Определение № 50164 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3507/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. З. К. чрез адв. М. против решение № 485 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 3008/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив.

Насрещната страна по касация – М. А. О. и Г. К. Г. (наследници на починалата в хода на делото ищца Е. Г. Г. и конституирани по реда на чл. 227 ГПК като ответници по жалбата с определение № 50006/18.01.2023 г. на настоящия състав) чрез адв. Д. поддържат депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор приживе от дъщеря им. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и се претендират разноски.

Необжалвалият необходим другар на касатора и ответник по иска – З. К. К., не се е присъединил към жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 261875 от 02.07.2021 г. по гр. д. № 3821/2020 г. на Районен съд – Пловдив, с което уважен искът с правно основание чл. 135 ЗЗД, предявен от Е. Г. Г. (починала в хода на делото и е заместена в процеса на основание чл. 227 ГПК от законните й наследници – нейни родители) срещу З. К. К. и Р. З. К. като е обявен за недействителен по отношение на ищцата сключеният на 05.06.2019 г. с нотариален акт № .. същата дата на нотариус Р. С. – рег. № 641 на НК между двамата ответници договор за дарение на недвижим имот, по силата на който първият от тях – чрез своя пълномощник (втория ответник) е отчуждил безвъзмездно в полза на втория – негов син, 1/2 идеална част от апартамент № .., находящ се в блок ..., вх. ..ет. .., с адрес на имота: [населено място], [улица], със застроена площ от 68. 43 кв. м., заедно с прилежащите му избено помещение № ..с площ от 3. 71 кв. м. и 1. 776 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в случая са налице предпоставките от фактическия състав на иска по чл. 135 от ЗЗД: наличие на действително вземане от непозволено увреждане, без да е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно; установено от ищцата качество на кредитор (като титуляр на парично вземане) спрямо първия ответник – дарителя; увреждащо действие за кредитора, изразяващо се в безвъзмездно отчуждаване чрез дарение на недвижим имот от длъжника в полза на низходящ, което намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора; знание на длъжника за задължението към кредитора, което не е изпълнено; доколкото се касае за безвъзмезден договор не се изисква знание за увреждане от лицето, с което длъжникът договаря. Изложени са съображения в отговор на възражението на ответника Р. К., че дарението е симулативен договор и поради това нищожно съглашение като прикриващо покупко – продажбата на процесната част от имота, основано на приложеното „обратно писмо“, респ. че страната в качеството си на приобретател по дарението, макар и в кръга на лицата, за които по силата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД съществува презумпция за знание за увреждането на кредитора в случая не е знаела факта, че прехвърлителят има дълг и чрез сключването на дарението се уврежда неговия кредитор. В тази връзка е посочено, че искът по чл. 26 във вр. с чл. 17 ЗЗД подлежи на вписване, което има защитно - оповестително действие като гарантира правната сигурност в областта на сделките, които подлежат на вписване. Изразено е разбиране с позоваване на съдебна практика на ВКС, че симулацията на една сделка може да бъде разкрита и чрез възражение, но само в процес между страните по сделката. Ответниците по иск по чл. 135 ЗЗД не могат да противопоставят на кредитора на прехвърлителя (длъжника) възражение за симулативност на увреждащото действие, ако не са вписали искова молба за разкриване на симулацията преди вписването на исковата молба за обявяване на относителната недействителност. Прието е от решаващия състав, че в разглежданата хипотеза ищцата – кредитор на прехвърлителя по атакувания договор е добросъвестна, доколкото е вписала исковата молба по П. иск без наличие на вписана искова молба за разкриване на симулацията и при липса на данни тя да е знаела за последната. Затова е счетено за недопустимо да й се противопоставя защитно възражение за относителна симулация на дарението като прикриващо продажбен договор.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода на делото и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Тези въпроса са следните:

1.„ Допустимо ли е ответниците по чл. 135 ЗЗД да противопоставят на кредитора на прехвърлителя по атакуваната сделка възражение за относителна симулация, ако не са вписали искова молба за разкриването й преди вписване на исковата молба по П. иск?“;

2. „При предявен иск по чл. 135 ЗЗД когато в процеса са наведени от ответната страна твърдения за симулативност на увреждащата сделка като прикриваща договор за продажба, длъжен ли е съдът да изследва действителните отношения между длъжника и лицето, с което той е договарял?“.

Страната излага пространни мотиви за наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, вкл. счита, че създадената съдебна практика на ВКС по горните питания, намерила израз в решение № 134 от 15.04.2015 г. по гр.д. № 3288/2013 г. и решение № 266 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020 г., и двете по описа на IV г. о., е резултат от неточно тълкуване на закона и се налага нейната промяна чрез разглеждането им от касационния съд.

Повдигнатите въпроси не формират основание за допускане на обжалването, тъй като въведените от ответника – настоящ касатор възражения за симулативност на увреждащото действие ясно са квалифицирани от въззивната инстанция като ирелевантни за спора по съображенията, че по отношение на ищцата те са непротивопоставими, тъй като иск за разкриване на симулацията не е бил предявен (съответно искова молба не е вписана) преди позоваването в настоящия процес на относителната симулация. Наред с изложеното, с оглед на формираната по въпросите съдебна практика на ВКС, с която въззивното решение е изцяло съобразено и която се сочи от жалбоподателя, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обосноваването на необходимостта от промяна на тази практика като резултат от неправилно тълкуване на правна норма не е убедително и не удовлетворява изискванията към съдържанието на допълнителните основания от посочената разпоредба, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова достъп до касация по тези питания не може да се осъществи.

В обобщение, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на Адвокатско дружество „Д., Д. и партньори“ – [населено място] на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата (ЗА) адвокатско възнаграждение за оказана в настоящото производство безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата (починала в хода на делото пред касационната инстанция и заместена на основание чл. 227 ГПК от нейните родители). Налице са предпоставките за това, доколкото с приложения договор за правна защита и съдействие от 12.07.2022 г. адвокатското дружество е поело безплатно защитата на ищцата Е. Г. в производството пред ВКС, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Възнаграждението следва да се определи по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията му към ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г.) във вр. с чл. 9, ал. 3 от същата (в редакция към ДВ, бр. 84 от 25.10.2016 г.). Последната разпоредба следва да намери приложение в случая, защото осъществената безплатна адвокатска услуга пред ВКС се е изразила в изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба, без явяване в открито съдебно заседание. Тогава възнаграждението на адвоката е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 500 лв. В случая, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от цитираната Наредба в приложимата й редакция, възнаграждението възлиза на 1 102. 97 лв. Тъй като по делото са представени доказателства за регистриране на Адвокатско дружество „Д., Д. и партньори“ по ДДС, върху тази сума следва да се начисли и 20 % ДДС, съгласно § 2а от ДР на наредбата. Така размерът на възнаграждението достига до 1 323. 56 лв., а при намалението му на основание чл. 9, ал. 3 от наредбата е 992. 67 лв., която сума следва да се присъди на адвокатското дружество за безплатно оказаната адвокатска помощ и съдействие на ищцата в касационното производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,