Определение № 141 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260787 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1713/2020 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 2949 от 12.07.2019 г. по гр. дело № 19300/2017 г. на Пловдивския районен съд, с което е бил уважен предявеният от Г. П. М., заместен от наследницата си по закон Н. Г. Б., срещу община Пловдив иск по чл.54, ал.2 ЗКИР - признато е за установено по отношение на общината, че Н. Б. е собственик по силата на наследяване и договор за дарение, оформен с нотариален акт № ..../1985 г., на 61 кв. м., заключени между точки 4, 5, 6, 7, 8 на скица № 7 към заключението на вещото лице, съставляващи част от имот с идентификатор ............по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД- 18-48/03.06.2009 г. /УПИ ............, кв. ............по плана на Първа градска част – П./, неправилно заснета, като част от имота на общината с идентификатор .............

Въззивният съд е приел, че първоначалният ищец Г. П. М. и съпругата му Л. Т. М. са закупили от Л. В. Т. с нотариален акт № ......./04.11.1974 г. едноетажна масивна сграда с терен и паянтова едноетажна сграда, находящи се в [населено място], имот пл. № ............в квартал .........по плана на първа градска част, с площ от 283 кв. м. Праводателката им се е легитимирала с нотариален акт от 1.10.1934 г., с който И. А. Т. е закупил същия имот. С нотариален акт от 25.10.1985 г. Г. и Л. М. дарили на дъщеря си Н. Г. М. 1/2 ид. ч. от едноетажната жилищна сграда със сутерен, застроена върху 47 кв. м., 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, цялото от 283 кв. м., представляващо имот пл. № ........, включващ се в парцел ... от кв........, отреден за комплексно застрояване по плана на първа градска част на [населено място]. Н. Г. Б. /М./ е единствен наследник по закон на своите родители Г. М. и Л. М..

С акт за частна общинска собственост № .....от 05.08.2008 г. спорният имот от 61 кв. м. е актуван като част от УПИ ........., кв. ...........по плана на Първа градска част – П.. С молба от 16.05.2007 г., адресирана до кмета на община Пловдив, първоначалният ищец Г. М. е поискал закупуване на придаваемото му се място от [улица], УПИ ............

Според приетата в първата инстанция експертиза поземлен имот № ........., в кв. ..........-стар по плана на Първа градска част – [населено място], съответства на имот с идентификатор ............по кадастралната карта, одобрена през 2009 г., като вещото лице посочва две различия, изразяващи се в построяване на две нови сгради /с номера 4 и 5 по кадастралната карта/ и промяна на местоположението на границата на имота в югоизточния ъгъл. В план за улична и дворищна регулация, одобрен със заповед от 16.03.1935 г., имотът е заснет с № .........и за него е отреден парцел .........., като част от имота е отредена за улица. Границите на имота не съвпадат с регулационните граници на УПИ ........., кв. .......... Според вещото лице този план е приложен частично само по отношение на улиците, представляващи югозападната и югоизточната граница на УПИ ............., но само по данни от плана, тъй като не са налични документи за извършено отчуждаване. Не са налице данни за прилагане на регулацията по отношение на площта от имот №......, която се придава към [улица]. В следващите планове от 1959, 1971, 1978, 1984 и 1994 г., както и в кадастралната карта, тази придаваема част е заснета като част от [улица]. По кадастрално-регулационния план от 1959 г., в който процесният имот е заснет с пл. № ........и участва в парцел ........, .........., кв. ........., има данни за частично прилагане на уличната регулация, но няма приложени отчуждителни преписки, както и ясно оформена улица с платно, тротоари и бордюрна линия. В последващите планове от 1971, 1978, 1984 г. и 1994 г. процесният имот е заснет с пл. № ........и е с граници, съответни на тези по плана от 1959 г., като не са налице данни за приложение на предвижданията в тях. [улица]е заснета още в плана от 1935 г. В кадастралната карта същата е заснета с идентификатор ............. При оглед на място вещото лице е установило, че сегашните граници на имота съответстват на заснетите в кадастралната карта от 2009 г., че сграда № 5 по кадастралната карта е премахната, както и че южно от жилищната сграда /2МЖ/ е поставен фургон.

От експертизата, приета във въззивната инстанция, се установява, че първият план, отразяващ границите на имот пл. № ........., е този от 1935 г. По този план за имот № ..........е отреден парцел ..........., кв. ..........., с придаваеми части. Неговата площ по графични данни е 299 кв. м. От имота към [улица]се придават 54 кв. м. Имот № ....съответства на имот № .........от плана от 1959 г., но не е идентичен. Имот № ........е с площ от 206 кв. м. по графични данни. Същият е образуван от част от стария имот № .........и част от имот ........ Според експерта част от стария имот № .......по южната граница с площ от 61 кв. м. е заснета в [улица], а други части по североизточната и източната граница са заснети в имот ........ Площта на имот № ...........по плана от 1994 г. е 222 кв. м. по графични данни. Спорната площ от 61 кв. м. попада почти изцяло в границите на имот № .......по плана от 1935 г. В същата са установени следните подземни проводи: електрически кабел и много малка част от водопровод. В заключението се сочи още, че заснетата в плана от 1935 г. жилищна сграда /2ПЖ/ е идентична на описаната в нотариалния акт от 1934 г. Същата е заснета и в плановете от 1959, 1971, 1984, 1994 г., както и в кадастралната карта, с непроменена площ и конфигурация и с означение 2МЖ.

Прието е, че според разпитаните свидетели през 1974 г., когато Г. М. закупил имота, същият бил заграден откъм [улица]с дървена ограда. Понастоящем на мястото на оградата имало поставен метален фургон, който бил използван от М. като сервиз за телевизори. Поставянето на фургона било осъществено след 1989 г. На [улица]пред имота на М. нямало тротоар, а имало път. Тротоар имало от другата страна на улицата. В имота на М. вдясно имало гараж, построен с негово разрешение от съседи, но премахнат впоследствие. Според показанията на свидетеля Б., син на ищцата, границата на имота откъм [улица]е до фургона, който е разположен пред къщата – отвъд съществуващата в момента ограда, но все пак в границите на имота. Този фургон бил използван от дядото на свидетеля. Същият посочва, че преди години дядо му позволил на съседи да си построят гараж, който бил съборен.

При тези данни от правна страна съдът е приел следното:

Ищцата е собственик на ПИ с идентификатор ..........по силата на договора за дарение от 1985 г. и наследствено правоприемство. Планът от 1935 г. е приет по време на действието на Закона за благоустройство на населените места в Княжество България от 1905 г. Съгласно този закон, както и съгласно Закона за благоустройство на населените места от 1941 г., отреждането на имотите води и до отчуждаването им за мероприятието, за което са отредени. Отчуждаването настъпва по силата на регулацията с влизане в сила на плана. По Закона за планово изграждане на населените места от 1949 г. /ЗПИНМ/ съществуват два режима. До изменението на чл. 39 от 6.07.1956 г. имотите се считат отчуждени в полза на държавата по силата на уличнорегулационния план и промяната на собствеността става по силата на самия план, без да е необходимо да се провежда преди това отчуждително производство и да се заплаща обезщетение за отчуждения имот. След това изменение за имотите, отредени за мероприятия по уличнорегулационния план, отчуждаването настъпва след обезщетяване на собствениците. С чл.74а от ПР на ЗПИНМ е уреден преходен режим, съгласно който разпоредбите на чл.39, ал.1 се прилагат и по отношение на улични регулации, влезли в сила до 9.07.1956 г., освен ако до същата дата недвижимите имоти не са били заети за съответните мероприятия. Ако до посочената дата имотът не е зает за съответното мероприятие, счита се, че отчуждителният ефект на плана не е настъпил и същият, при наличие на отреждане за улица, ще стане държавна собственост само ако на собствениците бъде изплатено съответно обезщетение.

Прието е, че в настоящия случай по делото не са представени доказателства, а и не са въведени доводи за изплащане на обезщетение за отчуждаване на предвидената по плана от 1935 г. за придаване към [улица]площ от имот № ........-стар. По делото не са събрани доказателства, които да обосноват извод за осъществено към релевантната дата 09.07.1956 г. завземане на спорната площ. Заснемането в следващия план от 1959 г. на придаваемата част като част от улицата само по себе си не означава, че такова завземане фактически е било осъществено към релевантната дата. Още повече, че според заключението на вещото лице в този план няма ясно оформена улица с платно, тротоари и бордюрна линия. В подкрепа на извода за липса на осъществено завземане са и свидетелските показания, от които може да се заключи, че върху части от спорния имот са били разположени фургон, поставен от първоначалния ищец след 1989 г. на мястото на стара дървена ограда, както и гараж, построен с разрешението на последния от негови съседи и премахнат понастоящем. Затова съдът е приел, че спорната придаваема част не е преминала в собственост на държавата, а оттам – на общината. Действително, през 2007 г. първоначалният ищец е сезирал кмета на община Пловдив с молба да му бъде разрешено закупуването на спорната площ, предвидена за придаване към УПИ .........., кв. ............ Тази молба, ценена в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, не може да доведе до извод, че ответната община се легитимира като собственик на спорния имот. Затова предявеният иск по чл.54, ал.2 ЗКИР е основателен. Процесната площ от 61 кв. м. е собственост на ищеца и неправилно е заснета като част от имота на ответника.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от община Пловдив.

Жалбоподателят поддържа, че съдът не е обсъдил всички доводи във въззивната жалба, свързани с виждането на общината, че е завзела процесната площ, предвидена за улица. Границите на имота на ищеца, заснети в кадастралната карта, съответстват на реалното право на собственост върху поземления имот. Позовава се на разпоредбите на чл.47 ЗБНМ /отм./ и чл.74а ПР на ЗПИНМ /отм./. Счита, че свидетелските показания в случая установяват фактическото завземане на спорната площ за нуждите на предвидената по плана улица.

В изложението към жалбата се пъддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички обстоятелства по делото и доводите на страните;

2. Задължен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, да мотивира и обоснове решението си, като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения;

3. По благоустройствените закони, действали преди приемането на чл.74а ПР на ЗПИНМ /отм./, предвиждането за дворищна регулация и обществено мероприятие имало ли е вещнопрехвърлително действие и следва ли да се счита регулацията приложена, ако имотът не е зает;

4. Следва ли да се обсъждат от съда предпоставките на чл.2, ал.3 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността на частен имот, в случай, че същият не е бил зает за съответните мероприятия до 1956 г. и обезщетението не е било изплатено съобразно разпоредбата на чл.74а ПР на ЗПИНМ /отм./;

5. С извършването на какви действия от държавата може да се приеме, че същата е заела един имот по смисъла на чл.74а ПР на ЗПИНМ /отм./.

По първите два въпроса въззивното решение влизало в противоречие с решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о. и решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о., по трети въпрос – с решение № 866 от 9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3572/2008 г., I г. о. и решение № 823 от 31.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1828/2009 г., I г. о., а по последните два въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответницата Н. Г. Б. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. Излага доводи по съществото на правния спор.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първите два въпроса не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил всички доказателства и е определил кое е решаващото обстоятелство по настоящото дело, а именно – че няма данни към 09.07.1956 г., когато е влязло в сила изменението на чл.39 ЗПИНМ /отм./, уличнорегулационният план от 1935 г., с който спорната площ от имота на ищците се отнема за улица, да е бил приложен, т.е. спорната площ да е била завзета за предвиденото по плана мероприятие. Изложен е обоснованият извод, че данните по плана от 1959 г. не могат да бъдат взети предвид за изясняване на това обстоятелство, тъй като планът отразява фактическото състояние към един по-късен момент, а не към 09.07.1956 г., освен това според самото вещо лице и представените от него скици не може да се направи извод, че към 1959 г. [улица]е била реализирана. Съдът е изложил и аргумент, че тезата за завземането на спорната площ от общината се опровергава и от свидетелските показания. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е изложил свои собствени мотиви както по фактическите обстоятелства, така и по произтичащите от тях правни изводи. Приетото от съда съответства на практиката на ВКС по тълкуването на чл.74а ЗПИНМ /отм./, че на основание чл.39, ал. 1 и чл. 74а ЗПИНМ /отм./ след изменението им от 1956 г. отчуждителното действие на плана настъпва с обезщетяването на собствениците, освен ако до 9.07.1956 г. имотите не са заети за съответните мероприятия. При незаемане на имотите непосредственият отчуждителен ефект на уличнорегулационния план / чл. 42 ЗПИНМ - отм./ се заличава, ако не е заплатено обезщетение на собствениците – в този смисъл решение № 169 от 2.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 946/2016 г., I г. о., решение № 300 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 3248/2008 г., на ВКС IV г. о., решение № 447 от 30.12.2010 г. по гр. д. № 333/2010 г., на ВКС II г. о. и др. постановени по чл. 290 ГПК и др. Въззивният съд не е разсъждавал за приложимостта на § 77 и § 78 ППЗПИНМ в настоящия случай, а и страните по делото не поставят този въпрос. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че след като планът от 1959 г. не съдържа данни за прилагане на уличната регулация, засягаща спорната площ /в плана няма ясно оформена улица с платно, тротоари и бордюрна линия – заключение на в.л. инж.Г./, то не стои въпросът за момента, в който настъпва безвъзмездното отчуждаване по § 77 и § 78 ППЗПИНМ /отм./. Едва в плана от 1994 г. [улица]е ясно очертана, т.е. може да се приеме, че към този момент има реализирана улица, макар че местоположението ѝ не е съобразно предвижданията на регулационния план. Към 1994 г. действа аналогичната разпоредба на чл.262, ал.1 ППЗТСУ /отм./, според която при прилагане на първоначален застроителен и регулационен план или на последващи планове, когато предходният план не е приложен, всеки собственик отстъпва безвъзмездно мястото до 6 метра пред лицето на парцела, отреден по плана за неговия имот. Същевременно процедурата по завземане на отчуждената площ изисква съставянето на акт по чл.134 З. /отм./, съотв. чл.286 ППЗТСУ /отм./, след изпълнение на условията за заемане на имота, включително издаването на заповед за отчуждаване по чл.98 З. /отм./. Данни за спазване на тези процедури по делото няма.

Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по третия въпрос, поставен в изложението към жалбата. Посоченото от жалбоподателя решение № 866 от 9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3572/2008 г., I г. о., съдържа разсъждения за вещното отчуждително действие на плановете за обществени мероприятия по Закона за благоустройство на населените места в Царство България от 1905 г., но не се занимава с другия въпрос, който възниква по настоящото дело, а именно – какво става с вещното действие, ако тези планове не са били приложени към момента на влизане в сила на изменението на чл.39, ал.1 ЗПИНМ /отм./ от 9.07.1956 г. Ето защо цитираното решение не е относимо към спора по настоящото дело. Другото решение № 823 от 31.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1828/2009 г., I г. о., дава отговор на посочения въпрос, като приема, че разпоредбата на чл.74а ЗПИНМ /отм./ с обратна сила преурежда отчуждителното действие на заварените уличнорегулационни планове, ако не са били приложени към този момент, т.е. ако отчуждените имоти не са били завзети до 09.07.1956 г. Обжалваното въззивно решение съответства на посоченото решение на ВКС.

По последните два въпроса не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпрос № 4 е поставен поради виждането на жалбоподателя, че ако спорната площ не е била отчуждена по предвидения в закона ред, следва да се прилага разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗВСОНИ и да се преценява дали имотът съществува реално до размера, в който е отчужден, за да настъпи реституцията му. Налице е практика на ВКС, според която имот, отреден за обществено мероприятие по уличнорегулационен план, който не е бил отчужден и зает по установения ред, попада в приложното поле на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ – в този смисъл решение № 459 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., I г. о., решение № 570 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 895/2009 г., I г. о., решение № 183 от 5.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 609/2010 г., I г. о. При наличие на практика на ВКС по поставения въпрос поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице. Вярно е, че в настоящия случай въззивният съд не е изложил изрични съображения по приложимостта на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и по-конкретно – за необходимостта при реституцията имотът да съществува реално до размера, в който е отчужден /отнет неправомерно/. В случая обаче тази непълнота на мотивите на въззивния съд не е съществена, като се имат предвид данните по плана от 1994 г., че само една част от спорната площ попада в трасето на реализирана улица, но местоположението на тази улица не съответства на предвижданията на плана, напротив, според този план спорна площ от 61 кв. м. се връща в урегулирания поземлен имот на ищцата - УПИ ........, кв. ............ При тези данни следва да се съобрази приетото в т.1 на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, решение № 86 от 15.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 722/2010 г., II г. о., решение № 361 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 484/2009 г., I г. о., според които извършеното незаконно строителство в отнетия имот не е пречка да се приеме, че той съществува реално в размерите, в които е отчужден /отнет/ и че се реституира на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. В случая такова незаконно строителство е прокарването на улица не според предвижданията на застроителния план. И на последно място – по въпрос № 5 има изрична правна уредба - § 96 ППЗПИНМ, според който заемането на имотите за мероприятия по уличнорегулационния план се извършва след отчуждаване на имота, т. е. след обезщетяване на собственика, въз основа на влязлата в сила оценка, както и § 100 ППЗПИНМ – че за отчуждените недвижими имоти за мероприятия на общините, другите държавни учреждения и държавните предприятия се съставя акт след изпълнение на условията за заемане на имота. Дори да се касае за безвъзмездно отчуждаване по § 77 и § 78 ППЗПИНМ, какъвто довод общината не е правила, отчуждителното действие на плана се проявява при прилагането му, за което по делото няма данни. Прилагането на регулационния план е фактическо обстоятелство и се установява с конкретните факти по делото - решение № 153 от 23.I.1970 г. по гр. д. № 1598/69 г., III г. о. В настоящия случай както експертизата, така и свидетелските показания по делото, не сочат на прилагане на уличнорегулационните планове по отношение на спорната площ. Няма данни и за съставен от държавата акт по § 100 ППЗПИНМ, който е изпълнително основание за завземане на отчуждения имот – в този смисъл ППВС № 5 от 30.05.1963 г. Ето защо и по въпрос № 5 не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на делото на ответницата следва да се присъдят сторените разноски в размер на 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 23.08.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,