаващ задълженията по каузалната сделка. Доколкото в случая въззивният съд се е отклонил от тази задължителна за него практика, решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По изложените съображения, разгледаната касационна жалба срещу решението от 18.10.2016г. попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 923.39лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение