Определение № 4412 от 17.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3054/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Г. П., чрез адв. С., против определение № 258 от 02.06.2026 г. по ч. гр. д. № 242/2026 г. на Апелативен съд – Пловдив, I-ви граждански състав, в частта, с която е потвърдено определение № 314 от 17.04.2026 г. по гр. д. № 566/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта за прекратяване на производството по делото по предявените от И. Г. П. против Министерство на здравеопазването, „работодателя на Д. Г. Ф. или лично срещу него, ако няма работодател, и работодателя на З. Д. Н. или лично срещу нея, ако няма работодател“ искове за солидарно заплащане на сумата от 27 530 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на горното определение и се иска то да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е приел, че според изложените в исковата молба и уточняващите я молби обстоятелства и заявен петитум, ищецът претендира да бъде обезщетен със сумата от 27 530 лв. за претърпени от него неимуществени вреди – болки и страдания, безпокойство и недоверие в здравната система, вследствие причиненото му телесно увреждане – трайна загуба на подвижността на 5-ти пръст на лявата ръка, дължащо се на действия и бездействия на: служителка на „Специализирана болница за активно лечение по вътрешни болести – Тополовград“ ЕАД („СБАЛВБ – Тополовград“ ЕАД), която на 21.09.2019 г., отказала да повика хирурга д-р З. и общо-практикуващия лекар д-р З. Н.; санитарите при ЦСМП – Тополовград, филиал на ЦСМП – Хасково, които, без да имат нужната компетентност, зашили раната му; санитар-фелдшерът Д. Ф. и общо-практикуващия лекар д-р З. Н., които не му изписали обезболяващи лекарства, не му поставили правилна диагноза, не го насочили към специалист, не свалили своевременно конците от раната. Аргументирано е становище, че насочването на иска спрямо надлежен, правосубектен и процесуално правоспособен ответник е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно; че за процесуалната легитимация се изхожда от правното твърдение на ищеца в исковата молба относно страните по въведеното с нея спорно материално правоотношение, а материалноправната легитимация се преценява на база събраните доказателства и установеното посредством тях. Прието е, че в случая с уточняващата молба – становище вх. № 2084/07.05.2025 г. по делото на Окръжен съд – Кърджали, ищецът сочи ответници по пет пункта, спрямо които предявява исковете, претендирайки сумата от по 5506 лв. от всеки от тях в рамките на общо предявената от 27 530 лв. С писмо до назначения му по реда на правната помощ служебен адвокат В. С., ищецът потвърждава сочените с депозираното становище ответници и уточнява, че насочва солидарно иска си спрямо тях за общата сума от 27 530 лв., като счита, че солидарната отговорност предполага сумата да бъде разделена на пет пропорционални и равни части. При тези съображения от фактическа страна, второинстанционният съд е приел в обжалваната част от определението, че процесуалната легитимация на ответника Министерство на здравеопазването не е обоснована предвид направените изложените от ищеца твърдения. Посочил е, че противно на твърденията, ЦСМП – Хасково не е лечебно заведение към Министерство на здравеопазването по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ и независимо, че се създава от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването, съгласно чл. 35, ал. 1 ЗЛЗ, е юридическо лице на бюджетна издръжка със специфични функции, според чл. 35, ал. 2 ЗЛЗ, и като такова притежава самостоятелна процесуална правоспособност. В тази връзка е обобщил, че по отношение на Министерство на здравеопазването не е налице хипотезата на чл. 27, ал. 2 ГПК, като не са изтъкнати обстоятелства, претендираните за обезщетяване неимуществени вреди да са настъпили вследствие противоправно поведение на служители на министерството. Въззивният съд е посочил също така, че не са идентифицирани от ищеца, сочените като ответници „работодатели на фелдшера Д. Ф. и д-р З. Н.“. Застъпил е становището, че в задължение на ищеца е да посочи конкретните ответници с точните им наименования и правно организационна форма - досежно юридическите лица, като едва тогава съдът би могъл да преценява тяхната процесуална легитимация и правоспособност. Изрично е посочил още, че за съда не съществува задължение да посочва ответник, нито да издирва такъв, което би било в разрез с диспозитивното начало по чл. 6 ГПК. Приел е, че в случая въпреки изрично дадените с определението от 03.10.2025 г. указания за посочване на точни и пълни данни за работодателите (на визираните по-горе лица) като ответници, това не е сторено в определения срок. Съобразил е и твърденията на самия ищец, че соченият от него като ответник Д. Г. Ф. е бил умъртвен на 08.10.2019 г., от което е приел, че посоченото физическо лице не съществува като правен субект в правния мир и спрямо него не съществува право на иск. За посочената като ответник З. Д. Н. е съобразил, че не е посочен адрес за призоваване, въпреки изрично дадените от първоинстанционния съд указания с определението от 03.10.2025 г. При тези обстоятелства въззивната инстанция е възприела като правилен извода на първостепенния съд, че производството по исковете спрямо тези ответници следва да бъде прекратено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с което обосновава достъпа до касация. Настоящият състав на ВКС счита, че няма основания за допускане на обжалването. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба, съобразно там изнесените твърдения и посочени доказателства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в жалбата доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол. Предвид на изложените решаващи мотиви въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация поради очевидна неправилност, поддържана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,