Определение № 1722 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 209/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. К. и Д. П. К., подадена чрез процесуални представители адв. П. Г., адв. Д. Д. и адв. В. К. и по касационна жалба на В. Л. П., подадена чрез процесуални представители адв. Т. Т., адв. А. и Т. Т. против различни части на решение № 946/03.07.2025г., постановено по в.гр.д. № 2551/2024г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 260264/29.04.2024г. постановено по гр.д. № 1659/2020г. по описа на Софийски градски съд, е постановено друго, с което на основание чл. 45 вр. чл. 53 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД В. Л. П. с ЕГН [ЕГН], С. П. М. с ЕГН [ЕГН] и К. М. Я. с ЕГН [ЕГН] са осъдени да заплатят поотделно при условията на солидарност на М. Д. К. с ЕГН [ЕГН] и на Д. П. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от по 80 000 лева на всеки, представляваща обезщетение за понесени от тях неимуществени вреди от смъртта на техния син Д. Д. К., настъпила на 14.02.2015г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 07.02.2017г. до окончателното плащане, като за разликата до пълния предявен размер от по 100 000 лева за всеки от ищците, както и за присъждане на законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди за периода от 14.02.2015г. до 07.02.2017г. исковете са отхвърлени. Касационните жалбоподатели М. и Д. К. обжалват въззивното решение в частите, с които исковете /главни и акцесорни/ са частично отхвърлени, а касационният жалбоподател В. Л. П. обжалва въззивното решение в частта, с която всеки от главните искове против него е частично уважен. Във всяка от жалбите се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение в съответната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искове да бъдат уважени в цялост, съответно отхвърлени, а евентуално обезщетението да бъде определено при отчитане на съпричиняване в размер на 80 %. М. и Д. К. поддържат недопустимост на въззивното решение като постановено в нарушение на чл. 265 от ГПК по отношение на ответниците С. М. и К. Я., които не са били страни във въззивното производство. В частта, постановено по отношение на ответника В. П. поддържат, че въззивният съд не е съобразил липсата на причинна връзка между поведението на починалия скиор и неблагоприятния резултат, както и че по делото не е безспорно доказан приносът на пострадалия при условията на пълно и главно доказване, нито негово противоправно поведение. По претенцията за законна лихва заявяват, че съдът не е обсъдил възражението им за приложение на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД. В. П. поддържа, че въззивният съд не е извършил цялостен и задълбочен анализ на събраните и приети по делото доказателства поотделно и в съвкупност, като не е извършил съпоставка на поведението и тежестта на нарушенията на деликвента и на пострадалия и не е отчел причинната им връзка с вредите, при което не е установил действителния обем, в който всеки е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Това е довело до определяне на необосновано занижен размер на приноса на починалия скиор за настъпване на вредоносния резултат. Неправилно в тази връзка е определил и квотата на съпричиняване, респ. редукцията в размера на обезщетението за вреди, с оглед установените правонарушения, извършени от починалия скиор, тяхната тежест в контекста на противоправното поведение на ответника и небрежността, която същият е допуснал към собствените си здраве и живот – починалият скиор е карал без ски каска и с поведението си допуснал нарушение на правилата за безопасно каране, както и на разпоредби на Наредбата за категоризиране на ски /отм./, довело до настъпване на вредоносния резултат, поради загуба на равновесие и отваряне на ски автоматите. В писмени отговори по всяка от касационните жалби, всеки от ответниците по тях изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба на насрещната страна като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната от другата страна част е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на съответната част от въззивното решение срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка е приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: ищците са родители на Д. Д. К., който на 14.02.2015г., около 15:50 часа, заедно с приятелката си Р. А., като скиор, при спускане след междинна лифтова станция към долна лифтова станция по писта „Мечи чал“, след равната част преди последния стръмен склон, където Р. спряла, продължава надолу по ски-пистата, която в този момент е била заледена и в лошо състояние и на кръстовището в долната част между червена писта № 1 и зелена писта № 4 паднал, ударил се в необезопасена бетонна шахта. Вследствие удара получил тежка шийна травма, вследствие на която починал на 28 години. С влязла в сила присъда № 10 от 15.10.2019г., постановена по н.о.х.д. № 53/2017г. на Окръжен съд – Смолян, всеки от ответниците е бил признат за виновен в това, че в периода от декември 2014г. до 14.05.2015г. В. Л. П., като изпълнителен директор на „Чепеларе спорт“ АД в [населено място], обл. Смолян, стопанисващо ски-писта „Мечи чал“; С. П. М., като прокурист на същото търговско дружество, а К. М. Я., като оператор на система за технически сняг към седалковата въжена линия за превоз на пътници, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, източник на повишена опасност, съответно управление, ползване и поддръжка на ски-писти и съоръжения за развитие на зимен спорт в ски-зона „Мечи чал“, [населено място] са нарушили нормативни изисквания по обезопасяване на ски-пистите „Мечи чал“ и с бездействието си на 14.02.2015г., около 15:50 часа всеки от тях по непредпазливост причинил смъртта на Д. Д. К. от [населено място], който при управление на ски на ски-писта „Мечи чал“, на кръстовището в долната част между червена писта № 1 и зелена писта № 4 паднал и се ударил върху необезопасена шахта от съоръжението за изкуствен сняг и вследствие на получената тежка шийна травма починал – престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК. От прието по въззивното производство заключение на комплексна спортно – техническа и медицинска експертиза приел за установено, че причината за смъртта е тежка шийна травма, получена от съприкосновението на главата на скиора в шахтата. Починалият е ползвал лична спортна екипировка, която не е включвала предпазна ски каска за главата. Автоматите на ските не са били сервизно обслужени от експерт, тъй като двата задни автомата са били настроени на различна степен, пренебрежително ниско, съобразно теглото на скиора, а също така е имало различни степени на преден заден автомат на всяка една от ските. Тази настройка на автоматите и спускането на Д. Д. К. със скорост, по-висока от съответстващата на неговите спортни възможности като скиор са способствали той при спускането по червената писта, характеризираща се с чести преходи от стръмно в равно преди да се включи по зелената писта, да загуби контрол върху управлението и невъзможност да завие остро надясно. Ски автоматите отключили, вследствие на което скиорът паднал и тялото му продължило да се плъзга по гръб с висока кинетична енергия до момента на съприкосновението на главата в стената на шахтата. Покритието на пистата било от технологичен /изкуствен/ сняг, който се характеризира с висока плътност и фини ледени кристали. Фаталното спускане на Д. Д. К. се предхождало от няколко негови спускания, които са натрупали и доза умора. Шахтата не е била обезопасена и е била част от незаконно изградено съоръжение за производство на изкуствен сняг, която стърчала оголена около 25 см над земята. Лошото сервизно обслужване на ски-автоматите, натрупаната умора от предходни спускания, снежното покритие на пистите и по-високата скорост на спускане на скиора са способствали да загуби контрол, да падне на земята с освободени автомати и тялото да се носи по склона до момента на съприкосновение на главата в стената на шахтата. Изборът на ски писта с по-тежки характеристики, изискваща повече умения на скиора; изборът на екипировка и наличието, респективно отсъствието на сервизното обслужване на ските и автоматите експертите отбелязали, че е личен на всеки скиор. Въззивният съд посочил, че по делото са разпитани две групи свидетели, с показанията на които са установени близките отношения между родители и син и за претърпените от първите болки и страданията от неговата нелепа и преждевременна смърт /л. 354 и л. 368/, както и поведението на починалия скиор на пистата, преценено от съда с оглед голямата отдалеченост между деня на разпита и деня на инцидента /л. 381 – л. 383/. При тези факти, за да уважи исковете въззивният съд от правна страна извел извод, че предявените искове са доказани по основание: съобразил, че влязлата в сила присъда съгласно чл. 300 от ГПК е задължителна за гражданския съд относно извършеното деяние, неговата противоправност и вината на всеки от ответниците. В причинно-следствена връзка с противоправното поведение на ответниците приел, че ищците са понесли неимуществени вреди – болки и страдания от загубата на техния син. Понасят изключително болезнено загубата, преживяват голяма мъка, изолирали са се в болката си. По размера на обезщетението приел, че пълното обезщетение на претърпените от всеки един ищец неимуществени вреди, възлиза на сумата от 100 000 лева, който размер е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС и с конкретните данни по делото, относно: възрастта на всеки един от ищците; тяхното обществено положение; възрастта на техния син към датата на инцидента; близките отношения, които са имали ищците с техни син; болките и страданията, които всеки един от тях е претърпял от нелепата и преждевременна смърт на техния син, при отчитане и на обществено – икономическите условия към деня на настъпване на деликта – 14.02.2015г. За основателни приел възраженията на ответниците, че починалият скиор с поведението си пряко и непосредствено е допринесъл за настъпване на вредоносния /фаталния/ за него резултат. Взел предвид установеното по делото, че починалият е ползвал ски със ски автомати, като последните не са били регулирани по начин, който да е съответен за избраната по тежест ски писта за спускане и с неговото тегло; спускал се е по пистата при натрупана умора от предходни спускания /по твърдение в исковата молба Д. К. започнал да се спуска от 09:30 часа в същия ден/, със скорост по-висока от тази, която би му дала възможност да контролира посоката /траекторията/ на ските и без компенсаторни движения в конкретния случай да завие скиорско дясно в У – образното кръстовище. Въззивният съд обосновал, че починалият скиор с поведението си е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат в съотношение на 20 %. Извел извод, че всеки от предявените главни искове е основателен до размер на сумата от 80 000 лева и подлежи на отхвърляне за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лева. Посочил, че подадената от ответника В. П. въззивна жалба има значение и за неподалите въззивни жалби други двама ответници, като ревизирал първоинстанционния акт и по отношение на необжалвалите ответници. За основателно приел възражението на ответниците за изтекла давност, поради което за законната лихва изложил мотив за дължимост, считано от 07.02.2017г. /3 години преди датата на исковата молба/, а за периода до този момент приел акцесорните искове за неоснователни като погасени по давност. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторите М. и Д. К. обосновават наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. Поставят в тази връзка като значими следните правни въпроси: 1/ Може ли въззивният съд да отменя решението на първоинстанционния съд в частта по главните искове за обезщетение на неимуществени вреди, не само по отношение на предявилия жалба ответник, но и спрямо другите ответници, които не са се присъединили към подадената жалба, при положение, че всички ответници са солидарни длъжници? 2/ Може ли въззивният съд да измени размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд в полза на всички ответници, когато само един от тях е обжалвал решението, а останалите не са подали жалба? Поддържа, че въпросите са решение от въззивния в противоречие с ТР № 6/15.05.2012г. по тълк.д. № 6/2011г. на ОСГК на ВКС; решение № 449/03.06.2010г. по гр.д. № 541/2010г., III ГО. 3/ Може ли да се намалява обезщетението за неимуществени вреди, при положение, че не е доказано какви противоправни действия е извършил скиорът при спускане по предоставена за обществено ползване писта и не е доказано какви конкретно императивни норми е нарушил? Сочи противоречие с решения на ВКС № 64/16.05.2019г. по т.д. № 1781/2018г., II ТО; решение № 60117/01.02.2022г. по т.д. № 667/2020г., II ТО; решение № 98/24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г., II ТО; решение № 109/13.01.2021г. по т.д. № 2410/2019г., I ТО и решение № 67/15.05.2014г. по т.д. № 1873/2013г., I ТО. 4/ Може ли въззивният съд да допуска експертиза – комплексна, осъществена от ски експерт и специалист по съдебна медицина по същите въпроси, по които в рамките на наказателния процес са били вече назначени, изслушани и приети единична и комплексна експертиза с участието на вещи лица със същата специализация и квалификация, и допустимо ли е гражданският съд да определя друг механизъм на причиняване на смъртта, различен от установения във влязлата в сила присъда в нарушение на чл. 300 от ГПК? 5/ Може ли гражданският съд да преразглежда механизма на осъществяване на престъпното деяние, установен с влязла сила присъда, както и да установява в рамките на гражданския процес механизъм за осъществяване на престъпното деяние, различен от този, който е приет с присъдата на наказателния съд? Противоречие се поддържа с решение № 723/16.10.2009г. по гр.д. № 2489/2008г., III ГО; определение № 3/07.01.2019г. по т.д. № 1723/2018г., I ТО. 6/ Може ли съдът да основава решението си за съпричиняване на вредата от увреденото лице не въз основа на категорични и недвусмислени заключения, а само на изложени от вещи лица в експертиза предположения, съдържащи се в противоречива, непълна и колеблива експертиза, които са съпроводени с изрично изказани от същите вещи лица резерви за липса на достатъчно изходни данни /например, скорост на спускане, ъгъл на падане, тегло на скиора и др./, както и при липса на тясна специализация и квалификация на вещите лица в конкретната област на изследване, а също така и ако тези вещи лица с неверни констатации в констативно-съобразителната й част и без вещите лица да са направили оглед на мястото на инцидента, на екипировката, на ските и на бетонната шахта и без да са известни основополагащи факти като скорост на спускане, ъгъл на падане, тегло на скиора и др., а за тези факти да са ползвали доказателства, които не са събирани в гражданския процес? 7/ При положение, че за установяване на факта на съпричиняването, по делото не са налице други доказателства за поведението на пострадалото лице, с което то да е допринесло за смъртта си, освен свидетелски показания, то тогава следва ли въззивният съд първо да установи дали тези лица са очевидци на поведението на пострадалия непосредствено преди инцидента и техните показания да бъдат кредитирани в този случай, както и в този случай да бъде кредитирано заключение на вещи лица, в частта му, която е основана единствено на тези показания? 8/ При установени неверни фактически данни в констативната част на съдебната експертиза, следва ли заключението да се приема като доказателство по делото или не, поради компрометиране на всички последващи изводи по съобразителната част? 9/ При извършване на оценка на заключението на вещото лице следва ли въззивният съд да провери изходните данни, които е ползвало вещото лице и достоверността на констативната част на експертизата и следва ли да приеме заключението на вещото лице, ако установи, че същото не е изготвено на базата на доказателства, събирани по делото и/или изводите на вещото лице, направени в констативната част на експертизата и послужили за изготвянето на заключението, са неверни или не почиват на доказателствата по делото? Въпросите се сочат като решение от въззивния съд в противоречие с решение № 50159/08.03.2023г. по т.д. № 1218/2021г. на ВКС, II ТО. 10/ От кога започва да тече погасителната давност за акцесорните искове за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, когато става въпрос за престъпление, при положение, че в момента на непозволеното увреждане не е известно кое лице е виновно за причинената вреда, а това предстои да се установява в хода на наказателния процес? По въпроса се поддържа противоречие с решение № 241/22.04.2024г. по к.н.д. № 149/2024г. на ВКС и ТР № 5 от 05.04.2006г. по тълк.д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС, както и ППВС № 2/1981г. Очевидната неправилност на решението се обосновава с твърдения за явна необоснованост, довела до неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който е постановен contra legem и законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Касаторът В. Л. П. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят в тази връзка като значими следните правни въпроси: 1/ Определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обуславя ли се от анализ, поотделно и в неговата съвкупност на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства? Въпросът според касатора е решен в противоречие с решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, IV ГО. 2/ Следва ли приносът на пострадалия да е установен по категоричен и несъмнен начин, при условията на пълно и главно доказване на възражението на ответника? По въпроса се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 222/28.07.2025г. по т.д. № 760/2024г. II ТО; решение № 60174/08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г., I ТО; решение № 78/10.07.2014г. по т.д. № 1982/2013г., I ТО; решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г., II ТО; решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г., I ТО; решение № 33/04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г., II ТО. 3/ При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на извършените от деликвента нарушения с тази на извършените от пострадалото лице нарушения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат? 4/ При определяне степента и размера на съпричиняването при вредоносен резултат, настъпил на ски писта, от значение ли са видът и характерът на нарушенията на деликвента и пострадалото лице, когато същите са в резултат на неизпълнение на задълженията им произтичащи от Наредбата за категоризиране на ски пистите /отм./, действаща към 14.02.2015г.? 5/ Длъжен ли е съдът при произнасяне по възражение за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД да съпостави тежестта на извършените нарушение на задълженията по Наредбата за категоризиране на ски пистите /отм./, действаща към 14.02.2015г. както от страна на деликвента, така и от страна на пострадалото лице, да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, респективно спрямо това да определи степента на принос на пострадалия, съразмерно на което се намалява обезщетението? По тези въпроси се сочи постановяване в противоречие с практиката на ВКС и ВС, обективирана в Постановление № 17/18.11.1963 на Пленума на ВС, т. 7; решение № 60174/08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г., I ТО; решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г., I ТО; решение № 33/04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г., II ТО. 6/ Какви са предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? 7/ Какви са критериите за намаляване на обезщетението в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при установено съпричиняване от увреденото лице? По тях се поддържа противоречие с решение № 18/17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г., IV ГО; решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г., I, ТО; решение № 183/08.07.2025г. по т.д. № 1355/2024г., II ТО; решение № 96/16.09.2022г. по т.д. № 1105/2021г., II ТО. 8/ Как следва да процедира въззивният съд, когато в хода на съдебното дирене се установят факти и обстоятелства, свързани с непозволеното увреждане, които са противоположни на фактите и обстоятелствата, на чието основание е постановена влязлата в сила присъда по наказателното дело? Този въпрос касаторът поставя като значим за точното приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и за развитието на правота. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първите два въпроса от изложението на касаторите М. и Д. К. са във връзка с правомощията на въззивния съд на плоскостта на приложението на чл. 265, ал. 1 от ГПК. В решението си въззивният съд е приел, че подадената от ответника В. П. въззивна жалба има значение и за неподалите въззивни жалби други двама ответници, като ревизирал първоинстанционния акт и по отношение на необжалвалите ответници. Следователно въпросът е решен от въззивния съд по значим за изхода на делото начин, като даденото правно разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 322/21.10.2013г. по гр.д. № 4097/2013г., IV ГО; решение № 365/11.11.2015г. по гр.д. № 5376/2014г., IV ГО; т. 2 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Налице са следователно предпоставките /обща и специална/, обосноваващи приложно поле на касационното обжалване, което следва да се допусне в частта по отношение на необжалвалите другари на ответника в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК по следния уточнен въпрос: Какви са правомощията на въззивния съд при другарство в делото и приложение на чл. 265, ал. 1 вр. чл. 216 от ГПК? Третият въпрос е свързан с оспорване обосноваността на извода на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия скиор. Поставен е с доводи, че в случая не е доказано конкретно противоправно действие на увредения, нарушаващо императивни правни норми. Въпросът е част от предмета на делото и решаването му е обусловило крайната воля на съда, но даденото по него решение не противоречи на практиката на ВКС. В нея е прието, че обезщетението за вреди може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като с поведението си е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т.е. има причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия и приносът му е доказан при условията на пълно и главно доказване. За да намали определеното обезщетение за вреди по отношение на ответника В. П., въззивният съд въз основа на извършената преценка на събраните по делото доказателства /писмени, гласни и експертни/ е приел за установено по категоричен начин, че е налице конкретно противоправно поведение на пострадалия – починалият е ползвал ски със ски автомати, които не са били регулирани по начин, който да е съответен на избраната по тежест ски писта за спускане и с неговото тегло; спускал се е по пистата при натрупана умора от предходни спускания със скорост по-висока от тази, която би му дала възможност да контролира посоката /траекторията/ на ските и без възможност за компенсаторни движения в конкретния случай да завие скиорско дясно в У – образното кръстовище, което поведение приел, че е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Съответно въззивният съд е приел, че вредоносният резултат е могъл да не настъпи при използване на ски с подходяща настройка и при съобразена с тежестта на пистата и времето скорост на спускане, позволяваща контрол на движенията. В обжалваното решение въззивният съд посочил, че към момента на инцидента на 14.02.2015г. действаща е била Наредба за категоризиране на ски пистите, приета с ПМС № 30 от 28.02.2005г., обн., ДВ, бр. 22/15.03.2005г. /отм./. В Приложение № 3 към нея са уредени правила за безопасно поведение на туристите скиори и ползващи ски или сноуборд лица, предвиждащи ползващите ски да поддържат екипировката си в изправност, както и да съобразяват скоростта и начина си на придвижване с възможностите си, с особеностите на терена, снежната покривка, климатичните условия и натовареността на движението /т. 1/, а в зони, характеризиращи се с намалена видимост, да се движат с намалена скорост /т. 2/. Изводите на въззивния съд не противоречат на дадените в практиката на ВКС правни разрешения по поставения въпрос. Доводите на касаторите при обосноваване на въпроса за съпричиняването изразяват несъгласието им с установените от въззивния съд факти и формираният въз основа на тях правен извод за наличие на доказан принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат. Тези доводи са основание за касационно обжалване – за необоснованост на акта по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради неправилна преценка на доказателствата, различно от предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 от ГПК, поради което са извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Ето защо по въпроса не е налице специалният критерий за селекция на касационната жалба и същият не може да послужи за основание за допускане на обжалването. Следващите два въпроса са свързани със задължителната сила на присъдата и обхваща ли тя и механизма на настъпване на вредоносния резултат. Последователна е практиката на ВКС, според която силата на присъденото нещо на присъдата във връзка с гражданския процес се изразява в нейното установително действие /чл. 372, ал. 2 от НПК/, според което влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието; виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието – деянието, вината и притовоправността. Силата на присъдено нещо се разпростира върху всички признаци на престъпния състав и правната квалификация на деянието. Всички останали постановки в присъдата извън посочените не се обхващат от установителното действие на силата на присъдено нещо и следователно се намират извън обхвата на чл. 372, ал. 2 от НПК. Предмет на изследване в наказателното дело е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на наказателното производство. Това е така, защото събрани в други производства доказателства, не могат да бъдат взети предвид при разрешаване на гражданскоправен спор /решение № 53/2.ХI.1981г. по н.д. № 41/81г., ОСНК; решение № 55/30.05.2009г. по т.д. № 728/2008г. на ВКС, I ТО; решение № 431/02.07.2024г. по гр.д. № 2452/2023г., I ГО/. Даденото от въззивната инстанция разрешение на тези въпроси е в пълно съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице релевирания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следващите въпроси /6-9/ са все във връзка с оценката на заключението съгласно чл. 202 от ГПК и са израз на несъгласието на касаторите с възприемане на заключението от съда. По тях съдът е приел, че за изясняване на въпроса за механизма на настъпване на увреждането са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещи лица. Изложил е мотиви обосноваващи преценката му за годността на заключението по приетата по делото комплексна спортно-техническа и медицинска експертиза, като е преценил доказателствената му сила в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. Съобразил е, че заключението е изготвено по поставената от съда задача, въз основа на данните по делото. С оглед на изложеното, по това искане не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването поради липса на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доводите на страните, че заключението не е било допустимо, с оглед вече събраните експертни заключения в рамките на наказателното производство и е изготвено на база странични данни или предположения, не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Същите са обосновани с твърдения за неправилност на въззивното решение и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които по естеството си представляват оплаквания за неправилност на решението и касационната инстанция разглежда след допускане на обжалването. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Последният въпрос е за началният момент на течението на погасителната давност за акцесорното вземане за законна лихва върху обезщетението за вреди от деликт в контекста на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД. Съпоставен с изложените в касационната жалба доводи, въпросът е израз на смесване от касаторите на двата различни въпроса – за началния момент на възникване на вземането по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от непозволено увреждане и за законовия срок, с изтичането на който вземането се погасява по давност. В практиката на ВКС е разяснено, че като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства. Относно продължителността на давностните срокове е установен общ давностен срок /чл. 110 от ЗЗД/ за всички искове, за които няма специални давностни срокове /чл. 111 от ЗЗД/. В чл. 111 от ЗЗД са уредени четири групи искове, които се погасяват в тригодишен срок, между които са исковете за вземания от лихви – чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, какъвто е процесният случай. Давностните срокове, като период от време се определят с начален и краен момент и тъй като те са установени от закона, последният определя началният им момент. Общите правила за началния им момент са уредени в чл. 114 от ЗЗД. За вземанията, произтичащи от непозволено увреждане с разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД началният момент на давностния срок е определен от откриването на дееца, като длъжникът се смята в забава от увреждането и без покана. Давностните срокове пораждат действие, ако през време на тяхното протичане носителят на защитеното право може да упражни правото си на иск /решение № 235/21.09.2012г. по гр.д. № 1762/2011г. на ВКС, III ГО; ППВС/1981г. и ТР № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС; решение № 737/30.04.2010г. по гр.д. № 865/2009г. на ВКС, III ГО/. В Тълкувателно решение № 5/05.04.2006г. по тълк.д. № 5/2005г. на ОСГТК на ВКС е дадено разяснението, че с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. За правата на пострадалия са меродавни преди всичко разпоредбите на гражданските закони и за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние. По въпроса за приложимостта на кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД за вземането за лихва върху обезщетението за вреди от непозволено увреждане е установена практика на ВКС /решение № 737/30.04.2010г. по гр.д. № 865/2009г. на ВКС, III ГО; решение № 67/24.06.2011г. по т.д. № 323/2010г. на ВКС, I ГО/, която се споделя напълно от настоящия състав. Съгласно даденото в нея разрешение, вземането за лихва има не само акцесорен, но и самостоятелен характер. То е периодично и при направено възражение за давност погасени са онези падежи, които са извън тригодишния период преди завеждане на исковата молба. Фактът, че и двете вземания – за обезщетение на вреди и за обезщетение за забава в размер на законната лихва – имат обезщетителен характер, не е аргумент за прилагане по отношение на вземането за лихви на давностен срок, различен от законоустановения в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Въззивният съд в решението си е приел, че ищците имат право на мораторна лихва и че давността тече от всеки ден на забавата, но не за целия период, а за последните три години преди предявяването на иска, т.е. от 07.02.2017г. до предявяването на иска на 07.02.2020г. Споделил е изводите на първата инстанция, че на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД този иск е погасен по давност за минал период – три години преди завеждане на исковата молба. Като е постановил обжалвания акт с тези мотиви, въззивният съд е процедирал в съответствие с установената практика на ВКС, което изключва приложението на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следва да се посочи, че е неоснователно позоваването на касаторите, че в предмета на въззивното производство е било въведено първоинстанционното решение, в частта по претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД по отношение на необжалвалите другари с подадената от въззивниците К. насрещна въззивна жалба по въззивната жалба на ответника В. П.. Изрично в насрещната си въззивна жалба ищците са заявили, че обжалват първоинстанционния съдебен акт в частта по частично отхвърления акцесорен иск срещу ответника В. П.. Чрез насрещната въззивна жалба се разширява предметът на обжалването като несъмнено в практиката на ВКС се приема, че тя трябва да е обусловена от първоначалната въззивна жалба и при липса на въззивна жалба от останалите обикновени другари на ответника, решението по отношение на тях не може да се въведе като предмет на делото чрез подаване на насрещна въззивна жалба по жалбата на обжалвалия другар. По отношение на необжалвалите другари решението на първата инстанция в частта по частично отхвърления иск за лихва за забава върху присъденото обезщетение е влязло в сила с изтичане на срока за по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Такава не е видима от мотивите на акта. Не се установява грубо вътрешно противоречие на изводите на съда с правилата на формалната логика, не е приложена несъществуваща правна норма, нито е приложена правна норма противно на нейния действителен смисъл. Следователно по касационната жалба на М. и Д. К. не е налице основание за допускане на касационно обжалване в останалата обжалвана от тях част на въззивното решение. Всички въпроси /8 броя/ от изложението на жалбоподателя В. П. са за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и за определяне степента на приноса на пострадалия при определяне на обезщетението за вреди, с доводи, че определеният от въззивния съд принос на пострадалия е необективен и силно занижен, съпроводени с искане за определянето му в размер на 80 %. Изложените съображения по трети въпрос на първите двама касатори относно съпричиняването на вредоносния резултат са приложими и тук. Следва да се допълни и възприетото в цитираната от този касатор практиката на ВКС, че при съпричиняването вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице; причинената вреда обаче е неделима; причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и вредата; за наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда; от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия. Разяснено е, че намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Критерии при намаляване на обезщетението са степента на съпричиняване, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях; степента на вината – тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение и справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всички тези критерии се прилагат съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат. В решението си, въззивният съд е обосновал преценката си за намаляване на размера на обезщетението въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, както и с тежестта на извършеното правонарушение и степента на вината на всеки от тях. За да мотивира извода си за намаляване на обезщетението е отчел реалният – конкретен и доказан принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, с което е съобразил практиката на ВКС без да е допуснал твърдяното противоречие. По въпросите следователно не е налице специален селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е осъществена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като липсва неяснота или непълнота на правната норма, не е налице промяна на закона или на обществените отношения, налагащи промяна в тълкуването й. В заключение и не са налице основания за допускане на касационно обжалване в сочените от всеки от касатори хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. А при служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение