Определение № 5044 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4154/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. К. П., ЕГН-[ЕГН] и Й. Н. Х., ЕГН-[ЕГН] против въззивно решение № 589/19.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 436/2025 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4 335 от 05.11.2024 г., постановено по гр.д. № 7 205/2023 г. на РС – Пловдив. С последното е уважен предявеният от В. К. К. иск с правно основание чл. 108 от ЗС с предмет 5/6 ид. ч. от ПИ с идентификатор *; ПИ с идентификатор *и ПИ с идентификатор ***– всички по КККР на [населено място], [община], Област Пловдив, одобрена със Заповед № РД – 18 – 99/12.11.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК и е отменен на основание чл. 537 ал. 2 от ГПК и до размер на процесните 5/6 ид.ч. нот.акт № 50/07.02.2022 г. по н.д. № 51/2022 г. на нотариус рег. № 36 / вписан в АВ – СВ – Пловдив с рег. № 3190/08.02.2022 г. като акт № 14, том 8, дело № 1461/2022 г. /, с който е признато право на собственост в режим на СИО на К. В. П. и К. Р. П. върху процесните три поземлени имота на основание давностно владение.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон - чл.108 ЗС, чл.27-чл.31 ЗТСУ вр.с §6 ПР ЗУТ, чл.26 ал.2 предл.2 ЗЗД, чл.79 ал.1 ЗС, чл.68 и сл. ЗС, съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилна оценка на доказателствата по отделно и в съвкупност, отказ за назначаване на СТЕ, която била наложителна и непроизнасяне по всички съществени доводи, изложени във въззивната жалба. Заявено е и оплакване за необоснованост поради пряко противоречие с правилата на формалната логика, като са приети за доказани факти и обстоятелства, без наличието на доказателства за тях.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК се претендира допускане до касационно обжалване по следните въпроси:

1.Действителна ли е сделка с недвижим имот с невъзможен предмет? Длъжен ли е съдът да констатира очевидната нищожност на сделка, дори ако няма изрично възражение от някоя от страните? Твърди противоречие с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по ТД №1/2020г. на ОСГТК на ВКС

2.Длъжен ли е второинстанцнонният съд да назначи по свой почин/или по искане на страна по делото/ съдебна експертиза за обследване на регулационния статут на процесния имот и за установяване на идентичността му, ако от актуално издадени и неоспорени от страните доказателства се установява, че основния титул за собственост, на който се обосновава исковата претенция, удостоверява разпореждане с несъществуващ по регулационния план имот? Твърди се противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, Решение № 196/11.11.2015 г. по гр. д. № 2495/2015 г., I г. о., Решение № 672 от 7.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., ВКС, I г. о., Решение № 68/14.07.2015 г. по гр. д. № 7224/2014 г., II г. о.

3.Длъжен ли е второинстанционният съд да се произнесе по всички възведени във въззивната жалба основания за обжалване? Твърди се противоречие с Решение № 134/2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, Р.. № 75/20 юни 2016 г. по т.д.№ 1608/2015 г. на Второ т.о. на ВКС, Решене № 94/13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г. на ВКС, Второ т.о., Решение № 161/4.10.2016 г. на ВКС по т.д.№ 2220/2015 г. на Второ т.о., Решение № 202/25.01.2018 г. по т.д.№ 1826/2016 г. на I т.о.

4.Представлява ли нарушение на диспозитивното начало в процеса, съответно на принципите за равенство и състезателност, ако съдът е допуснал доказването на факти и обстоятелства, които не са били заявени с исковата молба, съответно не са включени в доклада на съда по чл.140 ГПК, липсва произнасяне по разпределението на доказателствената тежест за тях, и за тези факти и обстоятелства ответникът е узнал едва с разпита на свидетелите по делото, ако същите са от съществено значение за формиране на изводите на съда относно. Твърди се противоречие с решение № 18 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 978/2018 г., I г. о., решение № 240 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2014 г., III г.о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о.

5.При какви предпоставки следва да се приеме, че един от съсобствениците е придобил целия имот по давност, при положение, че той ползва цялата вещ, владее я като своя, и в какви точно действия се състои противопоставянето му спрямо останалите съсобственици? Твърди се противоречие с Решение № 484 от 4.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 740/2011 г., I г. о.

На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса:

6. Кога се преклудира възражението за нищожност на сделка поради правно невъзможен предмет, като се има предвид, че съдът е длъжен служебно да следи за този порок на сделката и да го констатира дори да няма възражение от никоя от страните? Посочено е обаче ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по ТД №1/2020г.на ОСГК на ВКС;

7. Длъжен ли е съдът при данни за нищожност на сделката поради правна невъзможност да уведоми страните, и да укаже необходимостта от събиране на доказателства съгласно чл.7 ал.1 изр.2 ГПК? В тази хипотеза необходимо ли е съдът също да приеме за вероятно основателно възражението на страната за нищожност, или е длъжен да се произнесе само въз основа на самото възражение, дори да го счита за неоснователно?;

8. Може ли да бъде саниран/поправен нотариален акт, в който предметът на сделката е описан с несъществуваща сигнатура и граници по действащия към момента на изповядването му регулационен план, чрез издаване на последващо удостоверение или друг документ от администрацията, с който се удостоверява идентичност на несъщесвуващата сигнатура с вярната такава по плана? Каква е правната стойност на това удостоверение, ако на база на същото не е била извършена поправка на нотариалния акт?;

9. Длъжен ли е съдът да се произнесе по правната стойност на издадено от администрацията удостоверение за идентичност по реда на косвения съдебен контрол, когато то е в противоречие с издадено по-късно удостоверение за; идентичност на същия имот?;

10. Допустими ли са свидетелски показания и събирането на други доказателства за факти и обстоятелства, които не са заявени нито като твърдения в исковата молба, нито като нововъзникнали/новоузнати факти и обстоятелства в хода на делото? Представляват ли нови факти и обстоятелства по смисъла на чл.147 ГПК, които за първи път са въведени с процеса чрез разпита на свидетелите? Необходимо ли е възражение на ответника срещу събирането на доказателства за такива факти и обстоятелства? Нарушено ли е правото на защита на ответника с допускането на събирането на доказателства за незаявени с исковата молба факти и обстоятелства? Трябва ли, при допускането на такива свидетелски показания, съдът да укаже на ответната страна, че има право на насрещно доказване?;

11. Налице ли е обръщане на намерението за владение на един от сънаследниците- фактически държател на вещта, от държание във владение/съвладение, ако наследникът упражнява фактическата власт съвместно със съпруг по изискванията на дългата придобивна давност, двамата са се снабдили с нотариален акт за собственост на имота по обстоятелствена проверка след изтичането й, и владението е упражнявано от двамата съпрузи явно, съвместно, трайно, постоянно и продължително, спокойно, непрекъснато? Придобива ли право на собственост в режим на СИО на основание давносгно владение, продължило повече от 10 години, съпруг, който е владял наследствен имот заедно с другия съпруг-сънаследник, ако владението е упражнявано спокойно, явно, непрекъснато и продължително, постоянно, трайно и съвместно с другия съпруг?

12. При твърдения за постигната уговорка за разпределение ползването на сънаследствени имоти, която е от значение за приложение на презумпцията по чл.69 ЗС, необходимо ли е да се установи точното съотношение на разпределението на ползването, следва ли то да отговаря на дяловете в сънаследството, или е достатъчно само да се установи наличието на принципна уговорка, за да се приеме за доказано, че същата прекъсва давностното владение?

Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се обосновава с очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото сделката, от която ищцата черпи правата си за 4/6 идеални части от процесиите имоти, е очевидно нищожна поради липса на предмет /правно невъзможен/, като се позовава на ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по ТД №1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

Ответницата по касация не е подала отговор.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

РС е уважил иска. В подадената от ответниците Б. П. и Й. Х. въззивна жалба са заявени доводи и оплаквания за това, че ищцата не е собственик на процесните 5/6 ид.ч. от процесните имоти, тъй като те са придобити от преките им наследодатели въз основа на давностно владение, установено още през 80 те години, приживе на общите на страните наследодатели и извода в противен смисъл бил направен при неправилна преценка на свидетелските показания. Заявено е оплакване, че са допуснати съществени процесуални нарушения – недопускане на относими към спора доказателства /СТЕ относно идентичността на имотите/, допускане на поставени към ищцовите свидетели въпроси по незаявени от ищцата факти и обстоятелства, въпреки изричното противопоставяне на въззивниците. Оспорили са придобивното основание, на което се позовава ищцата - договора за покупко-продажба, оформен с н.а. № 11/05.03.1996 г. с твърдения, че тази сделка се отнася за други имоти и не е установена идентичността на имотите по този нот. акт с процесните. Изразили са довод, че идентичност може да бъде установена само чрез СТЕ и са настоявали за допускане на СТЕ в хипотеза на чл. 266 ал. 3 от ГПК, като са твърдели, че искането им не е преклудирано, защото съдът може и сам по свой почин да назначи СТЕ. Изразили са довод, че е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, защото заявеното от ищцата право на собственост не произтича само от наследяване, а и от правна сделка.

По делото е установено:

С н.а. № 141/18.08.1964 г. В. К. Н. по време на брака му с И. Г. Н., е признат за собственик на основание давностно владение на следните три недвижими имоти в [населено място]: Дворно място от 2 128 кв.м., съставляващо парцел *в кв. *; Дворно място от 2 920 кв.м., съставляващо парцел *в кв. *и Дворно място от 2 350 кв.м., съставляващо парцел * в кв. *. В. Н. К. почива на 11.12.1985 г. и оставя наследници по закон преживяла съпруга И. Г. Н. и деца К. В. П. и В. В. Ч.. С договор за покупко-продажба, оформен с нот. акт № 11/05.03.1996 г. на нотариус при РС - Пловдив преживялата съпруга И. Н. продава на дъщеря си В. своите 4/6 ид.ч. от притежавани недвижими имоти в [населено място], сред които и празно дворно място от 1 300 кв.м., съставляващо парцел *, кв. *в [населено място]; празно дворно място от 1 365 кв.м., съставляващо парцел *, кв. *в [населено място] и празно дворно място от 1 010 кв.м., съставляващо парцел *, кв. *в [населено място]. И. Н. почива на 11.04.2002 г. и е наследена от същите низходящи – син К. В. П. и дъщеря В. В. Ч., която почива на 19.12.2020 г. Нейни наследници по закон са К. Г. Ч. /преживял съпруг/, който почива на 21.12.2020 г. и децата им Г. К. Ч. и ищцата В. К. К.. Синът Г. К. Ч. се отказва от наследството, останало от родителите му В. и Г. Ч. и отказите са вписани в особената книга при РС – Пловдив, видно от удостоверения № 9/04.01.2021 г. и № 699/15.01.2021 г., поради което ищцата В. К. К. е единствен наследник по закон на В. В. и К. Г. Ч..

С нот. акт № 50/07.02.2022 г. по н.д. № 51/2022 г. на нотариус рег. № 36 / вписан в АВ – СВ – Пловдив с рег. № 3190/08.02.2022 г. като акт № 14, том 8, дело № 1461/2022 г. / е признато право на собственост в режим на СИО на К. В. П. и К. Р. П. на основание давностно владение от 10 и повече години върху недвижими имоти в [населено място], сред които и процесните ПИ */ бивш идентификатор парцел *, кв. */; ПИ */ бивш идентификатор парцел *, кв. */ и ПИ */бивш идентификатор парцел *, кв. ***/. К. П. почива на 17.12.2022 г. и оставя наследници по закон: К. П. /преживял съпруг/ и ответника Й. Н. Х. /син/ - сега касатор. К. П. е починал в хода на производството – на 28.09.2023 г. и оставил наследници по закон ответниците Б. К. П. /син/, сега касатор и И. К. С. /дъщеря/.

Въззивният съд е установил наличието на идентичност между имотите, описани в документите за собственост и регулационните планове и КК въз основа на писмени документи, както следва:

В удостоверение, издадено от Община Марица № 94-01 1271/1 от 09.12.2021 г. е проследен регулационния статут на имотите, посочени в нот акт от 1964, издаден при действието на първия регулационен план от 1931 г. и нот. акт, издаден на 05.03.1996 г. - при действащия план, одобрен 1995 г. и кадастралната карта, одобрена 2008 г.

Дворно място от 2 128 кв.м., съставляващо парцел *в кв. *по плана от 1931 г., посочено в нот. акт от 1964 г. е идентичен с парцел *, кв. *по сега действащия план на селото от 1995 г., а по КККР е съответен на ПИ с идентификатор ***/ 1 947 кв.м. /

От Парцел *в кв. *с площ от 2 920 кв.м. по плана от 1931 г., посочен в нот. акт от 1964 г. са образувани по действащия регулационен план на селото от 1995 г. УПИ * и УПИ *, кв. *, които са съответни на ПИ */ 1 860 кв.м. / и на ПИ ***/1 323 кв.м./ по КККР.

От Парцел *, кв. */ 2 350 кв.м. по план на селото от 1931 г., посочен в нот-. акт от 1964 г. са образувани по сега действащия регулационен план на селото от 1995 г. УПИ * и УПИ *, кв.*, които са съответни на ПИ */ 1 387 кв.м. / и на ПИ ***/ 1 066 кв.м./ по КККР.

В скица № 1467/ 20.08.1996 г., заверена към 13.10.1998 г. / без изменение /, издадена от Община Марица по плана от 1995 г. на УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ * – всички в кв.*, с посочени площи на същите /без площта на УПИ */ е отразено, че УПИ * УПИ, *, УПИ *и УПИ * са идентични съответно с парцели *, *, * и *, кв. *в [населено място], предмет на нот. акт № 11/1996 г., том 10, нот. дело № 3107/1996 г. Въз основа на тези доказателства, въззивният съд е приел, че по несъмнен начин е установено, че В. и К. Ч. са придобили собствеността на 4/6 ид.ч. от процесните ПИ с идентификатори *; *и *на основание договора за покупко-продажба с н.а. № 11/1996 г., том 10, н.д. № 3107/1996 г., а В. Ч. е придобила по наследство 1/6 ид.ч. на основание наследство от В. Н..

В отговор на Община Марица от 17.01.2025 г. по запитване на касаторите също е посочено, че регулационния план на селото досежно процесните имоти, съставляващи УПИ *, УПИ * и * и * - кв. *, е одобрен със Заповед № РД – 09 – 409/27.09.1995 г. и е и сега действащия – без изменение и тези имоти са идентични с посочените в удостоверението за идентичност от 09.12.2021 г. УПИ *, УПИ * и *, кв. *, като парцели *, УПИ * и * и * в кв. *, посочени в н.а. № 11/1996 г. не се идентифицират. Съдът е интерпретирал последно посоченото в смисъл, че парцели с номерация *, УПИ * и * в кв. *не съществуват по плана, т.к. те са заснети като *, УПИ * и * в кв. *и се е позовал за този извод на скица № 1467/1996 г. на л. 19 от делото на РС. Изрично е посочил, че последното от отговора не означава, че съществуват като отделни имоти, различни от тези, предмет на издадения нот.акт № 50/07.02.2022 г. по н.д. № 51/2022 г. на нотариус рег. № 36, с който ответниците се легитимират като собственици на основание давностно владение, осъществявано от техните наследодатели К. В. П. и К. Р. П.. Съдът е обобщил, че представеният от въззивниците пред въззивната инстанция отговор на тяхно питане до общината потвърждава идентичността на имотите, удостоверена с представените пред първоинстанционния съд Удостоверение№ 94 01-1271/1 от 09.12.2021 г. и Скица № 1467/20.08.1996 г. Затова е преценен като неоснователен поддържаният довод във въззивната жалба, че с титула за собственост, на който ищцата основава правата си – н.а. № 11/1996 г., обективиращ договор за покупко-продажба, наследодателите й са придобили други, а не процесните ПИ *; ПИ *и ПИ ***.

Тъй като процесните имоти са съсобствени при смесена съсобственост, придобита на основание наследяване на по 1/6 ид.ч. и сделка за 4/6 ид.ч., съдът се е позовал на ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което оборимата презумпция по чл. 69 от ЗС е неприложима при съсобствени на основание наследство недвижими имоти, при които ползващия съсобственик се явява владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другите съсобственици. Въззивната инстанция е приела за недоказано, че наследодателите на ответниците К. и К. П. са упражнявали еднолично фактическата власт върху имотите приживе на техните собственици - съпрузите В. и И. Н. /за последната до 1996 г./, със съгласието на последните и с ясно и несъмнено намерение да ги придобият по давност. Не са кредитирани показанията на свид. А. К. за изразено от В. Н. изявление, че имотите дал само на сина си К., тъй като се основават единствено на казаното й от последния, а изявление в горния смисъл от страна на общия наследодател не се установява. Затова е прието за неоснователно възражението на ответниците, че техните наследодатели П. са придобили имотите на основание давностно владение приживе на общите наследодатели. За недоказано е прието и твърдението на ответниците, че В. Ч. е направила изявление на 11.04.2002 г. - на погребението на майка й И., че не желае процесните имоти, съответно, че желае същите да останат на брат й, защото показанията в нотариалното производство са негодно доказателство в исковия процес, а други в този смисъл не са събрани.

Въз основа на свидетелските показания е прието, че до 2016 г. фактическата власт върху процесните имоти с площ от 3 776 кв.м. - както и върху останалите наследствени имоти на страните с площ общо от над 7 дка, е упражнявана съвместно от съсобствениците В. и К. от една страна и К. П. от друга, тъй като въпреки влошените им отношения по повод наследствените имоти, те са постигнали уговорка за разпределяне на ползването им. Уговорката е нарушена през 2016 г. от К., който ги е отдал под наем на еднолично избрано от него лице/лица. Отдаването на съсобствени имоти под наем обаче само от единия от съсобствениците е действие по управление и само по себе си не съставлява намерение за своене от наемодателя – съсобственик. Като допълнителен аргумент е посочено, че дори да се приеме, че К. не е давал част от наема на ищцата, то от 2016 г. до снабдяване с нот. акт през 2022г. не е изтекъл срок от десет години. Такъв не е изтекъл и до предявяване на иска. Затова е прието, че не е установен фактическия състав на придобивната давност и са оборени констатациите на нотариуса при удостоверяване право на собственост с нот. акт от 2022 г.

Показанията на свидетелите Х. са кредитирани, защото роднинската им връзка е и с двете насрещни страни. За неоснователно е прието възражението, че липсва уговорка между В. и К. за разпределяне на съсобствените имоти, защото от показанията на свид. З. Х., че К. заявил на сестра си, че не е съгласен със предложението й за делба на имотите, т.к. претендира да има 50% от наследството, а не 1/6 от същото, не следва да е установил владение върху желаните 50% от имотите и да ги е придобил по давност до този размер, а още по малко – изцяло. Отблъскването на владението на В. и К. Ч. през 2017 г. чрез недопускането от К. П. на наемателите им Х. до процесните имоти, е без значение, тъй като от 2016 г. до издаването на констативния нот. акт през 2022 г., както и до завеждането на делото през 2023 г. не е налице необходимия срок от 10 години за придобиване по давност. Съдът изрично е посочил, че няма допуснати от районния съд процесуални нарушения във вр. с разпита на свидетелите Х., защото всички допуснати към тях въпроси касаят осъществяването на фактическата власт върху имотите, начина и основанието за упражняването й – обстоятелства за които са допуснати. Няма нарушение по приложение на презумпцията на чл. 69 от ЗС, защото всяка от насрещните страни основава правото си на собственост на нотариален акт и при взаимно оспорване на правата, всяка страна следва да докаже фактическия състав на придобивното си основание по акта, съгласно приетото в ТР № 11/2013 г. и съобразно това, доказателствената тежест е разпределена правилно в първата инстанция.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, при служебна проверка, съдът не констатира наличие на основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

За да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да посочи точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл, те да са от значение за изхода по конкретното дело и да са обуславящи за формиране на решаващата воля на съда / т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

Първият въпрос е формулиран във връзка с довода на касаторите, че сделката от 1996 г. е с имоти, които не съществуват в регулационния план. Тази теза не кореспондира на данните по делото, а въпроса е необуславящ за изхода от спора. Действително е изяснено, че по плана от 1995 г., при действието на който е сключена сделката от 1996 г. няма парцели със сигнатура *, УПИ * и * и * в кв. *– няма имат с пл.№ *в този квартал. Но е изяснено, че тези парцели са идентични със съществуващите в плана УПИ *, УПИ * и * и * - кв. ***. Имотите в кадастрален план се обозначават с номер с арабско число в определен квартал. За имотите с регулационен план се отреждат парцели. Индивидуализиращ белег на парцела /сигнатурата/ е римското число, което не се повтаря в рамките на квартала, в който се намира независимо за кой имоти се отрежда. Арабското число отразява имота, за който е отреден парцела, но и то да не е посочено, парцела е достатъчно индивидуализиран с посочване на номера му /римското число/ и квартала, в който се намира и съседните парцели, индивидуализирани също с номер /римско число/ и квартала, в който се намира. Като се съобрази това, сделката не е с невъзможен /несъществуващ/ предмет, поради което решението не е постановено в противоречие с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по ТД №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, поради което по този въпрос не се допуска касационно обжалване.

По втори въпрос въззивният съд също не е процедирал в протиоречие със съдебната практика, като не е допуснал СТЕ за проследяване на регулационния статут и идентичността на процесните поземлени имоти с документите за собственост. В отговора на исковата молба не е заявено възражение за липса на идентичност между имотите, предмет на сделката от 1996 г. и констативният нот. акт от 2022г.. За установяване на идентичност са представени удостоверение от общината, което проследява и регулационния статут на имота и скица, в която, освен, че е отразен нот. акт от 1996 г., съдържа и отбелязване за идентичност. Отговорът от общината, представен от касаторите, в качеството им на въззивници също установява наличието на идентичност. При така установеното, за съда е бил изяснен въпроса, който е изисквал специални знания и не е съществувало задължение да назначи служебно СТЕ. Идентичност може да се установи и със скица и с удостоверение за идентичност от органа, съхраняващ съответните планове. Затова по втори въпрос съдът не е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика./ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, Решение № 196/11.11.2015 г. по гр. д. № 2495/2015 г., I г. о., Решение № 672 от 7.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., ВКС, I г. о., Решение № 68/14.07.2015 г. по гр. д. № 7224/2014 г., II г. о./

От подробно изложените мотиви към обжалваният акт е видно, че въззивният съд е отговорил на оплакванията във въззивната жалба. Затова по трети въпрос не е налице противоречие със съдебната практика, която е непротиворечива относно това задължение на въззивната инстанция.

Четвърти въпрос е поставен във връзка с твърдение на касаторите, че ищцата не се е позовала на разпределение на процесните имоти за ползване чрез отдаването им под наем от двамата съсобственици, по които са задавани въпроси на допуснатите свидетели. Изясняването на този въпрос е във връзка с отговора на исковата молба и позоваването на придобивна давност от ответниците и касае въпроса кой е упражнявал фактическа власт върху имотите, от чие име, т.е. обективният и субективният елемент на владението. Изясняването на действителните отношения между страните също е принцип в гражданския процес, залегнал в чл. 10 ГПК и задължение на съда. Изискуемото съдържание на доклада е посочено в чл. 146 ГПК. Относно придобивната давност са дадени указания, а за това как конкретно се демонстрира намерението за своене, като елемент на владението, респективно оборването на подобни твърдения, съдът не дължи по-подробни указания. Затова съдът не е процедирал в противоречие с решение № 18 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 978/2018 г., I г. о., решение № 240 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2014 г., III г.о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III г. о., посочени като съдебна практика по четвърти въпрос и не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос.

Пети въпрос не кореспондира на установените факти по спора и поради това е неопределящ за изхода от него. От факта, че един съсобственик отдава съсобствен имот под наем и задържа цялата наемна цена не следва, че владее имота, защото това действие е само управително, както е посочил въззивния съд. Противопоставянето на отдаването под наем на съсобствени имоти от другия съсобственик през 2016 г. може да означава отблъскване на владение, но такова действие наследодателя на касаторите е предприел през 2016 г., при което втората предпоставка за придобиване по давност – изтичане на установения в закона десет годишен срок на владение не е налице до прекъсване на давността с предявяване на иска през 2023 г. Отделно от това, желанието за съсобственост при равни права – по 50 % върху всички имоти сочи на липса на намерение за своене на целите имоти и опровергава извода на нотариуса, формиран при издаване на констативният нот. акт от 2022 г.

Основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК е налице, когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неуредени или са неясно или непълно уредени, по прилагането им няма съдебна практика и е необходимо чрез тълкуване да се разкрие точният им смисъл, или когато по прилагането им има съдебна практика, но тя е противоречива или остаряла и неактуална.

По въпрос № 6 е изяснено с ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по ТД №1/2020г.на ОСГК на ВКС, че невъзможността на предмета на сделката, като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие, освен ако не е заявено възражение за нищожност в преклузивния срок по чл. 131, във вр. с чл. 133 ГПК. В случая твърдението от касаторите, което не е направено в отговора на исковата молба, е за нищожност на сделката от 1996 г. поради невъзможен предмет – не съществуване на парцелите, предмет на прехвърляне в регулационния план. В случая твърдението е за фактическа невъзможност, която следва да се докаже /не следва от съдържанието на сделката директно/. Освен изложеното по-горе, че твърдението за прехвърляне на несъществуващи имоти не кореспондира на доказателствата по спора, съгласно разясненията в мотивите на тълкувателното решение, съдът служебно не може да приема нищожност поради фактическа невъзможност на предмет на сделката. Дали недвижимия имот – парцел е реално съществуващ е въпрос на доказване, което съдът служебно не може да приеме. Възражение в подобен смисъл следва да е направено в срок и по него следва да са събрани доказателства. В случая не е заявено в срок възражение за нищожност на сделката поради това, че е прехвърлен невъзможен предмет /несъществуващ имот/ с отговора на исковата молба, поради което това възражение е било преклудирано и не е подлежало на установяване от съда. Това твърдение е и опровергано с оглед установеното, че парцел с такъв номер в посочения квартал в нот. акт съществува, а е сгрешен само номера на поземления имот, но това не означава, че е прехвърлен несъществуващ парцел. По изложените съображения, поради наличието на съдебна практика и това, че въпроса е неопределящ за изхода от спора, по въпрос № 6 не се допуска касационно обжалване. Същото се отнася и по въпрос 7, по който следва да се допълни, че при незаявено възражение за нищожност на сделката поради фактически невъзможен /несъществуващ/ предмет съдът е в невъзможност да даде указания и не би могъл да приема вероятна основателност на подобен, заявен по-късно подобен довод.

По въпрос № 8 съдът изложи съображения във връзка с установяването на идентичност и относно сигнатурата на парцел в квартал, която го индивидуализира достатъчно. И поправка на нотариален акт би се извършила въз основа също на удостоверение за идентичност. То е официален документ с обвързваща съда доказателстевна сила и тежестта за опровергаването й лежи върху оспорващата страна. Това е изяснено и безспорно в практиката. По този въпрос не е налице необходимост от прилагане на непълна или неясна правна норма, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Изложеното се отнася и за въпрос № 9, като следва да се допълни, че удостоверението за идентичност не е административен акт, а официален документ. Касаторите, като въззивници са представили също официален документ, издаден по тяхно искане относно това, че в плана от 1995 г. няма имоти с пл. № *в кв. *и този отговор също препраща към удостоверението за идентичност, представено от ищцата пред РС. За приложението на чл. 17, ал.2 ГПК се изисква на насрещната страна да се противопоставя административен акт и при издаването му или при обжалването му да не е участвала страната, на която този акт се противопоставя. Настоящят случай с удостоверението за идентичност и отговора на общината по запитване на касаторите очевидно не е такъв. Затова и въпрос № 9 е неотносим към спора, като същевременно по предпоставките за прилагането на косвен съдебен контрол има значителна съдебна практика.

По въпрос № 10 съдът вече посочи, че въпросите, по които са разпитани свидетелите не са били неотносими, а са се отнасяли към възражението за придоибвна давност. При заявено такова възражение следва да се събират доказателства в полза и на двете страни – както за установяване на такова възражение, така и за опровергаването му. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване.

По въпрос № 11 не се допуска касационно обжалване, защото не кореспондира на фактите по спора – не е доказано владение поне до 2016 г. с двата му елемента и признаците, които закона изисква към него, а извършване на управителни действия от един от съсобствениците. Относно това, че когато срока на упражнявано владение за придобиване по давност е изтекъл по време на брака имота се придобива при условията на СИО, е налице задължителна съдебна практика – Постановление № 8/80 г. от 17.VI.1981 г., Пленум на ВС. В случая касаторите и преди това наследодателят им не са упражнявали владение в продължение на десет години преди предявяване на иска. Поради това и предвид наличието на задължителна съдебна практика по втората част от въпроса, по него не се допуска касационно обжалване.

По въпрос № 12, твърденията за постигната уговорка за разпределение ползването на сънаследствени имоти е защитна позиция срещу възражението за придобивна давност и цели оборване на твърдението за владение. Подобно насрещно доказване може и да не е пълно. Начина, по който са били разпределени имотите за ползване между съсобствениците е без значение за изхода от спора при установеното отдаване под наем на различни имоти от различни съсобственици и твърдението, че сънаследниците следва да придобият равни права, а не при квоти 5/6 ид.ч. към 1/6 ид.ч. Затова по въпрос № 12 не се допуска касационно обжалване.

Касаторите се позовават и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, но го свързват с незаявеното в срок възражение, че сделката от 1996 г., от която ищцата черпи правата си за 4/6 идеални части от процесиите имоти, е очевидно нищожна поради липса на предмет /правно невъзможен предмет/. Подобно възражение не е заявено в срок. Правна невъзможност е налице, когато сделката не може да се сключи поради нормативно установена забрана да се притежава предмета на сделката или да има разпоредително действие с такъв предмет. Твърдяната невъзможност не е правна, а фактическа, защото е свързана с твърдението, че по регулационния план няма такъв имот, което подлежи на установяване, но по изложените по-горе съображения, не е установено. Следователно не е налице нищожност, за която съдът да е длъжен да следи служебно. Затова и въззивното решение не е очевидно неправилно, поради това, че сделката от 1996 г. не е приета за нищожна. Поради изложеното, не е налице наведеното основание за допускане по касация по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилно е решението когато от мотивите му е видно, че съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира от мотивите на решението такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение