Определение № 1908 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4928/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 9604 от 24.10.2022 г., подадена от ищеца О. М. К., чрез адвокат З. Г., срещу решение № 338 от 28.07.2022 г. по в.гр.д.№ 302/2022 г. на Плевенски окръжен съд, потвърждаващо решение № 24 от 10.02.2022 г. по гр.д.№ 383/2021 г. на Районен съд-Кнежа, с което е отхвърлен предявеният от О. М. К. срещу Ц. Г. К. иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 9342.50 лева стойността на добивите от имота, от които е бил лишен през стопанската 2019/2020 година, заради сключване от ответницата на договор за аренда на съсобствените земеделски земи. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответницата по иска Ц. Г. К., в подаден чрез пълномощника й адв. Д. И. Г. отговор, поддържа становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и неоснователност на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са съсобственици, заедно с други лица, на 140.31 дка земеделски земи, реституирани в полза на наследниците на Ц. П. К., починал на 31.03.1938 г. и оставил за наследници по закон съпруга и шест деца. На 17. 11. 2014 г. ответницата Ц. К., наследник на едно от децата на общия наследодател и притежаваща по-малко от 50 на сто идеални части от съсобствените земеделски имоти, е сключила с “Агроконтрол” ООД договор за отдаването под аренда на същите за срок от пет стопански години, продължен с още пет години с анекс от 12.12.2018 г. Арендаторът е изплатил на ищеца полагащата му се част от арендата за стопанските 2019/2020 г. и 2020/2021 г., т. е. след анекса за продължаване срока на договора, като общо получената сума е в размер на 8140.86 лв. От правна страна съдът е приел, че по силата на действащата към 2014 г. редакция на чл. 3, ал. 4 от Закона за арендата в земеделието (ЗАЗ), когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат по правилото на чл. 30, ал. 3 от ЗС. Съгласно изменението на цитираната разпоредба със ЗИД ЗАЗ (ДВ, бр. 13/2017 г.), договор за аренда може да се сключи със съсобственик на земеделска земя, притежаващ повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот, или упълномощен, с изрично нотариално заверено пълномощно, от съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части, като в тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС. Когато сделката, въз основа която трето за съсобствеността лице е допуснато да ползва вещта, е възмездна (договор за наем), отговорността за обезщетение не е по чл. 31, ал. 2 от ЗС, а е по чл. 30, ал. 3 от ЗС - в случаите, при които сделката е противопоставима на останалите съсобственици, съответно по чл. 59, ал. 1 ЗЗД - когато е непротивопоставима на съсобственика и той не я приема, като задължено за обезщетение е лицето, което фактически полза вещта. Прието е, че сключеният от ответницата договор за аренда през 2014 г. е бил противопоставим на всички останали съсобственици, съгласно действащата към момента на сключването му редакция на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ, но анексът за продължаване на срока на действие на договора за аренда, сключен от ответницата след изменението на разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ, е бил непротивопоставим на останалите съсобственици, ако те не приемат сделката. Ищецът О. М. К. е приел сделката, тъй като е получил от арендатора полагащата му се част от арендата за стопанските 2019/2020 г. и 2020/2021 г., в размер общо на 8140.86 лв. След като е приел сделката, то договорът за аренда му е противопоставим и отношенията между него и ответницата следва да бъдат разгледани само на плоскостта на чл. 30, ал. 3 от ЗС. Същият не е бил лишен от участие в ползите от общата вещ, тъй като е получил от арендатора полагащата му се част от арендата за посочените две стопански години. Ответницата не е получавала от арендатора полагащата се на ищеца арендна вноска. Прието е, че искът би бил неоснователен дори да се приеме, че договорът за аренда му е непротивопоставим в продължения с анекса срок – в този случай ответницата не би била материалноправно легитимирана да отговаря по иска на съсобственик за обезщетение за лишаването му от ползване на общата вещ. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси, уточнени и конкретизирани от касационната инстанция: а/. когато арендаторът по един аренден договор е изплатил на съсобственик полагащата му се част от арендата, този съсобственик бил ли е лишен от участие в ползите на общата вещ съобразно частта му; при продължаването на срока на договора за аренда с анекс, непротивопоставим на съсобственик, другият съсобственик, инициирал продължаването на срока на арендния договор и притежаващ по-малко от половината от съсобствеността, материалноправно легитимиран ли е да отговаря за обезщетяване; б/. когато съсобственик, притежаващ по-малко от половината от съсобствеността, сключи аренден договор, този договор противопоставим ли е на другите съсобственици. Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк.д.№ 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а относно втория – и противоречивото му разрешаване от съдилищата, във връзка с което се сочат и решения на окръжни съдилища (решение № 12 от 01. 02. 2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г. на ВКС, 2 г.о. и решение от 08. 02. 2019 г. по гр. д. № 332/2013 г. на ОС – Ямбол). Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по двата въпроса. В посоченото от касатора решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017г. на ВКС, 2 г.о. и в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че договорът за аренда урежда обществените отношения, свързани със стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете, на които арендаторът става собственик. Създаването на режим на специално регулиране е свързано със съществената специфика на земеделската земя - при ползването (обработването) тя дава плодове. Поради съществения елемент на този вид договор - придобиване собствеността върху добивите ( чл. 2, ал. 2 ), законът дава специална регулация на отношенията във връзка с плодовете ( чл. 2, ал. 2, чл. 10, ал. 3, чл. 31 ). Засилено е задължението на арендатора за полагане на грижа при ползването и задължението на арендодателя за осигуряване на спокойно ползване на имота. Нормите на ЗАЗ са въведени, за да очертаят правна възможност за по-пълно регулиране на отношенията съобразно спецификата на обекта на ползването, но не и за тяхната изключителност. Така изяснената цел на уредбата на договора за аренда с отделен закон не дава основание да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението в ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г. е специална и изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Договори за управление, какъвто е и договорът за аренда, може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако обаче съсобственикът, сключил договора не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици - заедно или поотделно, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо (например, получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания). В определение № 350 от 28. 06. 2019 г. по гр. д. № 4295/2018 г. на ВКС, 1 г.о. се приема, че всеки съсобственик има права по чл. 30, ал. 3 ЗС върху ползите от общата вещ, които при наличие на сключен договор, с който имотът се предоставя за възмездно за ползване на трето лице (най-честата хипотеза е отдаване на имота под наем) се изразяват в полученото по договора наемно възнаграждение. При наличието на изрична разпоредба, която обявява отделените от земеделския имот добиви за собственост на арендатора, същото разрешение следва да намери приложение и при определяне на ползите и техния размер, върху които съсобственикът има право на основание чл. 30, ал. 3 ЗС, доколкото договорът за аренда също е възмезден и има за предмет предоставяне на обекта на договора за временно ползване срещу заплащане на арендно възнаграждение. Това възнаграждение, а не естествените плодове от вещта, които по силата на закона са станали собственост на арендатора и не принадлежат на съсобствениците, подлежи на разпределение по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС В В решение № 67 от 29.06.2020 г. по гр.д.№ 2008/2019 г. на ВКС, І г.о., е прието, че съгласно чл. 30, ал.3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съобразно частта си. Ползите, които може да даде една вещ, представляват естествени или граждански плодове. Съсобственик, който е добил естествени плодове от общата вещ, дължи на останалите съсобственици съответната част от тези плодове или съответната част от пазарната им цена, която може да бъде определена с експертиза по делото. Когато съсобственик е сключил договор с трето лице за извличане на граждански плодове от общата вещ, останалите съсобственици имат право на своята част от тези плодовете по силата на правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, като следва да насочат претенцията си към този съсобственик, който е получил плодовете въз основа на договора. В този случай размерът на дължимата сума по чл. 30, ал. 3 ЗС се определя като се вземе предвид уговорената и заплатена според договора цена, която представлява граждански плод. Мотивите към решението на въззивния съд не противоречат, а съответстват напълно на така формираната практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер. Касаторът са позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставените въпроси. Това основание предпоставя разрешаване на даден правен въпрос в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз. Не се сочи решение на Съда на Европейския съюз, нито акт на Конституционния съд на РБ, на които обжалваното въззивно определение противоречи, поради което така соченото основание за допускане до касационно обжалване не е налице. Противоречие с решения на апелативен и/или окръжен съд не е основание за допускане до касационно обжалване нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно настоящата редакция на разпоредбата на чл. 280 ГПК, в сила от 2017 г. При този изход на делото ищецът О. М. К. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Ц. Г. К. сумата 400 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение