Определение № 5163 от 27.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4382/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК.

С определение № 2294/04.08.2026 г., постановено по ч.гр.д.№ 1364/2026 г. по описа на Окръжен съд Бургас, съдът е отменил определение №2062 от 24.04.2026 г., постановено по гр.д. №597/2026 г. на Районен съд – Бургас, с което се оставя без уважение възражението на Д. К. С., в качеството му на ответник пред първоинстанционния съд, за местна подсъдност на делото и е изпратил гр.д.№ 597/2026 г. по описа на Районен съд – Бургас по компетентност на Софийски районен съд за разглеждане и решаване по същество.

Срещу това определение е подадена касационна частна жалба от Н. Ф. Ф., чрез адв.И. К., който моли то да бъде отменено като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд относно приложението на чл. 115, ал. 1 ГПК при искове за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, извършено чрез публикации в интернет. Поддържа противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /Определение № 165 от 25.07.2022 г. по ч.гр.д. № 2476/2022 г. на ВКС, I г.о.;Определение № 50216 от 29.09.2022 г. по ч.гр.д. № 2972/2022 г. на ВКС, I г.о./. Поставя следния материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото: При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, когато деликтното деяние се изразява в разпространяване на твърдения чрез публикации в интернет, кое е „местоизвършването на деянието“ по смисъла на чл. 115, ал. 1 ГПК и може ли за такова да се приеме мястото, където пострадалият се е намирал и е възприел интернет публикациите и където са настъпили непосредствените вреди от тях, респ. където е центърът на интереси на ищеца? Счита, че поставеният въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото се касае за специфична хипотеза на прилагане на правилата за местна подсъдност при деликти, извършени посредством интернет и социални медии. По същество се оплаква, че чл. 115, ал. 1 ГПК е нарушен.

Ответникът по частната касационна жалба и ответник по иска Д. К. С. възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а определението е правилно.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция, което подлежи на касационен контрол, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че разпространението на клеветническите твърдения чрез публикацията в интернет е извършено от електронна медия - B. с установено седалище и управа. Това се различава съществено от социалните мрежи, при които разпространението на публикацията може да стане от всякакво местоположение и както се посочи – е невъзможно да се установи точното място на разпространение на съответната публикация. Когато тази публикация се разпространява чрез електронна медия /т.е. – чрез предоставяне на аудиовизуални медийни услуги/ за местоизвършване на деянието следва да се приеме седалището на медията. В случая то е в чужбина. Това обуславя подсъдността на спора по делото на Районен съд – гр. София.

При така изложените в определението мотиви повдигнатият въпрос има претендираното от жалбоподателя значение по следните съображения:

В своята практика Върховният касационен съд приема, че ползваното в чл. 115, ал. 1 ГПК понятие "местоизвършване на деянието" няма легална дефиниция. Затова при изборната подсъдност, предвидена в разпоредбата, за определянето на местно компетентния съд по иска за непозволено увреждане ( чл. 115, ал. 1 ГПК ) при въведено от ответника своевременно възражение ( чл. 119, ал. 3 ГПК ) понятието се съобразява с особеностите на деликта.

При клеветата деликтът е извършен с разгласяване на позорното обстоятелство или приписаното престъпление, т.е. в момента, в който клеветническото изявление е възприето от лице, различно от автора и от оклеветеното. Исковете по чл. 45 ЗЗД или/и по чл. 49 ЗЗД, с които се твърди, че разгласеното позорно обстоятелство или приписаното престъпление е извършено на определено място, са в компетентност на съда, в чийто район се намира мястото. Мястото, в което увреденото лице е узнало за клеветата, е без значение за определяне на подсъдността по чл. 115, ал. 1 ГПК.

По исковете за вреди от непозволено увреждане, при които позорното обстоятелство или приписаното престъпление е разгласено в интернет-пространството, извършеното деяние не може да се свърже с конкретно географско място. Клеветническото изявление може да бъде възприето с извършването му от всяко лице с достъп до интернет-пространството. Поради особеностите на електронната среда единствената сигурна връзка на такова деяние с конкретно място е това на настъпване на вредите. То обичайно съвпада с местопребиваването на увреденото лице – там, където пострадалият е възприел разпространеното във виртуалната среда клеветническо изявление. Поради тези особености на това деяние мястото на узнаването от увреденото лице е "местоизвършване на деянието" в смисъла по чл. 115, ал. 1 ГПК. Така е по иск за обезщетяване на причинените вреди, предявен срещу лицето, разгласило клеветническото изявление в интернет-пространството ( чл. 45 ЗЗД ), или когато е искът е предявен срещу или и срещу възложителя на работа, при или по повод изпълнението на която клеветническото твърдение е разпространено в мрежата на интернет ( чл. 49 ЗЗД ). Такава е практиката, установена с определение № 165/25.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2476/2022 г. и определение № 502016/29.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2972/2022 г. на I-во ГО ВКС. Тя се основава на решението на СЕС (голям състав) от 25.10.2011 г. по съединени дела C-509/09 и C-161/10 и на решението от 17.10.2017 г. на СЕС по дело С-194/2016.

Поради изложеното повдигнатият въпрос обуславя въззивното определение – искът за непозволено увреждане (по чл. 45 ЗЗД ) е предявен срещу ответника Д. К. С., за когото се твърди, че е разпространил клеветнически изявления по отношение на ищеца в статия, публикувана в електронната медия B. на ..**** г. Твърденията са, че ответника е оклеветил ищеца в интернет-пространството. Начинът, по който въззивният съд е отговорил на поставения въпрос противоречи на цитираната практика на ВКС, основана на решенията на СЕС - същите, на която се позовава касаторът.

Налице са общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационния контрол.

Обжалваното въззивно определение влиза в противоречие с практиката на ВКС, което е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав споделя приетото от ВКС в определение № 165 от 25.07.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2476/2022 г., I г. о. и определение № 502016/29.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2972/2022 г. на I-во ГО ВКС, които следва да бъдат приложени по настоящото дело, като се приеме, че местоизвършване по смисъла на чл. 115, ал. 1 ГПК в настоящия случай е местопребиваването на пострадалия - там където той е възприел разпространената чрез интернет информация. Тъй като местоживеенето на ищеца по настоящото дело е в района на Бургаски районен съд, то правилото на чл. 115, ал. 1 ГПК определя, че местната подсъдност на делото принадлежи на Бургаски районен съд.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение