Определение № 3056 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 916/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1380 от 16.11.2022 г. по в. гр. д. № 1151/2022 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 267132 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 2156/2020 г. на Софийски градски съд, с което Столична община е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД на В. П. Банкова сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 3 342 лева – имуществени вреди, вследствие на непозволено увреждане, настъпило на 20.09.2017 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на увреждането.

Въззивният съд е приел, че на 20.09.2017 г. ищцата В. Банкова е претърпяла злополука, като е паднала върху десния тротоар до [жилищен адрес] между отсечките на [улица]и [улица]в посока „Ю. парк“ в [населено място]. Свидетел на злополуката е бил Д. Д., който е вървял заедно с ищцата и видял как тя залитнала наляво и паднала. Макар да бързал, се наложило да я закара до „Пирогов“, тъй като изпитвала силни болки в долната част на крака и глезена. След това научил от лекуващите лекари, че имала две счупвания. Свидетелят живеел в[жк]и тази дупка му била известна, тя стояла от месеци, дори от години, и не била обозначена. Тротоарът и понастоящем бил в същото състояние. В деня на инцидента времето било ясно, но дупката не била почистена от паднали листа. Ищцата била със спортни обувки, когато паднала. Тя поначало ходела обута със спортни обувки, тъй като била спортна натура – обичала разходките в планината и планинските преходи.

Прието е, че тротоарната настилка, находяща се в [населено място] на [улица]в посока от [улица]към [улица]срещу блок 109 се поддържа от Столична община. Съгласно чл.8 от Закона за пътищата /ЗП/, общинските пътища са публична общинска собственост, каквото е мястото, на което е настъпил инцидентът. Собствеността на пътищата се разпростира върху всички основни техни елементи по смисъла на чл. 5, ал. 1 от закона: обхват на пътя, пътни съоръжения и пътни принадлежности. Съгласно § 1, т.2 ДР на ЗП, „земно платно“ е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на пътя. Съгласно чл. 3, ал.1 ЗдвП, вр. чл. 29, вр. чл.31 ЗП, лицата които стопанисват пътищата, са длъжни да ги поддържат изправни, с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, да организират движението по тях така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване и за опазване на околната среда от наднормен шум и от замърсяване от моторните превозни средства. Поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Задължение за поддръжка на тротоарите като част от обхвата на пътя е вменено на съответната община и с нормата на чл.48, т.2, б.“б“ от Правилника за прилагане на закона да пътищата. По тези съображения съдът е приел, че допускането на дупка на тротоар, находящ се на територията на общината, съставлява противоправно бездействие на работници и служители на последната, натоварени с поддръжката на тротоарите, изразяващо се в нарушение на цитираните по-горе норми, което е основание за ангажиране на гаранционно - обезпечителната й отговорност по реда на чл.49 ЗЗД.

При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдебната практика на ВКС във връзка с тълкуването на справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт. Прието е, че справедливостта не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н. На тази база следва да се прецени обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания.

Съобразена е съдебно-медицинската експертиза, според която вследствие на инцидента от 20.09.2017 г. ищцата е получила следните телесни повреди: счупване на долния край на двете кости на лява подбедрица /тибия и фибула/, което е довело до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Според вещото лице травматичните увреждания могат да се получат по описания в исковата молба механизъм – стъпване накриво с левия крак в необезопасена дупка, образувана от липсващи тротоарни плочи. След инцидента пострадалата е хоспитализирана по спешност в УМБАЛСМ „Пирогов“. Под местна анестезия е извършена мануална репозиция на фрактурата и е поставена гипсова имобилизация. На 25.09.2017 г. пострадалата е оперирана – извършено е кръвно наместване на счупванията на дисталния край на двете кости на лява подбедбедрица и фиксация с 2 плаки и комплект винтове. Дефектът на лявата голямопищялна кост /тибия/ е запълнен с лиофилизирана спонгиоза, поставен е вакуум дренаж и е извършен послоен шев, периодично са сменяни превръзките. Проведена е терапия с обезболяващи, антикоагуланти, антибиотици, вливания. Ищцата е изписана с подобрение, с препоръки за спазване на режим - да не натоварва оперирания крайник, като ползва патерици. Назначена й е противосъсирваща терапия за още 20 дни, препоръчани са две контролни превръзки в рамките на 30 дни от дехоспитализацията. Според вещото лице проведеното лечение отговаря на съвременните изисквания при подобен вид счупвания и е продължило около 5-6 месеца. Болките и страданията са били най-интензивни непосредствено след травмата, след наместването и поставянето на гипсовата имобилизация, след оперативната интервенция и в началото на раздвижването. За в бъдеще при интензивно натоварване и промени във времето е възможно ищцата да се оплаква от болки и дискомфорт в мястото на увредата. Пострадалата се е движила с помощни средства около 3 месеца, без натоварване на крайника, явявала се е на контролни прегледи, провела е физиолечение и раздвижване. Експертът заявява, че в медицинските документи липсват данни за настъпили усложнения. При извършен личен преглед на ищцата е установил, че тя се оплаква от болка и оток в областта на левия глезен при интензивно натоварване и промени във времето, както и придърпване в областта на меките тъкани в крайните фази при сгъване и разгъване на ходилото. Според експерта, направените от ищцата разходи са били необходими за нейното лечение. Те не се заплащат от НЗОК.

При тези данни, като е съобразил и икономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта – септември 2017 г., възрастта на пострадалата, както и съдебната практика за подобни случаи, въззивният съд е приел, че претендираната сума от 26 000 лева адекватно ще обезщети причинените на ищцата неимуществени вреди. Приет е за основателен и искът за имуществени вреди в размер на 3342 лева, представляващи извършени разходи за лечението.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Столична община.

Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е определил справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Сумата от 26 000 лв. била силно завишена и следвало да бъде редуцирана.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС:

1. Как следва да се прилага принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за непозволено увреждане и следва ли определеното обезщетение да съответства на всички установени по делото факти;

2. При определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение № 13 от 3.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г. на ВКС, IV г. о., както и на посочената в него практика на ВКС - решение по гр. д. № 748/2011 г., II г. о., решение по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.

Ответницата в производството В. П. Банкова оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение е в пълно съответствие с посочената практика на ВКС по поставените два въпроса. В съответствие с решение № 13 от 3.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г. на ВКС, IV г. о. и цитираната в него т.11 на ППВС № 4/1968 г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са от значение по конкретното дело. Обсъдени са всички телесни увреждания, които е получила ищцата при падането й в необезопасената дупка на тротоара, хоспитализацията й в УМБАЛСМ „Пирогов“, извършената операция, проведената терапия с обезболяващи, антикоагуланти, антибиотици и вливания, придвижването на ищцата с помощни средства в продължение на 3 месеца, проведената последваща физиотерапия и раздвижване. Отчетена е интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, както и очакваните бъдещи болки и дискомфорт в мястото на увреждането. Съобразени са икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането, възрастта на пострадалата, както и съдебната практика за подобни случаи на обезщетяване при непозволено увреждане. Другите три решения на ВКС, на които се позовава жалбоподателят, не засягат пряко разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която определя справедливостта като критерий при определяне на размера на обезщетението, а са за задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и закона и в рамките на твърдените по делото факти. Въззивният съд в настоящия случай не е нарушил тази практика на ВКС, а и самият жалбоподател не сочи какво не е обсъдено от съда и как това се е отразило на определения размер на обезщетението.

При този изход на делото на адвокат М. Б. М., пълномощник на ответницата В. П. Банкова, следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 2048 лв., съгласно чл.7, ал.2, т.4, вр. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,