Определение № 649 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1132/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез ТД на НАП – София, против решение № 143/01.03.2023 г. по т.д.№ 954/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 88/11.08.2022 г. па т.д. № 163/2021г. на Окръжен съд – Благоевград. С потвърденото решение са отхвърлени, предявените в условия на евентуалност, в насетне посочената поредност, искове на касатора против „Аттекс – Груп „ЕООД и „Еделвайс 8„ ЕООД – за обявяване за недействителен по отношение на ищеца, апорт в капитала на „Еделвайс 8„ЕООД, на недвижим имот - собственост на „Аттекс Груп „ ЕООД, на основание чл. 216, ал. 1, т. 3, т. 6 и т. 4 ДОПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 216, ал. 1 ДОПК, в редакцията му към момента на осъществяване фактическия състав на апорта, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - липса на мотиви за отхвърляне на евентуалните искове - по чл. 216, ал. 1, т. 6, съответно т. 4 ДОПК. Оспорва правилността на извода на въззивния съд, че приложимата към основанието на исковете правна норма, в съответната й редакция, не предвижда установени, въз основа декларации за самоопределяне на данъчни и други публични задължения, с основания пряко произтичащи от данъчните закони. Намира, че ако съдът бе приложил чл. 216, ал. 1 ДОПК, в съответствие с други относими разпоредби на кодекса / чл.108-109 / и съобразно целта му, би достигнал до различен правен извод, независимо от липсата на издаден за публичните задължения на „Аттекс- Груп„ ЕООД ревизионен акт или инициирана ревизия на същия данъчен субект, доколкото за по-голяма част от тези задължения е изтекъл петгодишния срок по чл. 109 ДОПК, за започване на ревизия и следователно тези задължения се явяват „окончателно установени„. Страната акцентира на това, че изменението на чл. 216, ал. 1 ДОПК / обн. ДВ, бр. 105 от 11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021г. / не разширява приложното поле на нормата, а я привежда в съответствие с изначално преследваната цел на закона, неотчитана във формирана съдебна практика по приложението му, поради съобразяване на буквалното й съдържание. Ответните страни - „ Аттекс - Груп „ЕООД и „Еделвайс 8„ЕООД - не са депозирали отговор на касационната жалба. Такъв е постъпил от съответника „Славинвест 19„ ЕООД, който оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулиран правен въпрос и неизводима от мотивите на въззивното решение очевидна неправилност на същото. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Държавата, чрез ТД на НАП - София, е предявила в условия на евентуалност искове, за обявяване за относително недействителен спрямо нея, на основание чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК, в евентуалност – т.6, в евентуалност – т. 4 на същата разпоредба, апорт на притежаван от ответника „Аттекс-Груп„ЕООД недвижим имот, в качеството на непарична вноска в капитала на втория ответник - „Еделвайс 8 „ЕООД, с оглед приемането на „Аттекс - Груп „ЕООД като съдружник в това дружество. В евентуалност от уважаване на някой от така предявените искове спрямо двамата ответници, е предявен иск, за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца последващ апорт на същия имот, като собствен на „Еделвайс 8 „ ЕООД, в качеството на непарична вноска в капитала на ответника „Славинвест 19„ ЕООД. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените срещу „Аттекс- Груп„ЕООД и „Еделвайс 8„ ЕООД искове, позовавайки се на приложимата към датата на осъществяване фактическия състав на атакувания апорт редакция на чл. 216, ал. 1 ДОПК / спрямо последващото й изменение, обн. ДВ бр.105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г. /. Съдът е приел, че в относимата си към спора редакция, чл. 216, ал.1 ДОПК не предвижда установени публични задължения, въз основа декларации, подадени от задълженото лице, с изчислени от него самото задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Приел е, че това е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове, на всички посочени основания, доколкото се касае за липсата на общ елемент от фактическите състави по всеки от тях. Поради неосъществяване на вътрешно - процесуалната предпоставка за разглеждане на евентуалния иск срещу „Славинвест 19“ ЕООД, за обявяване относителна недействителност на последващия апорт на имота от „Еделвайс 8„ ЕООД в капитала на същото дружество, липсва произнасяне по същия в диспозитива на първоинстанционното решение. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по същите съображения. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано и в самата касационна жалба, касаторът формулира следните въпроси: 1/Могат ли да бъдат приети за установени задължения, декларирани от задълженото лице с декларации за самоопределяне на данъчни задължения и здравноосигурителни вноски, с основания произтичащи пряко от данъчнте закони и дължими в сроковете, определени в съответния закон ?; 2/ Ограничава ли се правото на кредитора да търси защита, предявявайки отменителен иск за увреждаща го сделка, когато задълженията са възникнали пряко от данъчните закони,а не чрез един от способите за установяване на такива задължения – ревизия или ревизионен акт ?; 3/ Каква е целта на разпоредбата на чл. 216 ДОПК и следва ли да се чете законът в неговата цялост и да се прилагат разпоредбите му в съответствие с целта му, въпреки че буквалният прочит изисква конкретни предпоставки, при изброяването на които е допуснат законодателен пропуск и допуснат ли е такъв в разпоредбата на чл.216, ал. 1 ДОПК, предвид допълнението с ДВ бр. 105/2020 г. ?; 4/ При наличието на обективно съединени искове, в условията на евентуалност, следва ли съдът да се произнесе поотделно за всеки от исковете ? Може ли да се приеме като достатъчен аргументът, че след като главният иск на основание чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК е отхвърлен, като неоснователен, то и предявените в евентуалност искове по чл. 216, ал. 1, т. 6 и т. 4 ДОПК също подлежат на отхвърляне ? Налице ли е съществен процесуален пропуск липсата на мотиви по всеки от евентуалните искове ? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с общо позоваване по всички формулирани въпроси на определенията по т.д.№ 1145/2021 г. на ІІ т.о. и гр.д.№ 972/2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС, както и с решение по т.д.№ 430/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС. В евентуалност страната се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, сочейки противоречива практика на въззивни състави по приложението на чл. 216, ал. 1 ДОПК в предходната му, относима към настоящия спор, редакция. Страната се позовава и на „очевидна неправилност„ на въззивния акт, предвид неправилно тълкуване на чл. 216, ал. 1 ДОПК от въззивния съд. Първите три въпроса по същество се отнасят до тълкуването на приложимата към спора редакция на чл. 216, ал. 1 ДОПК и конкретно – доколко, предвид последващото изменение на нормата - обн. ДВ бр. 105 / 11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021 г., предходната й редакция изключва от фактическия си състав установени - с изходящи от самите задължени субекти декларации - публични задължения ? В този смисъл е изрично формулиран първия въпрос, а следващите два по същество възпроизвеждат доводи на касатора, в аспект на споделяното от същия тълкуване, основани на резултата – при несподелянето му /втория въпрос/ и на изначалната / непроменена, нито допълнена с последващото изменение / цел на разпоредбата, която изключва буквалното й съблюдаване / третия въпрос /. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към единственият решаващ извод за отхвърляне на исковете, на всички посочени правни основания. Не се обосновава допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираните определения са постановени в производства по чл. 288 ГПК, не формират сила на пресъдено нещо и не попадат в обхвата на съобразимата по това основание съдебна практика. Решението по т.д. № 430/2009г. на ІІ т.о. на ВКС не съдържа отговор на поставения въпрос, като постановено при различна фактическа обстановка - установени с влязъл в сила административен акт / постановление / публични задължения. Не се обосновава и очевидна неправилност на въззивния акт, тъй като преценката за това се основава на дължимо от настоящия касационен състав самостоятелно тълкуване на чл. 216, ал. 1 ДОПК, в относимата му редакция, възможен предмет на последваща фаза на касационното производство – по чл. 290 ГПК, след допускането му. Обосновава се, обаче, допълнителният селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице необходимост от еднозначно тълкуване на чл. 216, ал. 1 ДОПК, в предходната му / преди изм., обн. ДВ бр. 105/11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021г. / редакция, с което тълкуване да се преодолее създадена противоречива практика на съдилищата, установена от касатора. Четвъртият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Формираният от въззивния състав решаващ извод касае обща за всички фактически състави на чл. 216, ал.1 ДОПК предпоставка, чиято липса съдът е счел за достатъчна за отхвърлянето им, без произнасяне по останалите - визирани в хиипотезиса на нормите, на които са основани евентуалните искове - чл. 216, ал. 1, т. 4 и т. 6 - предпоставки. Ако се сподели за правилен решаващият извод – предмет на правния въпрос, по който следва да се допусне касационното обжалване, липсата на мотиви относно останалите предпоставки на чл. 216, ал. 1, т.4 и т. 6 ДОПК, а и на самата т. 3 – основание на главния иск, не би съставлявало процесуално нарушение, още по-малко съществено такова, каквото единствено е от естество да обуслови неправилност на съдебното решение. Отделно, по процесуалноправния четвърти въпрос изобщо не е посочен допълнителен селективен критерий. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне по първия, конкретизиран от настоящия състав по-горе, въпрос. На основание чл. 84, ал.1, т.1 ГПК касаторът е освободен от заплащане на държавна такса. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение