Определение № 60237 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. М. Х. и Р. А. Х. срещу определение № 260217 от 11.12.2020г. по гр.дело № 520/2020г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260024 от 01.10.2020г. по гр.дело № 176/2017г. на Разградския окръжен съд, с което производството по делото е спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на гр.дело № 135/2016г. по описа на същия окръжен съд, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Касаторите поддържат неправилност на атакуваното определение и молят то да бъде отменено. Твърдят, че гр.дело №176/2017г., като идентично с гр.дело № 135/2016г., и по-късно заведено, е следвало да бъде прекратено на основание чл. 126 ГПК поради невъзможността едно и също лице да бъде съдено два пъти за едно и също нещо. Считат, че неправилно апелативният съд е приел, че между предметния обхват и периода на проверката по двете висящи дела има разлика. Твърдят също, че между двете искови производства липсва връзка на преюдициалност, т.е. не е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото. Навеждат, че човешките им права са нарушени съществено, като не е съобразена задължителната практика на ЕСПЧ, която не конкретизират. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, релевират противоречие на атакуваното определение с ТР № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 9767 от 16.07.2020г. по адм.д.№124/2020г. на ВАС, решение № 154 от 03.07.2018г. по гр.д. № 4251/2017г. на ВКС, IV - то г.о., решение № 119 от 17.04.2015г. по гр.д. № 3368/2014 г. на ВКС, IV - то г.о., решение № 619 от 30.09.2010г. по гр.д. №370/2010г. на ВКС, определение № 843 от 05.12.2011г. по ч.гр.д. №622/2011г. на ВКС, определение №306 от 20.02.2011г. по гр.д.№ 246/2011г. нa ВКС, определение № 357 от 24.07.2013г. по ч.гр.д. №3981/2013г. на ВКС, определение № 424 от 12.10.2009г. по ч.гр.д. № 305/2009г. на ВКС и решение № 49 от 14.04.2011г. по т.д. № 561/2010г. на ВКС. Навеждат единствено оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, сочейки че между двете висящи искови производства по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./ е налице пълен обективен и субективен идентитет, поради което изводът на апелативният съд, че по-късно образуваното дело следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, вместо да бъде прекратено на основание чл. 126 ГПК, противоречи на процесуалния закон и формираната съдебна практика. Поддържат, че паралелното съществуване на двете висящи производства ще доведе до постановяване на две противоречиви съдебни решения спрямо субекти, обвързани от силата на пресъдено нещо по двете, което е в разрез с принципа за непререшаемост на спора, визиран в чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/, като ответник по частната жалба, подава писмен отговор, в който оспорва нейната основателност. Релевира, че процесните две дела не са идентични, тъй като макар ответниците да са едни и същи, по спряното дело периодът на проверката е от 09.09.2005г. до 09.09.2015г., при цена на иска 617 399. 23 лв., докато по гр.д. №135/2016г. по описа на Разградския окръжен съд, периодът на проверката е от 07.08.2004г. до 07.08.2015г., при цена на иска 437 218. 46 лв.. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, постановено по иск с цена над 5 000 лв.. В обжалваното определение, Варненският апелативен съд е приел, че не е налице пълна идентичност между двете дела, както по отношение на предметния обхват, така и по отношение на периода на проверката, поради което по-късно образуваното гр.д. № 176/2017г. по описа на Разградския окръжен съд следва да бъде спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на гр.д. № 135/2016 г. по описа на същия окръжен съд, което се намира във ВКС и от своя страна също е спряно с определение № 192 от 09.07.2020г. по гр.д. № 4429/2019г. на ВКС, IV - то г.о. до приключване на дело С-319/19 на Съда на Европейския съюз, на основание чл. 633, вр. чл. 631, ал. 1 ГПК. По тези съображения е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, с който поради установена преюдициална връзка, е приложено основанието на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото. Предпоставка за допускане на касационен контрол на преграждащо въззивно определение е извеждането на правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Касаторите не са поставили правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Такъв не може да бъде изведен и от касационния съд съобразно правомощията му в горепосоченото тълкувателно решение. Ето защо не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване, което е достатъчно основание за недопускането му, без да е нужно обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложени са съображения единствено досежно правилността на атакуваното определение, които е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящата предварителна фаза на касационното производство. В нея касационният съд дължи произнасяне по поставен правен въпрос, обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и по въпроса дали последните са законосъобразни. Единственият довод, който се съдържа в касационната жалба и изложението към нея, е за неправилност на извода на въззивния съд за липса на идентичност между двете висящи дела по искове по чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./, който ако е бил изведен, по-късно заведеното дело е подлежало на прекратяване, на основание чл. 126 ГПК. Доколкото обжалваното определение е за спиране на исково производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, дори да беше изведен от касаторите правен въпрос за приложението на чл. 126 ГПК, той не би бил обуславящ за изхода на настоящото частно производство. Това е така, тъй като при извършваната преценка за осъществяване на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК от обуславящо значение е наличието на връзка на преюдициалност между двете висящи искови производства, в какъвто конекситет се изследва зачитането на силата на пресъдено нещо на решенията по двете производства. Без значение за спирането по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е има ли или няма пълен обективен и субективен идентитет между двете дела, щом е открита връзка на преюдициалност. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,