Определение № 75 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2929/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК с[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. М. срещу решение № 351 от 08.04.2021 г. по гр. д. № 4234/2020 г. на Апелативен съд – София, седми граждански състав. Ответниците Н. И. Д., Е. Г. Г. и С. Н. Г., всички чрез адв. И. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 4461 от 22.07.2020 г. по гр. д. № 15707/2018 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения от „Централна кооперативна банка“ АД срещу Н. И. Д., Е. Г. Г. и С. Н. Г. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за съществуване на вземане в полза на ищеца от ответниците при условията на солидарност, произтичащо от договор за банков кредит № 91900КР-АА-3460/28.07.2005 г. за главница над сумата от 21 118. 47 евро и за неустойка (наказателна лихва) над сумата 231. 30 евро за периода 21.01.2013 г.-15.10.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 56122/2014 г. на Софийски районен съд, както и в частта на възложените в тежест на ответниците разноски (над 996. 07 лв. – за сторените такива в заповедното производство и над 3 846. 33 лв. – за тези в исковото) и е отхвърлен установителния иск за сумите (претендирани като дължими солидарно от ответниците) над посочените размери – за главница и неустойка (наказателна лихва) с присъждане на разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че между ищеца – търговска банка, като кредитодател и ответницата Н. Д., като кредитополучател е сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит за закупуване на недвижим имот от 28.07.2005 г. за сумата 40 000 евро. Установено е, че вземанията на банката по договора са обезпечени с вписване на първа по ред ипотека върху закупения имот. С договори за поръчителство от 08.07.2010 г. ответниците С. Г. и Е. Г. са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя за задълженията по договора за кредит. Сумата е усвоена изцяло, а размерът на задълженията (погасените и непогасени такива) за главница, договорна и наказателна лихва е установен от заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Инстанцията по същество е анализирала клаузата на т.16 от процесния договор и е приела, че с нея са уговорени последиците от неизпълнение на задължението по повод вредите, които банката като кредитодател може да претърпи от забава плащането на анюитетните вноски. Направено е съждение, че така предвидената наказателна лихва е по същество неустойка за забавено изпълнение. Развити са доводи, че кредитополучателят е потребител по смисъла на §1, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите и правилата на търговия (ЗЗППТ – отм.) – действащ нормативен акт към момента на сключване на съглашението, а банката е търговец по смисъла на §1, т. 2 от ДР на ЗЗППТ, поради което разпоредбите на този закон са приложими към техните отношения. Съобразявайки функциите на неустойката (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) решаващият състав е приел, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в размер от 25. 1 пункта годишно над уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и възлага необосновано високо обезщетение за забавата на кредитополучателя. Посочил е, че тази клауза не отговаря на изискването за добросъвестност при договарянето и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, поради което я счел за нищожна на основание чл. 37, ал. 1 вр. чл. 35, ал. 2, т. 4 ЗЗППТ (отм.). Прието е, че размерът на дълга по кредита следва да се определи съгласно уговорките в първоначалния договор и погасителния план към него, както и че изявлението на банката за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем не е достигнало до кредитополучателя преди получаването на исковата молба на 14.03.2019 г. Установено е, че в развилото се производство по заявление на банката по чл. 417 ГПК е издадена заповед за солидарно заплащане от ответниците на сумата 37 279. 24 евро – главница; сумата 7 059, 68 евро – договорна лихва за периода 28.12.2013 г.-15.10.2014 г.; сумата 856. 97 евро – наказателна лихва за периода 21.01.2013 – 15.10.2014 г.; сумата 3 623. 84 лева - разноски в заповедното производство. При позоваване на постановките, дадени с ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е направил извод, че в разглежданата хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с падеж, настъпил към 08.02.2021 г. – датата на устните състезания пред въззивната инстанция. Изложени са и съображения по отношение отговорността на ответниците Г. като поръчители по кредита. Прието е, че кредиторът губи правата си срещу поръчителите за вноските с настъпил падеж, за които не е реализирал правата си в 6 – месечен срок С изтичане на срока за погасяване на тези вноски се погасява поръчителството според разясненията в т. 4б от ТР № 4/2013 г. Така е отречено вземането на ищцовата банка към поръчителите за вноските с настъпил падеж преди изтичане на 6 – месечния срок – т. е. за периода от 28.12.2012 г. до 15.04.2014 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация без да поставя конкретен правен въпрос. Вместо това се развиват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, тъй като при постановяването му въззивният съд не е взел предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право – в случая не били зачетени правните последици на исковата молба, връчена на ответниците, с която кредитът се обявявал за предсрочно изискуем. Твърди се, че така въззивното решение реализирало противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, както и с решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о.; решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2020 г. на ВКС, I т. о.; решение № 193 от 10.04.2020 г. по т. д. № 3092/2018 г. на ВКС, II т. о.; решение № 146 от 29.04.2020 г. по т. д. № 1912/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на ВКС, II т. о. Касационното обжалване не следва да се допуска. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая страната не формулира – ясно и точно - конкретен значим правен въпрос, по който иска да се проведе селектиране на касационната жалба в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вместо това се релевират доводи за неправилност на въззивното решение (относно размера на вземането, произтичащо от договор за банков кредит, което е признато за съществуващо с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК когато предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение), почиващи на твърдяно нарушение на процесуалния закон - чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото апелативният съд не е съобразил правнорелевантния факт на обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем в исковото производство – с изявление на ищцовата банка инкорпорирано в поканите до ответниците - кредитополучател и поръчители, представени като приложение към исковата молба по настоящото дело и надлежно връчени им. Касае се за оплакване по съществото на спора, което съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да обоснове обща предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. Затова достъп до касация на соченото основание не може да се осъществи. В заключение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на делото жалбоподателят дължи заплащане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответниците по жалба – адв. Х. И., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Съгласно приложения договор за правна помощ и съдействие последната е оказала безплатно адвокатска помощ и съдействие на тази страна в касационното производство. Услугата е извършена на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА - на материално затруднени лица. Ето защо адвокатът има право на възнаграждение и същото следва да му бъде присъдено в размер на 1 288. 97 лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид обжалваемия интерес по касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,