Определение № 1032 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1454/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК Образувано е по частна касационна жалба с вх. №3071/27.03.2023г. на Г. В. В., подадена чрез назначения от съда процесуален представител адв.Б. З., против определение №120/ 30.01.2023г. по ч.гр.д. №75/2023г. на Окръжен съд-Велико Търново. С обжалваното определение е потвърдено определение №1125/30.11.2022г. по гр.дело № 1625/2022г. на Районен съд - Ловеч за връщане на подадената от Г. В. искова молба. В частната касационна жалба са изложени оплаквания, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че в нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС жалбоподателят е лишен от справедлив процес; не е съобразена трайната практика на българските съдилища относно разграничението между искова молба, обективно съединени искове и отделен иск. Жалбоподателят иска въззивното определение да бъде допуснато до касационен контрол, да бъде отменено и делото да се върне на РС-Ловеч за продължаване на съдопроизводството от друг съдебен състав. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор обосновава допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и формулира следния въпрос: допустим или недопустим се явява обусловен иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр при хипотеза, когато е налице преди това влязло в сила решение, но само по отхвърлени искове по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. Отделно се твърди, че атакуваното определение е и очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение, като прецени оплакванията в жалбата и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. От фактическа страна се установява следното: Районен съд-Ловеч е бил сезиран с искова молба от Г. В. В., с която против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията" са предявени следните искове: 1. да се установи претендираното от ищеца дискриминационно отношение от страна на ГД „ИН" спрямо него като лишен от свобода християнин, съобразно чл.9 ЗЗдискр.; 2. да се осъди ГД „Изпълнение на наказанията" да преустанови твърдяното нарушение, както и да се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни дискриминационни отношения; 3. да бъде осъдена ГД „Изпълнение на наказанията" да заплати на В. обезщетение за претърпени нематериални вреди в размер 2 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане. С разпореждане №2318/09.11.2022г. по гр.д.№1625/2022г. съставът на РС е оставил без движение исковата молба и е дал на ищеца срок да уточни коя конкретно хипотеза на чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр се визира и в какво точно се състои искането до съда, като страната е предупредена и за неблагоприятните последици от неизпълнение на указанията в предоставения срок. В срока по чл.129, ал.2 ГПК не е постъпила уточняваща молба във връзка с дадените указания. С определение № 1125/30.11.2022г. първоинстанционният съд е прекратил производството, поради недопустимост на предявените искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр. Изложил е съображения, че в предходно производство-по гр.дело № 2193/2019г. ищецът е отправил идентично искане по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр и е поддържал наличието на дискриминационно отношение за същия период с идентични твърдения за това, че е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лишени от свобода заради етническа принадлежност, религия и лично положение. С решение №251/20.07.2020г. по гр.д.№2193/2019г. Районен съд -Ловеч исковете по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр са отхвърлени, като решението е влязло в сила на 20.02.2021г. С определение №50297/14.10.2022г. по гр.д.№3091/ 2022г. на ВКС е оставена без разглеждане молбата по чл.303 ГПК на Г. В. за отмяна на това решение и е прекратено производството по гр.д. №3091/2022г. на ВКС. Съобразявайки това, съставът на РС, се е позовал на разпоредбата на чл.299 ГПК, съгласно която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван. Отбелязал е, че предявеният иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е изцяло обусловен от първите два главни иска с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДикр, поради което изходът на процеса по отношение на тези искове предопределя и изхода по отношение на иска за обезщетение, като същият е недопустим. С атакуваното пред ВКС определение, Великотърновският окръжен съд е потвърдил определението на РС-Ловеч, приемайки, че е налице забрана за пререшаване на спора, който вече е разрешен с влязлото в сила решение по гр.дело № гр.д.№2193/2019г. на РС- Ловеч - чл. 299, във вр. с чл.297 ГПК. Посочил е, че с решението от 20.07.2020г., постановено по това дело съдът се е произнесъл окончателно по първите два от общо трите обективно съединени иска и по отношение на тях е налице СПН, която от своя страна се явява отрицателна процесуална предпоставка за водене на искове между същите страни на същото основание и със същото искане. По отношение на иска по чл. 71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр, въззивният съд е посочил, че този иск е обусловен от иска по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр за установяване на нарушението и е във връзка с резултата от този установителен иск, като по този начин изходът от делото по отношение на исковете по чл. 71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр предопределя и изхода по отношение на осъдителния иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че при тези мотиви, с които въззивният съд е потвърдил първоинстанционния съдебен акт по чл. 130, във вр. с чл.299 ГПК за недопустимост на повторно заведеното идентично по предмет и защита дело между същите страни, определението на ОС не е очевидно неправилно по смисъла на основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. То не е постановено в явно нарушение на закона-чл.299 ГПК, предвиждащ констатираната процесуалната пречка за допустимост на новообразуваното дело по исковете по чл. 71 ЗЗДискр, нито е извън приложимия процесуален закон, нито е явно необосновано според правилата на формалната логика. По отношение на формулирания в изложението правен въпрос, този състав на ВКС намира, че същият е релевантен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд. Макар поставеният въпрос да е обусловил изводите на съда, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ТПК чрез позоваване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на практика, чрез обосноваване необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба( чл. 210, ал. 1 ГПК ), като при кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. В случая, съобразено е от въззивния съд, че при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени искове на иск по чл.71, ал.1 т. 1, т.2 и т. 3 от ЗЗДискр -за установяване на нарушение на правата на ищеца по същия закон, основано на признаците „етническа принадлежност, религия и лично положение"; осъждане на ответника да преустанови нарушението, както и да плати обезщетение за причинени в резултат на дискриминационно третиране на ищеца неимуществени вреди в размер 2000 лева. Установяването на факта на нарушението е заявено с отделна претенция, обуславяща изхода на спора по претенцията за обезщетение, а имуществената претенция за плащане на обезщетение е обусловена от изхода на спора по обуславящия установителен иск. Предвид това извода на въззивния съд за връзка на обусловеност между двата иска е съобразено с приетото в решение № 1301/22.01.2009г. на I ГО на ВКС, така и с разрешенията, дадени в задължителното за съдилищата ТП № 1 от 16.01.2019г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и I и II колегия на ВАС. Налице е и трайна практика на ВКС, съгласно която целта на предявяване на осъдителен иск е установяване съществуването на претендираното вземане и осъждане на ответника и снабдяване на ищеца с изпълнителен лист. В конкретния случай за ищеца не е налице защитим чрез иска по чл. 71, ал.1, т.3 ЗЗДискр правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Предявеният от ищеца трети иск би бил допустим, само при наличие на правен интерес, в какъвто смисъл са се произнесли първата и въззивната инстанция и в какъвто смисъл е трайната съдебна практика, според която преценката за наличието на интерес от провеждане на искова защита е фактическа и винаги конкретна - във всеки случай се извежда от изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава иска. С оглед изложеното и поради липсата на посочения от жалбоподателя допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение