Определение № 374 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2397/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1624 от 02.07.2019 г. по в.гр.д. № 6309/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 6049 от 25.09.2018 г. по гр.д. № 16380/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-8 състав за уважаване на предявените от С. М. С. и Г. А. С. искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за по 250 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди поради смъртта на Е. Гюнаева С., настъпила при ПТП на 08.04.2015 г., ведно със законната лихва от 08.04.2015 г. В жалбата се поддържат касационни оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение, при изложени мотиви само за твърдяната материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Според касатора, присъдените обезщетения за неимуществени вреди са прекомерни и не отговарят на икономическата обстановка в страната и на присъждания размер на обезщетения за сходни случаи, с цитирани в жалбата решения на САС. Оспорва се изразеното от въззивния съд становище относно правните последици от решението на наказателния съд по гражданските искове на ищците и за невъзможност за ревизиране изводите на наказателния съд по отношение на размера им, в производството по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Касационният жалбоподател счита, че при съобразяване на чл.300 ГПК, следва да се изведе извод за необходимостта от произнасяне, в рамките на производството по прекия иск, както по размера, така и по наличието или отсъствието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: „1. Може ли съдът да обоснове решението си само на уважените в наказателното производство граждански искове, като доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 2. Може ли въззивният съд да уважи в по-малък размер на застрахователно обезщетение, ако в наказателното производство пострадалият е предявил пряк иск срещу застрахования делинквент, който е бил уважен в по-висок размер; 3. Възрастта на пострадалия, получаващ обезщетение, основание ли е за намаляване на застрахователното обезщетение, предвид общия принцип за справедливост; 4. В случай, че получаващите обезщетение живеят в едно домакинство, това основание ли е за намаляване на размера; 5. Кой момент е меродавен за правилното определяне на критериите за справедливост, заложени в чл.52 ЗЗД и към който следва да се вземе предвид конкретната икономическа обстановка – датата на увреждането или датата на постановяване на съдебното решение? Прекомерно висок ли е размерът на застрахователно обезщетение, равняващ се на 58 минимални работни заплати, присъдени на ищците на 50 и на 48-годишна възраст? 6. Предвид факта, че обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, то може ли същият да бъде намален, съобразявайки всички факти и обстоятелства по конкретното производство”. Поддържат се всички допълнителни селективни предпоставки, с позоваване на ППВС № 4/1968 г. Соченото от касатора допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е в неприложима редакция на ГПК, с оглед ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г. и действието на процесуалните норми по време. В касационната жалба се съдържат и доводи за нарушаване на логическите правила при постановяване на въззивното решение и неприлагане на закона според точния му смисъл, които следва да се преценят като частично относими към самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В постъпили по делото писмени отговори на касационната жалба, депозирани чрез процесуален пълномощник на Г. С. и С. С., се твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски. Трето лице –М. С. А. не е изразил становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на едномесечния преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. При постановяване на обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – София, съобразявайки задължителната сила на влязлата в сила присъда по НОХД № 1608/2015 г. на Окръжен съд – Варна /след проведен пълен инстанционен контрол/, е приел за безспорно, че на 08.04.2015 г. на пътен участък от АМ „Хемус”, при 367 км, в пътната отсечка между [населено място] и [населено място], при допуснато нарушение на правилата за движение от третото лице – водач на пътнически микробус, е настъпило ПТП, в резултат на което е настъпила смъртта на пътуващата в същия микробус Е. С.. САС е констатирал, че с решение по ВНОХД № 67/2016 г. на АС-Варна, подсъдимият М. А. е осъден да заплати на гражданските ищци – родители на починалата Е., по 250 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от ПТП. За установени по безспорен начин са счетени: наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с покритие за гражданската отговорност на водача на пътническия микробус, както и, че ищците са родители на загиналото, все още ненавършило 19 години, момиче. В мотивите към решението апелативният съд е възприел установеното от разпитаните свидетелки – съученички на починалата: съществувалите много близки отношения между Е. и родителите й, както и че тя е била много ученолюбива, с добър характер, позитивно настроена. Възприети са показанията на свидетелките и за изключително тежкото състояние на ищците след загубата на единствената им дъщеря, вкл. и в психически план. Решаващият съдебен състав е констатирал, че независимо от надлежно релевираното в процеса възражение за принос на пострадалата, необхванато от задължителната сила на присъдата, отхвърлено от първата инстанция, то не подлежи на обсъждане, с оглед липсата на въззивни оплаквания от застрахователното дружество. След съпоставката на предявените в наказателното производство граждански искове по чл. 45 ЗЗД и предявените преки искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният състав е констатирал идентичност между обезщетението за неимуществени вреди на деликтно основание и обезщетението за неимуществени вреди срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Позовавайки се на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според което: непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие, а застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря при осъществен деликт, извършен от застрахования, в рамките на обема на гражданската отговорност на делинквента, чиито граници са определени в разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, въззивният състав е отхвърлил доводите на ЗАД” ОЗК – Застраховане” във връзка с установените от наказателния съд обхват и размер на вредите при произнасяне по исковете по чл.45 ЗЗД. Изведен е извод, че последните имат обвързващо за застрахователя действие в материалноправно отношение, когато са едни и същи с претендираните вреди по прекия иск по чл. 226 КЗ /отм./, като този извод е в съответствие и с възприетото разрешение в чл. 3, ал. 1 от Директива 72/166/ ЕО, чл. 2, ал. 1 от Директива 84/5/ЕО и Директива 90/232/ЕО, според които гражданската отговорност, макар и застрахована, се регулира и зависи от отношението между делинквента и увреденото лице. С оглед изводите на наказателния съд, апелативният съдебен състав е изтъкнал, че възраженията на застрахователя за прекомерност на обезщетението за неимуществени вреди не могат да бъдат обсъждани в рамките на производството по предявените искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото. Като неоснователни следва да се преценят обективираните в жалбата твърдения на касационния жалбоподател, относими към самостоятелните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.В случая липсват данни за нарушаване на съдопроизводствени правила, рефлектиращи върху допустимостта на съдебния акт. Не е налице и квалифицирана форма на неправилност на решението поради: прилагане на несъществуващ закон или прилагането му в обратен смисъл, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика, водещо до явна необоснованост. Пряк отговор на първите два въпроса, както и на въпрос № 6, е даден в цитираното и съобразено от въззивната инстанция Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС – т.1, както и в последващи решения на ВКС, на които се позовават ответниците по касация: решение по т.д. № 489/2014 г., II т.о. и решение по т.д. № 50/2016 г., I т.о. Що се отнася до процесуалноправния аспект, съдържащ се в първия въпрос, той е обоснован от касатора с доводи, несъответстващи на съобразителната част към въззивното решение. Третият въпрос е хипотетичен и без връзка с настоящото исково производство, с оглед на неговия предмет. Въпрос № 4 не удовлетворява основния селективен критерий, т.к. в атакуваното решение САС не се е произнесъл доколко има основание за намаляване на претендирано обезщетение, след като получаващите обезщетение живеят в едно домакинство. При формулиране на този въпрос от застрахователното дружество, не е и отчетено, че се касае за субективно съединяване на искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Първата съставна част на петия въпрос, относим към момента, към който се определят размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, следва да се прецени като обуславящ, но при липса на данни за допуснато от въззивния съд отклонение от тълкувателна и задължителна практика на ВКС. Втората част от въпроса е пряко релевантен към правилността на атакувания съдебен акт. Според мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсва тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Поради това, твърдението за неправилност на решението не би могло да аргументира наличието на основанията за достъп до касация. При този изход на делото, на ответниците по касация се дължат разноски в размер на по 6 530 лв. Исканията за присъждане на разноски са своевременно заявени, с приложени, към постъпилите отговори на касационната жалба, списъци по чл.80 ГПК и договори за правна защита и съдействие, имащи характер и на разписки за извършени плащания на договорените адвокатски възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение