Определение № 2104 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3050/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 69034/17.06.2024 г., подадена от Е. С. С., чрез адвокат Р. Г., срещу решение № 2388 от 19.04.2024 г. по гр. д. № 494/2024 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 15378 от 22.09.2023 г. по гр. д. № 25657/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като Столична община е осъдена да заплати на Е. С. С. (правоприемник на починалия в хода на процеса първоначален ищец С. Б. Д.), следните суми: 5000 лв. - обезщетение за претърпените от С. Б. Д. неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и стрес, причинени от спъване и падане на неподдържан и необезопасен тротоар на ул. „Деница“ № 4, в гр. София, на 28.03.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба - 07.05.2021 г., до окончателното изплащане на сумата; 551.39 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода от 28.03.2020 г. до 28.04.2021 г., като вместо това въззивният съд е отхвърлил тези искове; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., а искът по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 551.39 лв. до пълния предявен размер от 2205 лв.

Първоинстанционният съд, сезиран с жалби и от двете страни, е съобразил, че пред Софийски районен съд е подадена от С. Б. Д. искова молба, с която са предявени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 28.03.2020 г., в гр. София, на ул. „Деница“ № 4, връщайки се от пазар, се спънал и паднал пред сградата, вследствие на нарушена тротоарна настилка. Първоначално загубил съзнание, а след като се събудил, забелязал, че над него стоят дъщеря му и зет му. Последните извикали линейка, като ищецът бил транспортиран в „Пирогов“, където било констатирано, че има голяма рана на главата, направена му била снимка, като раната била обработена и зашита. На 13.04.2020 г. в болница „Токуда“ му свалили конците от раната. В резултат на инцидента изпитвал силни болки на главата, като веднага след него не можел да се придвижва сам. Изпитал голям стрес, болки от раната и главоболие, трудно заспивал, спрял да излиза от дома си и да се обслужва, което наложило ангажирането на помощник. Сочи, че отговорност за причинените му вреди носи ответникът, тъй като чрез неговите работници и служители или чрез трети лица, на които е възложил такава дейност, не изпълнил задълженията си във връзка с поддържане на процесния пешеходен участък в състояние, позволяващо безопасното придвижване на пешеходци. В хода на първоинстанционното производство Д. е починал, като на негово място е конституирана дъщеря му Е. С. С..

Софийски градски съд е посочил, че в тежест на ищеца, при условията на пълно и главно доказване, е да докаже настъпването на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 49 33Д и конкретно - че в резултат на неподдържане на пешеходен участък-общинска собственост, по отношение на който ответникът има задължение за поддържане, е настъпило увреждане на здравето на ищеца, в резултат на което са му нанесени неимуществени вреди - болки и страдания.

Въззивният съдебен състав е заключил, че по делото не са събрани никакви доказателства, от които при условията на пълно и главно доказване да се установяват причините за настъпване на инцидента и уврежданията на първоначалния ищец. Визирал е, че във връзка с механизма на увреждането са събрани само гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Е. С. С. и Н. А. С.. Приел е, че показанията на свидетеля С. не следва да бъдат ценени, тъй като последната е конституирана като ищец по делото на мястото на първоначалния такъв С. Б. Д., починал в хода на процеса, поради което същите нямат доказателствена стойност, а освен това С. не е пряк свидетел на падането на баща си. Освен това тя се явява заинтересована от изхода на делото. Съгласно показанията на свидетеля С. - зет на първоначалния ищец, същият забелязал от колата си, че С. Д. лежи паднал пред входа на блока, в който живее. Незабавно спрял колата и излязъл заедно със съпругата си (дъщеря на първоначалния ищец). Забелязал, че главата на Д. била окървавена, помогнал му да се изправи, след което извикали линейка, която откарала пострадалия в „Пирогов“. Свидетелят сочи, че пешеходният участък около блока, пред входа на който бил намерен паднал Д., е в лошо състояние, няма изграден тротоар, а паркоместа, както и капаци на шахти. Софийски градски съд е отказал да кредитира и тези показания по съображения, че С. не е очевидец на инцидента и е заинтересован от изхода на спора.

Въззивният съд е посочил, че по делото са изслушани и две съдебно-технически експертизи, които по същество нямат отношение към конкретните причини за настъпването на инцидента с Д.. В първото заключение, изготвено от вещото лице Л. Б., са дадени кадастрални данни за имота, в който е построена cградата, пред която се твърди да е паднал Д.. Констатирано е, че съществуващата настилка на пешеходната зона пред блока е от различни материали - пред сградата е излята мозаечна плоча, отделни участъци са асфалтирани, други са с различни тротоарни плочи, налице са две шахти за силнотокови мрежи и съоръжения. Съгласно второто заключение, изготвено от вещото лице В. Я., по отношение на уличното платно, тротоара и бордюрите пред имота, намиращ се в гр. София, ул. „Деница“ № 4, фактическото положение на място не отговаря на отразеното в цифровия модел, поддържан от ГИС София, както и на актуалния регулационен и кадастрален план. Изграденият тротоар е 1.30 м, вместо предвидените 1.50 м, за сметка на по-широко изградено пътно платно. Шахтите пред имота попадат частично в границите на имота, частично на тротоара на улицата.

Съдът е визирал, че по делото не са ангажирани никакви други доказателства, от които да се установява конкретната причина за падането на първоначалния ищец, дори и косвени такива, които в своята взаимна връзка да водят до несъмнен извод, че причината за настъпване на уврежданията е спъване в неравност на пешеходния участък пред входа на блока, в който живее. Действително, в качеството на собственик Столична община е длъжна да поддържа в изправно състояние процесния пешеходен участък. Понятието изправно състояние означава, че пешеходният участък следва да се поддържа годен за обикновеното си предназначение, а именно - безопасното движение на пешеходци. Това свое задължение Столична община следва да изпълнява чрез съответните служители или работници, или чрез лице, на което изрично е възложено поддържането на пешеходния участък. В случая обаче липсват каквито и да е доказателства за причината за настъпване на инцидента със С. Д., поради което няма как да бъде ангажирана деликтната отговорност на Столична община във връзка с евентуално бездействие относно изпълнение на задължението за ремонт и обезопасяване на пешеходния участък.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Позовава се на очевидна неправилност на съдебния акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, за които твърди, че са обусловили правните изводи на въззивния съд:

1. Какви трябва да бъдат последиците за ответника и изобщо за хода на делото, ако той изобщо не подаде отговор по чл. 131 ГПК, единствено представи четири месеца след изтичане на срока за отговор и след връчване на доклада от съда на страните „Становище”, в което изрично не оспорва иска нито по основание, нито по размер, няма никакви съществени твърдения относно липсата на причинно-следствената връзка между падането и увреждането, няма оспорване на иска нито по основание, нито по размер в с.з. от 08.12.2021 г. и в с.з. от 30.03.2022 г.;

2. Какво значение има определението на съда в протокола от 08.12.2021 г. (първото с.з. по делото), на стр. 3, 6-и абзац, че ”… на основание чл. 146, ал. 2 ГПК указва на страните, че не счита да има факти, за които да не сочат доказателства… ” за хода на делото и за тежестта на доказване. Не би ли следвало, ако съдът счита, че не сочим доказателства за причинно - следствена връзка, изрично да го запише в доклада по делото и респ. да ни даде указания. Докладът по делото е приет от двете страни и е приет за окончателен от съда. Какво е значението за делото и за неговото решаване от тези констатации в доклада;

3. Следва ли ищецът да доказва отрицателни факти - напр. че на пострадалия не му е станало лошо, че никой не го е бутнал или че не е получил загуба на съзнание поради инсулт или инфаркт, поради което да е паднал на тротоара. Не е ли в тежест на ответника да доказва положителни факти, ако ги твърди;

4. Следва ли да не се кредитират показанията на лице, което към момента на даването им е имало качество само на свидетел, но впоследствие в хода на процеса, тъй като ищецът е починал, е станало страна-ищец, като е заместило в процеса своя наследодател-баща.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който се сочи, че Е. С. не е обосновала наличието на основания за допускане на касационно обжалване; излагат се доводи за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Всички изложени от Е. С. оплаквания в това отношение представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване.

По нито един от въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба, не е обосновано наличието на допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Освен това първият въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от Софийски градски съд, а и е формулиран според твърденията на жалбоподателката, а не според обстоятелствата по делото, доколкото още в първото открито съдебно заседание процесуалният представител на Столична община е заявил, че оспорва исковата молба и е поддържал това становище и впоследствие. Въпросите под № 2 също не отговарят на общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК, още повече че касаят процесуални действия не на въззивния, а на първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото, срещу който не е имало оплаквания във въззивната жалба на страната. Въпросите под № 3 не са съобразени с решаващите мотиви на Софийски градски съд, който не е вменил на ищцовата страна доказване на отрицателни факти, а единствено на положителни такива – че причината за настъпване на уврежданията е спъване на С. Д. в неравност на пешеходния участък пред входа на блока, в който живее. Последният въпрос също не е съобразен с изложените в атакуваното пред ВКС решение мотиви защо въззивният съдебен състав не е кредитирал показанията на разпитаната като свидетел Е. С.. Същият изрично е посочил и че тя не се явява очевидец на спъването и падането на С. Д..

Горното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Столична община има право, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 100 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,