Определение № 2964 от 14.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 659/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Юробанк България“ АД срещу решение №6426 от 14.12.2023г., постановено по в.гр.д. №10343/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20096552 от 06.07.2023г. по гр.д. №13303/2021г. по описа на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение е уважен искът с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, предявен от А. К. П. против „Юробанк България АД- правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“- клон България, като е прогласена нищожността на договор за потребителски паричен кредит №PLUS- 16219171/10.07.2018г., като на ищцата са присъдени разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд не е изяснил фактическата обстановка и е приел погрешно, на първо място, че застрахователният сертификат и общите условия по застраховката са част от договора за кредит, и на второ място, че не е ясно какви разходи са включени в ГПР, вкл. че е включен кредит за покупка на застраховка. Поддържа, че в резултат съдът е достигнал до незаконосъобразни крайни изводи, че договорът за кредит е нищожен поради нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК /неспазено изискване размерът на шрифта да не е по-малък от 12/, на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК /не е посочен действителният годишен процент на разходите и не може да се направи извод за спазване на чл.19, ал.4 ЗПК/, на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК /няма информация за разпределението на погасителните вноски между различните неплатени суми/. Счита, че е допуснато и съществено процесуално нарушение, като съдът се е произнесъл по невъведени от ищеца твърдения относно съдържанието на ГПР и за нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат изцяло отхвърлени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. „Дали в договора за потребителски кредит следва да бъде включен погасителен план, който да съдържа информация каква част от месечната погасителна вноска се отнася за погасяване на главница, възнаградителна лихва и други разходи?“- с твърдение за противоречие с решение на СЕС по дело С-42-15 от 09.11.2016г. и практиката на ВКС, обективирана в решение №106 от 03.06.2022г., гр.д. №3253/2021г., 3-то г.о. и решение от 26.10.2022г. по гр.д. №3855/2021г., 4-то г.о.; 2. „Следва ли да бъдат считани за елементи от договор за потребителски кредит предоставените на потребителя Застрахователен сертификат и Общи условия по застраховка, сключена по негово желание, с цел осигуряване на застрахователна закрила при настъпване на рискове, които биха могли да повлияят неблагоприятно или да доведат до невъзможност да заплаща погасителни вноски по кредита?“- с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че въззивното решение е и очевидно неправилно, като излага доводи за допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост, идентични с оплакванията в касационната жалба. Ответникът А. К. П. оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на процесуалния й представител на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД /преквалифициран от въззивния съд по чл.124 ГПК, вр. с чл.22 ЗПК/ за прогласяване нищожността на договор за потребителски паричен кредит №PLUS- 16219171/10.07.2018г., въззивният съд изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях по реда на чл.272 ГПК. Решаващият съдебен състав приема за установено, че между ищцата и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А.- клон България /праводател на ответника/ е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата е получила сумата 5 500 лева- размер на кредита, както и сумата 1 848 лева- размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, като се е задължила да върне сумата на 60 броя погасителни вноски по 198.41 лева всяка в срок до 05.07.2023г., при възнаградителна лихва 27.08% и годишен процент на разходите /ГПР/- 33.10%. Кредитополучателят се е задължил да плати и такса ангажимент в размер на 192.50 лева. Въззивният съд намира, че договорът е нищожен поради нарушаване на императивни разпоредби на ЗПК- чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 и т.11. Приема, че прилежащите към договора сертификат и общи условия са с размер на шрифта „7“ при изискване за размер „не по-малък от 12“ съгласно чл.10, ал.1 ЗПК, което значително затруднява възприемането на текста и представлява нарушение на изискването за форма. Съдът излага мотиви, че съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването по определения в приложение №1 от закона начин. В случая е налице неяснота, тъй като общата дължима сума е 11 904.60 лева, в нея е включена таксата ангажимент, както и кредита за покупка на застраховка, а същевременно е посочено, че ГПР е 33.10% без в същия да е включена дължимата главница във връзка с договора за заем за покупка на застраховка. Съдът стига до извод, че в договора не е посочен действителният ГПР, съдържанието му не отговаря на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като не може да се направи и извод за спазването на чл.19, ал.4 ЗПК. На следващо място, въззивният състав намира, че е нарушена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в договора не се съдържа информация за разпределението на вноските между различните неизплатени суми, т.е. не е ясно както част от месечната погасителна вноска се отнася за погасяване на дължимата главница, дължимата възнаградителна лихва и други плащания по договора, вкл. главницата по договора за покупка на застраховка. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че искът с правно основание чл.124 ГПК, вр. с чл.22 ЗПК за прогласяване недействителността на процесния договор е основателен, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи, че въззивният съд не е изяснил правилно фактите по делото и е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи, представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението, както и за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания, съвпадащи с изложените и в самата касационна жалба, изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Следва да се има предвид, че по-голямата част от възраженията на касатора са свързани със съдържанието на договора за потребителски кредит и неговата форма, правата и задълженията на съконтрахентите, респ. преценка на дейността на съда по тълкуване на отделни противоречиви договорни клаузи и изясняване на действителната воля на страните. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като макар и обсъдени от въззивния съд не са единствените обуславящи изхода на спора. Безспорно решаващият съдебен състав е изложил мотиви във връзка с необходимостта от информация каква част от месечната погасителната вноска се отнася за погасяване на главницата, възнаградителната лихва и другите разходи по кредита, както и относно съдържанието на договора за потребителски кредит, като е приел, че застрахователният сертификат и общите условия на договора за застраховка са част от договора за потребителски кредит, но искът за прогласяване нищожността на процесния договор е уважен не само поради нарушения на разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, а и поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изискваща договорът за потребителски кредит да съдържа ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването по определения в приложение №1 от закона начин. Относно приложението на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, чието нарушение е основание за нищожност на процесния договор, касаторът не поставя правни въпроси. В този смисъл формулираните въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са обуславящи за решаващите изводи на съда и изхода на спора. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на спора на процесуалния представител на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, съобразено с фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, извършените процесуални действия /подаване на отговор на КЖ/. Настоящият съдебен състав намира, че на адвокат С. П. следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд