Определение № 2716 от 23.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 650/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалби на „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД и Б. С. М. срещу Решение № 440/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 486/2024 г. на АС-Пловдив, с което частично е отменено и частично е потвърдено Решение № 182/18.04.2024 г. по т.д. № 477/2021 г. на ОС-Пловдив, постановено по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Касаторът „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД го обжалва в частта, с която е осъден да заплати на Б. С. М. 40 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, и 1 870,29 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени във връзка с пътно-транспортно произшествие, настъпило на 17.07.2020 г., ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до погасяването. Заявява оплакване за неправилност на решението на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК – поради нарушение на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД и поради необоснованост. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приложил изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразил, че ищецът е напълно възстановен, че присъдената сума надхвърля минималната работна заплата за страната към датата на събитието за много по-дълъг от възстановителния период и че вече е изплатено обезщетение за временна неработоспособност. Счита още, че степента на допринасяне от ищеца за настъпване на вредите е определена неправилно предвид множеството извършени от него нарушения на правилата за движение по пътищата – управление на автомобила след употреба на алкохол и със значителна скорост, без поставен предпазен колан и при липса на предприето своевременно спиране, които нарушения според касатора обосновават поне равен с този на другия водач принос. Поддържа се и необоснованост на извода за стойността на разходите за лечение, извършени в причинна връзка с уврежданията, както и нарушение на материалния закон относно изпадането на застрахователя в забава при липса на посочена от увреденото лице банкова сметка. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), както и поставя въпроси, чийто отговори счита за дадени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) или за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по тази жалба Б. С. М. заявява, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплакване за неправилност на въззивното решение, а не аргументация относно правния характер на поставените въпроси и на селективните критерии за касация. Допълва, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС в контекста на поддържаните касационни доводи. Излага и становище за неоснователност на жалбата по същество.

От своя страна Б. С. М. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционния акт предявеният от него иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 85 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди – над 1 519,61 лв. до 2 337,86 лв., както и в частта относно началния момент на присъдената законна лихва. Заявяват се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не е спазил критерия за справедливост, установен от чл. 52 ЗЗД, като не е анализирал обективно причинените от събитието травматични увреждания, вкл. три тежки счупвания на двата крака едновременно, довели до необходимост от сложно оперативно и продължително лечение без пълно възстановяване поради остатъчно скъсяване на единия долен крайник. Касаторът сочи, че повечето от критериите за справедливост са разгледани от въззивния съд само формално, а други въобще не са обсъдени, нито са съобразени съдебната практика по сходни случаи и установените застрахователни лимити, а вместо това въпреки европейското покритие на полицата като критерий за размера на обезщетението е отчетена минималната работна заплата за страната. Поддържа, че в противоречие със събраните доказателства е формиран и изводът за допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се установява причинна връзка между възприетото от съда нарушение на правилата за скоростта на движение и настъпилото събитие. Относно началния момент на дължимост на лихва за забава касаторът заявява, че неправилно не е взето предвид по-ранното уведомяване на застрахователя от делинквента, което, макар и заведено по сключената между двамата застраховка „Каско“ за увреждащия автомобил, съдържа достатъчно информация за събитието. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и въпроси, чийто отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по тази жалба „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД оспорва предпоставките за допускането й до касационен контрол, като заявява, че цитираната от касатора съдебна практика е неотносима, а ако е налице противоречие с нея, то е в насоката, поддържана в подадената от него касационна жалба. Излага становище и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Въззивното решение по иска за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение и възстановяване, не подлежи на обжалване с оглед въведения с чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК праг (искът е с цена от 2 337,86 лв. и няма връзка на обусловеност с иска за обезщетяване на неимуществените вреди). Поради това касационните жалби в тази част следва да бъдат оставени без разглеждане.

В останалата част - по иска за обезщетение за неимуществени вреди, ведно с лихва върху него, жалбите са допустими като подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд. Това налага да се разгледат предпоставките за допускането им до касационно обжалване.

Б. С. М. е предявил срещу „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 85 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили във връзка с реализирано на 17.07.2020 г. пътно-транспортно произшествие, причинено противоправно от водач на автомобил, чиято гражданска отговорност като автомобилист е задължително застрахована от ответника, ведно със законната лихва от 24.07.2020 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел за установени елементите от състава на деликта (относно авторството, вината и противоправността – позовавайки се на влязло в сила споразумение по чл. 384 НПК) и елементите от състава на отговорността на застрахователя (валиден застрахователен договор за покриване на гражданската отговорност за вреди, причинени при управление от делинквента на процесното МПС към датата на събитието); счел е за доказано, че в причинна връзка с деликта ищецът е получил разкъсно-контузна рана на главата и счупване на кости на двата крака, довело до необходимост от три оперативни намеси и усложнен възстановителен период, свързан с ползване на инвалидна количка и с временна неработоспособност за 210 дни; като актуално състояние на увредения е приета хипотрофия на мускулатурата на десния крак и скъсяване на дясна подбедрица с 10 мм, но без нарушение на походката. При тези данни първоинстанционният съд е определил като справедливо обезщетение сумата от 65 000 лв. По своевременно направеното от ответника възражение за допринасяне съдът е приел за недоказано неизползването на обезопасителен колан от увредения, но за установено е намерил допринасянето на последния чрез управление на автомобила след употреба на алкохол с концентрация в кръвта 0,38 промила и с превишена и несъобразена скорост от 117 км/ч. Въз основа на това съдът е определил степен на допринасяне от 35 % и искът за неимуществени вреди е уважен за сумата от 42 250 лв., ведно със законната лихва от предявяването му предвид липсата на посочена от увредения банкова сметка в по-ранен момент съгласно чл. 380, ал. 3 КЗ.

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е стигнал до различни правни изводи относно справедливия размер на обезщетението, степента на допринасяне от пострадалия и началния момент, от който застрахователят дължи лихва. Отчел е, че през първите два месеца от събитието ищецът е бил в пълна зависимост от помощта на други хора предвид едновременното увреждане на двата му крака, че понастоящем е възстановен, но със скъсяване на подбедрицата без отражение върху походката и с хипотрофия на мускулатурата на десния крак, която може да бъде преодоляна с рехабилитация, че към момента на събитието увреденият е бил млад мъж и влошеното му здравословно състояние е нарушило социалната и трудовата му реализация в периода на възстановяване. При тези факти и при съобразяване на данните за икономическите условия в страната към 2020 г., лимита на застраховката и присъжданите обезщетения за сходни случаи въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение възлиза на 50 000 лв. По възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приел за доказано допринасяне от ищеца чрез управление на автомобила с неразрешена скорост, която е и несъобразена с наличието на превозно средство в уширението на пътя. Отречено е допринасяне чрез употреба на алкохол и непоставяне на обезопасителен колан. Така съдът е намалил определеното от него справедливо обезщетение с 20 %, в резултат от което същото е присъдено до сумата от 40 000 лв.

Относно задължението за лихва въззивният съд е счел, че то е възникнало от момента на уведомяване на застрахователя от увреденото лице, като е намерил за неоснователен наведения от ищеца довод, че лихва се дължи на по-ранната от двете дати: след изтичане на седем дни от деликта, когато делинквентът е следвало да уведоми своя застраховател, или след уведомяване на застрахователя от делинквента за дължимо обезщетение по застраховка „Каско“ във връзка със същото събитие. Второто обстоятелство е прието за неотносимо поради липса на индивидуализиращи данни относно пострадалия в уведомлението. Същевременно въззивният съд е определил за неоснователно и оплакването на застрахователя, че не дължи лихва поради непредставена от увреденото лице банкова сметка, като е посочил, че последицата от този факт, свързана с освобождаване на длъжника от забава, настъпва само при определено от застрахователя обезщетение, но не и при отказ такова да бъде платено доброволно.

При изложените данни не се установява поддържаната от касатора „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД очевидна неправилност на въззвиния акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от него или от мотивите му нарушение на закона или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи почиват на аргументи, черпени от събраните доказателства (свидетелски показания, заключения на вещи лица), а това изключва очевидността според разяснения по-горе смисъл.

Заявените от страните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът при формиране на правните си изводи да извърши преценка на всички доказателства и да ги обсъди заедно с доводите на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

3. Длъжен ли е съдът да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат?

4. Определянето на обезщетение, очевидно завишено с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

5. Следва ли да се допуска обезщетението (поради неговата прекомерност) да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увреденото лице и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя за баланс между вреди и обезщетение и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?

6. Следва ли съдът да отрази и комплексно да оцени поведението на увреденото лице в достатъчна степен, която да отразява неговия принос в настъпването на произшествието, независимо от приложението на чл. 300 ГПК?

7. Дължат ли се лихви за забава, ако искът не е доказан по основание и/или размер към предявяването му, вкл. при забава на кредитора по чл. 380, изр. посл. КЗ поради непредоставяне на банкова сметка?

8. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?

9. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страна, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

10. Определянето на квота за принос на пострадалия в механизма на произшествието и в настъпването на вредоносния резултат от него, несъответстваща по тежест на събраните доказателства, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост и адекватност и води ли до очевидна неправилност на решението?

11. Дължат ли се лихви, когато лицето е в забава по чл. 380, ал. 3 КЗ, както и когато претенцията пред застрахователя не е доказана по основание и размер в производството по чл. 380 КЗ?

По отношение на тези въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторът Б. С. М. е поставил следните въпроси:

1. Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелства?

2. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, което да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение?

3. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности и предположения и при недоказана причинна връзка?

4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?

5. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на обезщетението, или е необходимо да е доказано нарушение в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?

6. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценяват и съобразяват те при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?

7. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?

8. Длъжен ли е съдът, за да изпълни изискванията на ППВС № 4/1968 г., да извърши задълбочено и мотивирано изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, а не само да изброи относимите факти?

9. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите?

10. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съгласно § 27 ПРЗ КЗ и обществено-икономическите и социалните условия в страната?

11. Представлява ли размерът на минималната работна заплата в страната критерий за правилното приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, включително предвид международния характер на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?

12. Направеното уведомление от застрахования водач във връзка със застраховка „Каско“ с подробно описание на обстоятелствата и наличието на пострадал представлява ли уведомление за застрахователно събитие, даващо основание за дължимост на лихви?

По отношение на въпроси № 1-10 се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по въпроси № 11 и № 12 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпрос № 8 са заявени и двете основания.

Поставените и от двамата касатори въпроси могат да бъдат сведени до три проблема: 1). Кои са и как се прилагат критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД; 2). При какви материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му; 3). Какви са предпоставките за дължимост на лихва от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в полза на увреденото лице.

Въпросите, касаещи първите два проблема, имат характер на правни, защото са свързани с приложението на регулиращ спорното правоотношение материален закон (чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД) и с наведените касационни оплаквания, като могат да получат абстрактен отговор, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. С това общият селективен критерий за всички тях е удовлетворен.

Формираната по реда на чл. 290 ГПК практика приема, че не е достатъчно съдът да декларира отчитането на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне на справедливо обезщетение за претърпените от деликта неимуществени вреди, а е необходимо задълбочено изследване на общите и на специфичните за конкретния спор факти като гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД (Решение № 248/13.08.2025 г. по к.т.д. № 1737/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и цитираната там практика, Решение № 232/01.08.2025 г. по к.т.д. № 1871/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният и въззивният съд са възприели за доказани идентични по вид и степен увреждания, еднакъв по дължина и интензивност на ограниченията и медицинските интервенции възстановителен период, идентично актуално състояние на увредения, еднаква икономическа обстановка за страната. Въпреки това въззивният съд не е изложил правни доводи защо при едни и същи факти е стигнал до извод за значително по-нисък размер на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Това налага обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по жалбата на увреденото лице на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да бъде преценено съответствието му с горепосочената практика на ВКС относно начина, по който следва да бъдат изследвани и приложени критериите за справедливост.

По възражението за допринасяне въззивният съд е изложил конкретни мотиви относно твърдението на ответника за управление на автомобила от увреденото лице след употреба на алкохол и без използване на обезопасителен колан. Съдът е отчел фактите, свързани с противоправността и причинността, които именно са относими при приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД според практиката на ВКС (напр. Решение № 259/28.08.2025 г. по к.т.д. № 2445/2024 г. на ВКС, ТК, І отд., и цитираните там актове). Дали тези факти са правилно установени, е въпрос, който не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като отговорът му предполага изследване на събраните доказателства.

Твърдението за управление на автомобила с превишена и несъобразена скорост въззивният съд е счел за доказано, като е приел и наличие на причинна връзка между този факт и настъпилите вреди. Въпреки това обаче съдът не е изложил никакви мотиви по наведения от увреденото лице във въззивната жалба довод (черпен от заключението на приетата автотехническа експертиза), че увреденият е могъл да възприеме другия автомобил като опасност едва при навлизането му в насрещната лента за движение, към който момент би могъл да избегне опасността, ако управлява автомобила не с 99 км/ч, а с 51 км/ч. Изложеното сочи, че за въпросите, формулирани от увреденото лице по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и в частност – по свързаните с установяването на причинност въпроси, е покрит и допълнителният селективен критерий. Това налага да бъде извършена преценка за съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС и относно материалните предпоставки за отчитане на допринасянето и начина на определяне на степента му.

Поставените от „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД въпроси за лихвата за забава (№ 7 и № 8) удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като са относими към присъждането на акцесорното вземане и отговорът им не изисква преценка на доказателствата по делото. Не е покрит обаче допълнителният селективен критерий, изискуем за наведените от застрахователя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че застрахователят дължи лихвата, която дължи и увреденото лице, от момента на уведомяването си, т.е. независимо от доказаността на деянието при предявяване на претенцията, а също и че непредставянето на банкова сметка има значение само ако застрахователят не е отказал плащане на друго основание (Решение № 182/08.07.2025 г. по к.т.д. № 2408/2022 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 228/31.07.2025 г. по к.т.д. № 2154/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.). Наличието на формирана безпротиворечива практика по тези въпроси и липсата на промяна в обществените отношения след постановяването й пък сочи, че отговорите им не биха били от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото.

Въпросът, свързан с лихвата за забава и поставен от увреденото лице (№ 12), не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържа фактологична част, която предполага проверка на доказателствата по делото (дали и колко подробно е описано събитието и е индивидуализирано увреденото лице в отправеното до застрахователя уведомление, заведено като уведомление по имуществената застраховка на участвалия в събитието автомобил).

При изложените мотиви следва да се допусне касационно обжалване само по жалбата на Б. С. М. по следните обобщени въпроси: 1. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД и какви са задълженията на въззивния съд при достигане на различен извод относно размера му? и 2. При какви материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му?

Касаторът М. е освободен от задължението за внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,