Определение № 719 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 3697/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 505 / 24.07.2013 год., постановено по ч.т.д.№ 407 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, в частта ,с която е потвърдено определение № 1790/ 25.04.2013 год., поправено в производство по чл. 247 ГПК с определение № 2596 / 2012 год., постановени по т.д.№ 2596 / 2012 год. на Варненски окръжен съд, с които е прекратено производството по предявени от жалбоподателя против [фирма] искове по п.1,2 и 3 от исковата молба, както следва: 1/ за установяване, че дружеството - ищец не е било абонат на ответника преди 02.03.2012 год., алтернативно преди 01.03.2012 год. / в частта относно установяване факта, че не е подавало заявление за сключване на договор с ответника, жалбоподателят не оспорва правилността на определението за прекратяване и на това основание - квалифицирането му като иск за установяване на факт - чл.124 ал.4 пр.2 ГПК /; за установяване, че дружеството - ищец не дължи на ответника цена на потребена преди 02.03.2012 г., евентуално преди 01.03.2012 год. електрическа енергия и 3 / за установяване, че дружеството – ищец няма парично задължение към ответника ,в размер на 50 671,72 лева, цена на потребена електрическа енергия за периода 22.02.2012 – 21.03.2012 година. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, твърдейки нарушение на съдопроизводствените правила - неизлагането на конкретни мотиви досежно извода, че така предявените искове са недопустими, като искове за факти, чието предявяване не е изрично предвидено в закона, съгласно чл. 124 ал.4 пр. второ ГПК. Оспорва и по същество правната квалификация на исковете, като искове за факти, вместо такива за установяване на правоотношение по договор за доставка на електрическа енергия между страните по спора - чл. 124 ал.1 ГПК / досежно иска по п.1 /. Мотивира допустимост на иск за установяване на задължение, реципрочно на допустимостта на иск за установяване на право, предвид двустранният характер на сделката – пораждане както на права, така и на задължения за всяка от страните / досежно исковете по п.2 и п.3 от исковата молба /. Моли за отмяна на въззивното определение в атакуваната му част, като обосновава допускане на касационното обжалване с въпроси, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т. 1 и т.2 ГПК, както следва: 1 / Иск за установяване, че дружеството – ищец не е било абонат, респ. потребител по смисъла на пар.1 т.41б от Закона за енергетиката, на ответника – доставчик на електрическа енергия, следва ли да се квалифицира като иск за факт или е иск за установяване на правоотношение ? и 2 / Може ли да се води иск за съществуването или несъществуването на задължение по сключен между страните договор или такъв иск, на основание чл.124 ал.1 пр.2 ГПК е допустим само за установяване на права ?. Всеки от въпросите е обоснован с три определения на ВКС - опр. № 103 / 21.02.2011 г. по т.д. № 630 / 2010 год. ІІ т.о.; опр.№ 236 / 03.04.2012 год. по т.д.№ 102 / 2011 год. на ІІ т.о. и опр. № 275 / 25.05.2009 год. по т.д.№ 103 / 2009 год. на ІІ т.о. ВКС. Ответната страна - [фирма] - не са взели становище по частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване ,като преграждащ развитието на производството, съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по преждепосочените три иска, квалифицирайки ги като искове за факти – недопустими, предвид липсата на изрична законова норма за тяхната допустимост, на основание чл.124 ал.4 пр.2 ГПК. Същевременно, обаче, е приел, че същите по необходимост подлежат на изследване в производството по предявения четвърти установителен иск, приет за допустим, по който прекратителното определение на първоинстанционния съд е отменено и в която част въззивното определение е влязло в сила, предвид необжалването му. Този четвърти иск е с петитум установяване несъществуването на изискуемо задължение на ищеца към ответника, в размера от 50 671,72 лв. - идентичен с този на иска по п.3 – или в друг размер, за периода от 02.03.2012, алтернативно 01.03.2012 год. и до 26.10.2012 год., както и до 18.10.2012 година. В този смисъл, очевидно съдът е приел и паралелна липса на правен интерес от самостоятелното предявяване на исковете, наред с предявения по п .4 от исковата молба, произнасянето на съда по който по необходимост предпоставя изследване съществуването на правоотношение между страните, периода на съществуването му и възникнали на основание същото изискуеми вземания на ответника към ищеца. При така установеното, настоящият състав намира, че от една страна формулираните правни въпроси са частично относими към предмета на спора и не са обусловили изцяло решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на производството по тези три установителни иска, доколкото / несъвместими при кумулативност / съдът е изложил алтернативни изводи - за квалифицирането им като искове за факти и от друга страна - за липса на правен интерес от самостоятелното им предявяване. Поради това и отговор на въпроса за правната квалификация на исковете сам по себе си не би обусловил различен правен резултат, доколкото не е наведен и правен въпрос, относим към правният интерес от предявяването им, на което основание първоинстанционният съд е приел недопустимост. Дори да се приеме, че като релевантни, с оглед един от решаващите алтернативни изводи на въззивния съд, поставените въпроси покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, страната не е обосновала допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК, тъй като приложените определения на състави на ІІ т.о. на ВКС са постановени в производство по чл. 288 ГПК, актовете в което не формират нито задължителна, по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито казуална, по смисъла на т.2 на същата разпоредба, съдебна практика. Същите не разрешават конкретен правен спор ,нямат сила на пресъдено нещо, а предпоставят или изключват, като допускат или не касационно обжалване по релевантен за решаването му правен въпрос, в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК. Съгласно мотиви към т.3 на ТР № 2 / 28.09.2011 год. по т.д.№ 2 / 2010 год., определенията на ВКС по чл.288 ГПК са „ само едно правно мнение, което не е в състояние да разреши по окончателен, обвързващ страните по делото начин този въпрос „. С оглед това и същите не са сред актовете, преценими относно наличието на „противоречиво разрешавани въпроси „, по смисъла на чл. 292 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение