Определение № 3091 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1399/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Н. С., против решение № 208 от 12 декември 2024 г. по в. гр. д. № 373/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 5/2023 г. на Окръжен съд – Разград в частите за уважаване на искове по чл. 45 ЗЗД на С. И. А. и за прекратяване на производството по предявени от него против Гаранционен фонд обратни искове поради тяхната недопустимост, и е обезсилено същото в частта по отношение Гаранционен фонд като трето лице помагач. Касаторът излага съображения за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска отмяна на решението. Няма претенция за разноски. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 4, т. 3 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса какви са критериите за определяне на размера на неимуществените вреди и следва ли съдилищата, сезирани с иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, при определяне размера на същите задължително да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за вида и размера на неимуществените вреди и определянето на справедливия им размер. Твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с ППВС № 4/1968 г. (неправилно посочено ППВС № 4/1961 г., в което са разрешени други въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане). В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба С. И. А. е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Другият участник по производството – третото лице помагач Гаранционен фонд на Република Българи, излага съображения за недопускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените основания по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, намира следното: Касационната жалба против въззивното решение е недопустима в частта относно иска по чл. 45 ЗЗД за присъждане обезщетение за имуществени вреди. Цената на тази претенция съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК е 2 800 лева, т.е. под предвидения минимален праг от 5 000 лева за достъп до касационен контрол на въззивните решения по граждански дела. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена от надлежна страна, чрез процесуален представител с редовно учредена представителна власт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 112 от 06 юни 2024 г., постановено по гр. д. № 5/2023 г. на Окръжен съд – Разград, в частта, с която Т. С. е осъден да заплати на С. А. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 60 000 лева - обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от причинените му травматични увреждания в резултат от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 07.01.2018 г. на път II-23 на км 58+389, по вина на Т. С. като водач на лек автомобил „Ауди А3“ с рег. [рег.номер на МПС], и сумата от 2 600 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди на собствен лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. [рег.номер на МПС] в резултат от същото произшествие, заедно със законната лихва върху тези суми от датата на увреждането - 07.01.2018 г., до окончателното им изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е прекратено производството по предявените от Т. С. против третото лице помагач Гаранционен фонд на Република България обратни искове като недопустими. Със същото решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта по отношение Гаранционен фонд като трето лице помагач на ответната страна (Т. С.). За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че пред него са спорни въпросите за размера на дължимите обезщетения за претърпените от ищеца С. А. вреди, в това число обема и интензитета на претърпените от него болки и страдания, направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, и допустимостта на предявените обратни искове. Не се спори между страните относно фактите, обуславящи ангажираната на Т. С. отговорност по чл. 45 ЗЗД, включващи извършения от него деликт и причинените в резултат от същия телесни увреждания на С. А., установени по задължителен за гражданския съд начин с одобрено споразумение по НОХД № 288/2018 г. на Районен съд – Кубрат. Със споразумението ответникът Т. С. е признат за виновен за това, че на 07.01.2018 г. при управление по път II-23 в посока от с. Брестовене към гр. Завет на лек автомобил марка „Ауди А 3“ с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил на С. А. тежка телесна повреда, изразяваща се в травматично разкъсване на слезката, довело до загубата й, което представлява престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 1 във вр. с чл. 342, ал. 1 НК. За безспорно е прието, че в резултат на възникналото ПТП са причинени и имуществени вреди, изразяващи се в нанесени материални щети по собствения на С. А. лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. [рег.номер на МПС], която вреда е в размер на 2 600 лева, определена от пазарната стойност на автомобила - 2 800 лева, след приспадане на сумата за бракуването му. Обсъдени са събраните и ангажирани по делото доказателства (налична по наказателното дело медицинска документация и неоспорено заключение на КСМАТЕ), от които е прието за установено, че в резултат на процесното ПТП С. А. е получил следните телесни увреждания - лекостепенна черепно-мозъчна травма - сътресение на мозъка, без изпадане в коматозно състояние; контузия на гръден кош; контузия на корем - травматично разкъсване на слезка, разкъсване на опорака на червата, кръвоизлив в корема; травматичен и следкръвоизливен шок, наложил поставянето му на командно дишане и прилагане на кръвопреливане; охлузвания по носа, дясна буза и коляно на десен крак, кръвонасядания в областта на лява шийно-ключична област, лява ръка и крака. Въз основа на експертното заключение е установено от въззивния съд, че разкъсването на слезката е наложило провеждане на животоспасяваща операция за нейното отстраняване, последното квалифицирано като постоянно разстройство на здравето неопасно за живота. При извършения преглед на ищеца С. А. вещите лица са констатирали, че в резултат на оперативната интервенция са налични груби следоперативни ръбци в областта на корема, довели до обезобразяване в тази част на тялото. Установеният травматичен и хеморагичен шок е изложено също, че е обусловил разстройство на здравето временно опасно за живота. Прието е от въззивния съд, че кореспондиращи на установеното от медицинската документация и експертиза са показанията на разпитаните по делото свидетели Ю. М. и С. М.. Обсъдени са показанията на свидетеля Ю. М., който е пряк участник в процесното ПТП и свидетелства, че непосредствено след удара С. А. се намирал в безсъзнание за около 1-2 минути, имал външни наранявания по ръката и носа и след приемането му в болницата претърпял операцията за отстраняване на далака, където пролежал около 10 дни (прието за установено и от медицинската документация от Отделение по анестезиология и интензивно лечение, а след това и от Хирургично отделение), а после бил в продължителен болничен отпуск (около 5 - 6 месеца). Св. С. М. също сочи, че престоят в болницата продължил около 10 дни. За взаимно кореспондиращи са приети и показанията на свидетелите относно състоянието на С. А., който след изписването му от болницата имал нужда от чужда помощ, поради което се е наложило да бъде обгрижван от своите родители, подпомагани и от приятели (последното според св. С. М.). При така приетите за установени фактически данни, въззивният съд е намерил, че при съобразяване с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението от 60 000 лева е справедлив размер за претърпените от С. А. неимуществени вреди. Отчетено е, че в резултат на процесното ПТП С. А. е получил повече от една травматични увреди - сътресение на мозъка, разкъсване на слезката и вътрешен кръвоизлив, охлузвания и кръвонасядания. Разкъсването на слезката е наложило извършването на животозастрашаваща операция, полученият травматичен и хеморагичен шок също е съставлявал реална опасност за живота му, а към настоящия момент в резултат на отстранения орган е налице постоянно разстройство на здравето, макар и неопасно за живота, както и видими белези от оперативната интервенция, квалифицирани като обезобразяване на тялото. Посочено е, че непосредствено след произшествието, така и в продължителен период от време същият е изпитвал значителни по интензитет физически болки и страдания, обусловени от проведеното оперативно лечение, неудобства при обслужването и придвижването и морални страдания. Към датата на деликта е отчетено, че той е бил на 37 години, в активна и трудоспособна възраст, като получените увреди са го лишили от възможност да полага труд за период от около 5 - 6 месеца. Намерил е и че определеният размер на обезщетението кореспондира и на общественото възприятие за справедливост, както и на икономическата конюнктура към датата на деликта. Въззивният съд е приел за неоснователно наведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, което да обосновава намаляване на обезщетенията за вреди, затова че пострадалият не е предприел действия за предотвратяване на удара и за намаляване на претърпените от него вреди. Предявените от Т. С. срещу привлеченото от него трето лице помагач Гаранционен фонд обратни искове въззивният съд е приел за недопустими. Изложил е съображения, че правният интерес за поисканото привличане на Гаранционен фонд като помагач на страната на ответника е обоснован с твърдения, които са заявени и като фактически основания на предявените обратни искове, а именно че към датата на процесното ПТП виновният водач Т. С. е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена със ЗК „Олимпик“ АД - Кипър, чрез неговия клон в страната. След откриването на производство по ликвидация (несъстоятелност) на ЗК „Олимпик“ АД - Кипър е постановено арбитражно решение от 2022 г., съгласно което вземанията по сключени с клона договори, в т. ч. и по сключения с ответника, следва да бъдат покрити от Гаранционния фонд на страната по произход, а именно кипърския. С оглед това решение и приложимата според него Конвенция от 1995 г. относно правото на регрес между гаранционните фондове е постигнато съгласие разплащанията по вземанията да бъдат извършвани от българския Гаранционен фонд, чрез обезпечителен фонд, а заплатените суми впоследствие да бъдат възстановени от кипърския Гаранционен фонд. Конкретният механизъм за тези разплащания е предмет на техническо споразумение, което следва да бъде подписано между двата гаранционни фонда. Въззивният съд се е позовал и на служебно известните му факти, предвид извършените вписвания в ТР по партидата на клона, че ЗК „Олимпик“ АД е дружество, регистрирано в Кипър, по отношение на което с решение от 30.07.2019 г. на Областен съд - гр. Никозия, Кипър, е открито производство по ликвидация (принудителна съдебна ликвидация поради неплатежоспособност – несъстоятелност). Посочил е, че според публикуваната информация на интернет страницата на Гаранционен фонд към настоящия момент е извършен четвърти транш плащания по вземания, възникнали по сключени с клона застраховки, като всички плащания са извършени само за такива по посочен от ликвидаторите на ЗК „Олимпик“ АД списък на приети от тях вземания. Позовал се е на разпоредбата на чл. 624, ал. 1 КЗ, съгласно която решението за откриване на производство по ликвидация или по несъстоятелност на застраховател, получил лиценз в друга държава членка, поражда действие в Република България от момента, в който има действие в съответната държава членка. Тази норма съответства на чл. 274 на Директива 2009/138/ЕО на ЕС относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II), съгласно който решението за откриване на производство за ликвидация на дадено застрахователно предприятие, производството за ликвидация и неговите последици са регламентирани от правото, приложимо в държавата членка по произход, освен ако не е предвидено друго. Това е изрично прието и по повод отпочналата ликвидация на ЗК „Олимпик“ АД с постановеното решение на СЕС по дело С-427/2019. Посочил е, че с оглед на това и съгласно приложимото кипърско право (чл. 220 от Закон за дружествата), когато е постановено решение за откриване на производство по несъстоятелност или е назначен предварителен ликвидатор, не се допуска продължаване на заведените съдебни производства или започване на нови, освен с разрешение на съда (по несъстоятелността) и при условията, при които той определи. Определяне на застрахователно обезщетение извън производството по несъстоятелност, без изричното разрешение и определяне на условията за това от съда по несъстоятелността е посочил, че е недопустимо. По аргумент от изложеното и доколкото липсва законова норма, регламентираща самостоятелна отговорност на българския Гаранционен фонд за вземания по договори за застраховки, сключени с клон на застраховател от друга държава членка, въззивният съд е извел извод, че правоимащите не разполагат с право на иск срещу този Гаранционен фонд. Гарантираните и изплащани от Обезпечителния фонд към Гаранционен фонд вземания към застраховател в несъстоятелност са посочени в чл. 565, ал. 1 КЗ във вр. с пар. 1, т. 7, т. 6 и т. 14 от ДР на КЗ. Видно от тези норми ЗК „Олимпик“ АД не е застраховател в несъстоятелност от вида на посочените в хипотезите на чл. 565, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ, тъй като е с регистриран клон на търговец със седалище в държава членка на Европейски съюз. Посочено е също, че предвидената в чл. 568 КЗ процедура за изплащане на гарантирани от фонда вземания на ползватели на застрахователни услуги в хипотеза на обявена несъстоятелност изрично предпоставя прието от съда по несъстоятелността вземане, но не и предявяване на иск за установяване на същото. Също така е посочил, че правоимащият ще разполага с право на иск само ако вземането му е включено в списъка на приетите вземания, но Гаранционният фонд отказва да му го изплати, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявените от Т. С. против Гаранционен фонд обратни искове са недопустими. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение не е налице поддържаното от касатора основание за неговото допускане до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният в изложението към касационната жалба правен въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които имат значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и за задължението на съда да изложи съображения за определянето на конкретния размер на обезщетението, е обуславящ за решаващата воля на въззивния съд по предмета на спора за ангажирането на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД. По въпроса обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с посочената от касационния жалбоподател практика - ППВС № 4/1968 г., и последващата трайно установена практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. В нея е прието, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт се определя по „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, което не е абстрактно по своя характер понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да са: характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; усложнения на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като при определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост на съответния етап от развитие на обществото и съществуващите обществено-икономически условия на живот. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая въззивният съд е посочил правнорелевантните за неговото определяне факти, установени от събраните по производството доказателствени средства. Съобразил е различните по вид и тежест телесни (травматични) увреждания, част от които като разкъсване на слезката (далака), наложили оперативно лечение и имащи за последица загуба на този орган, непосредствените след произшествието и в продължителен период от време търпени от него значителни по интензитет физически болки и страдания и неудобства при обслужването и придвижването, които следват от естеството на уврежданията и също са причинили морални страдания. Обсъдил е също и отражението на тези правнорелевантни факти, включително и възрастта на ищеца С. А. – млада зряла и работоспособна възраст, и стандарта на живот в страната, върху размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такъв размер на обезщетения за неимуществени вреди е възприет и при разрешаване на аналогични случаи, което сходство е и израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид (решение № 50043 от 14.06.2023 г. по т. д. № 397/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 1077 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 1045/2023 г. на ВКС, II г. о.). Дали фактическите констатации и изводи на въззивния съд са обосновани или не, включително и като направени в резултат на допуснато процесуално нарушение, и дали преценката му за размера на обезщетението за неимуществени вреди по критерия на чл. 52 ЗЗД е правилна при събраните по производството доказателствени средства, и с които касаторът е изразил несъгласие, обосновавайки формулирания в изложението правен въпрос за подвеждането му под основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е въпрос, който стои извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК. При осъществяване на служебните си правомощия, касационната инстанция не констатира да е налице и порок по чл. 280, ал. 2 ГПК на въззивното решение, обуславящ служебното му допускане на касационното обжалване. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на решението. При този изход по касационната жалба право на разноски има ответникът по нея, но поради липса на доказателства за реално извършени от същия разноски в производството пред касационната инстанция, такива не му се присъждат. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.