Определение № 2941 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1770/2025 г.

Производството е по чл.396, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ЕТ „АГРОЛЕС - Н. Я.“ срещу определение №113 от 12.05.2025г. по ч.т.д. № 98/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено определение № 170 от 02.04.2025г. по т.д. № 71/2023г. на Окръжен съд – Плевен и вместо това е допуснато обезпечение на предявените от „ВИТА ТРЕЙД 77“ ЕООД против ЕТ „АГРОЛЕС – Н. Я.“ осъдителни искове с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 179 722,26 лв., представляваща остатък от вземането за осъществени СМР по Договор за възлагане на СМР от 30.04.2018г. и Анекс към него от 06.08.2018г. и фактури № 124/19.12.2018г., за осъществени СМР по Договор за възлагане на СМР от 08.10.2018г. и издадената фактура № 125/20.12.2018г. и за осъществени СМР по Договор за възлагане на СМР от 29.10.2018г. и фактура №126/20.12.2018г. и за заплащане на сумата 58 071,76 лв. – обезщетение за забава върху главниците по трите фактури, като е наложен запор на вземанията по банковите сметки на ЕТ „АГРОЛЕС – Н. Я.“, в следните банки: „УниКредит Булбанк АД, Банка ДСК ЕАД, Обединена българска банка АД, Юробанк България АД, Алианц Банк България АД, Ти Би Ай Банк ЕАД, Първа инвестиционна банка АД, Българо - американска кредитна банка АД, ПроКредит Банк (България) ЕАД, Търговска Банка Д АД, Токуда Банк АД, Инвестбанк АД, Централна кооперативна банка АД, Общинска банка АД, Българска банка за развитие АД, Интернешънъл Асет Банк АД, Тексим Банк АД, ИНГ Банк Н.В. - клон София, Ситибанк Европа АД - клон България, БНП Париба С.А. - клон София, БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. - клон България, Те- Дже ЗИРААТ БАНКАСЪ - Клон София, както и в „ИзиПей" АД, до размер на сумата 200 000 лв. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че не е налице предпоставката искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства, тъй като първоинстанционният съд е отхвърлил частично исковете на „ВИТА ТРЕЙД 77“ ЕООД, а в нито една от въззивните жалби няма направени нови доказателствени искания. Изложил е аргументи, че при липсата на тази предпоставка обезпечението може да бъде допуснато след представяне на гаранция, а това не е сторено от молителя. Навежда доводи, че между страните е налице висящо производство от 2023 г., по което вече има допуснато обезпечение, а допускането на сегашното ще доведе до свръхобезпеченост. Поддържа, че допуснатата обезпечителна мярка не съответства на обезпечителната нужда, тъй като запорът на всички сметки на ЕТ „АГРОЛЕС – Н. Я.“ във всички банки ще затрудни и вече затруднява търговската дейност на едноличния търговец. Допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата: 1. Налице ли е обезпечителна нужда при висящ съдебен процес от налагането на запори върху всички банкови сметки на ответника във всички банки, без молителят да е навел нови твърдения и/или да е представил нови относими доказателства за длъжника и/или без да има промяна в данните и обстоятелствата на страните по делото? 2. Налице ли е свръхобезпеченост, ако по вече висящ съдебен процес и частично уважени искове, при допуснато вече веднъж предварително обезпечение на исковете чрез налагане на възбрана на имот на ответника, се допуска допълнително обезпечение на същото вземане чрез запори върху всичките банкови сметки на ответника? 3. Явява ли се подходяща мярка за обезпечение налагането на запори върху всички банкови сметки на ответника във всички банки в страна и може ли да доведе това до накърняване на правата и интересите на длъжника, като спре неговата стопанска дейност и стопира бизнеса, ако това е допълнително обезпечение, при вече налично и допуснато обезпечение на същото вземане по същото дело между същите страни? 4. Обезпечителната нужда предполага ли се или следва да се твърди, мотивира и докаже от молителя? 5. Следва ли да се счита за доказателство и е ли достатъчно доказателство за наличие на обезпечителна нужда представянето на данни за наличие на ипотека върху възбранен имот, при липса на промяна на обстоятелства и при положение, че тази договорна ипотека предхожда наложената първоначална обезпечителна мярка „възбрана“ върху имот, като през следващите три години няма данни за промяна в ситуацията и няма представени доказателства или данни, че не се обслужват плащанията по ипотечния договор? В подкрепа на твърдението за наличието на противоречива практика посочва определение № 39 от 30.03.2021г. по ч.гр.д. № 531/2021г., на ВКС, ГК, II г.о., решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 93/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 229 от 22.03.2012 г. по ч.гр.д. № 5/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 516 от 30.07.2013 г. по ч.гр.д. № 3999/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 25 от 25.01.2016 г. по ч.гр.д. № 198/2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 176 от 25.03.2015 г. по ч.т.д. № 801/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 318 от 27.07.2009 г. по ч.гр.д. № 255/2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 420 от 28.10.2020 г. по ч.гр.д. № 3116/ 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о. Въвежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по жалбата „ВИТА ТРЕЙД 77“ ЕООД представя писмен отговор, в който оспорва допустимостта на депозираната жалба и изразява становище за неоснователността ѝ. Претендира разноски. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. За да постанови обжалваното определение съставът на Великотърновски апелативен съд е констатирал, че предявените от „ВИТА ТРЕЙД 77“ ЕООД искове са частично основателни, като наред с предпоставката „вероятна основателност на иска“ е необходимо да е налице обезпечителна нужда. По отношение на обезпечителната нужда, въззивният съд е приел, че е доказана от страна на молителя-ищец, тъй като върху вече възбранените в негова полза имоти на ответника са учредени договорни ипотеки в полза на „Токуда банк“ АД за обезпечение на договор за инвестиционен банков кредит в размер на 5 000 000 лв. Приел е, че изключително високият размер на банковия кредит и обстоятелството, че ипотекираното имущество на едноличния търговец служи за удовлетворяване на всички негови кредитори, се отразява върху възможността на кредиторите да получат удовлетворение на своите вземания, както и че вече допуснатата обезпечителна мярка може да се окаже напълно неефективна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, като е спазен преклузивният срок по чл. 396 ал.1 от ГПК. Формулираните от частният касационен жалбоподател въпроси по т.1, 2, 3 и 5 от изложението са относими към предмета на спора, но нямат характеристиката на правни въпроси. Същите са насочени към извършване на преценка дали наложената обезпечителна мярка отговаря на обезпечителната нужда на ищеца по иска. Въпросите предполагат проверка на фактическите констатации на решаващия състав на апелативния съд и на изградените въз основа на тях правни изводи, съответно са свързани с правилността на въззивното определение, а тя не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Дори и да се приеме, че въпросите имат характеристиката на правни въпроси относно възможността да се налагат нови обезпечителни мерки, след като вече са били допуснати такива като обезпечение на предявения иск, по същите не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираните от касатора актове на отричат тази възможност, а в тях е изразено становището, че обезпечителната мярка не трябва да засяга неоправдано финансовата и правна сфера на ответника и трети лица. В хипотеза на допуснато предходно обезпечение е постановено само определение № 420 от 28.10.2020 г. по ч.гр.д. № 3116/ 2020 г. на ВКС, ГК, III г.о. В него, обаче, не е прието, че недопустимо налагане на допълнителни обезпечителни мерки, а че поисканата от молителя допълнителна обезпечителна мярка не е подходяща. Посочено е, че при предявен иск срещу акционер за отнемане на акциите, които притежава в дружество – трето на процеса лице, не е налице обезпечителна нужда от възбрана върху имуществото на това трето лице. Избраната обезпечителна мярка е приета за неефективна и неадекватна за обезпечаване на иск, насочен срещу акционера и имащ за предмет отнемане на притежаваните от него акции. Съгласно формираната практика на ВКС, обективирана в определение №229/22.03.2012г. по ч.гр.д. №5/2012г. на ВКС, IV г.о., определение №516/30.07.2013г. по ч.гр.д. №3999/2013г. на ВКС, IV г.о., определение №25/25.01.2016г. по ч.гр.д. №198/2016г. на ВКС, I г.о. и други, при произнасяне по искане за обезпечение по реда на чл.389 и сл. от ГПК съдът следва да прецени дали искът е допустим и вероятно основателен, налице ли е обезпечителна нужда /ще може ли предявилото иска лице да реализира правата си по бъдещото съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение/, както и дали сочената обезпечителна мярка е подходяща. По отношение на обезпечителната мярка в определение № 516/30.07.2013г. по ч.гр.д. № 3999/2013г. на ВКС, IV г.о. и определение № 165/03.04.2017г. по ч.т.д. № 479/2017г. на ВКС, I т.о. е прието, че същата трябва да е адекватна на субективното материално право, което се защитава. Трябва да е такава ограничителна мярка, която законодателят е предоставил на гражданския съд, чието изпълнение може да бъде наложено по пътя на приложение на процесуалните правила в ГПК. Обезпечителната мярка не може да засегне правната сфера на ответника неоправдано. Недопустимо е правните последици на обезпечителната мярка да съвпадат с правните последици на решението, което ще бъде постановено по съществото на спора. По въпроса относно необходимостта от установяване на обезпечителна нужда в производството по допускане на обезпечение на иск е налице задължителна практика, обективирана в определение №269/21.06.2016г. по ч.т.д. №6/2016г. на ВКС на РБ, І т.о. В него се приема, че обезпечителната нужда при искове за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване, при липса на данни, които да я опровергават. В този смисъл е и трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение №231 от 29.03.2012г. по ч.т.д.№178/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №514 от 15.07.2013г. по ч.т.д.№2728/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. В настоящия случай, въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика. Правилността на изводите му не подлежи на проверка в стадия по селекция на частната касационна жалба. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивирането на съображения за тяхното възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба, съответно частната касационна жалба по същество. В определение №483/08.07.2013г. по ч.т.д.№2142/2013г., на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл. 274 ал.3 от ГПК, е възприето, че поради несамостоятелния характер на обезпечителното производство и неговите функции, страната винаги с оглед защитата си и защитата на правата по бъдещото решение по спора може да иска налагане на обезпечителни мерки, ако счита, че правата по решението няма да могат да бъдат осъществени. Относно възможността за постановяване на определение за допускане на допълнително обезпечение е формирана практика и с определение №88/08.02.2021г. по ч.т.д.№7/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., с което е прието, че обезпечение може да се допусне дори да има произнасяне на съда по това искане, положително или отрицателно, тъй като определенията, постановени по реда на чл.389 и чл.390 от ГПК не формират сила на пресъдено нещо. Само в хипотеза на липса на правен интерес би било недопустимо произнасяне на определение по искане за обезпечение, но само ако второто искане е относно вече допуснато обезпечение, относно същото искане, на същото основание, за същия размер и с посочени същите като вече допуснатите обезпечителни мерки. Само в този случай би било недопустимо искането за допускане на обезпечение. В този смисъл е постановено и определение №468/11.07.2012г. по ч.т.д.№183/2012г. ВКС, ТО. Но ако не е налице такава хипотеза, то искането и допускането на обезпечение са допустими. Така е посочено и в Тълкувателно решение №1 от 21.07.2020г. по тълк.д. №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което няма забрана искането за допускане на обезпечение да бъде направено повторно и да бъде разгледано във всяко положение на делото. А също така може да се допусне и нова обезпечителна мярка от съда, пред който делото е висящо. Цитираното определение на ВКС е постановено в хипотеза, в която по молба на ищеца е бил наложен запор върху вземания по банкови сметки на ответника, но след като е установено, че по същите сметки са били наложени обезпечителни мерки за други задължения на длъжника, ищецът е поискал допускане на нови обезпечителни мерки. При тези данни е прието от състава на ВКС, че допуснатото обезпечение не създава сигурност, че ще бъдат съхранени правата на ищеца до приключване на производството и е уважена молбата му за допускане на следващо обезпечение чрез налагане на запор върху вземания на ответника срещу други юридически лица. Наличието на постоянна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено изцяло изключва и наличието на допълнителното основание по чл.180 ал.1 т.3 от ГПК Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на обжалване -"очевидна неправилност" на въззивното определение. Не са налице основания за извод законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да са игнорирани императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или да са грубо нарушени правилата на логиката. Такива твърдения не са въведени от частния касационен жалбоподатл, а сочените от него нарушения на процесуалните правила за обезпечителното производство не съставляват проявление на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.