Определение № 3450 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2450/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ф. А. Б. - чрез пълномощник адв. Е. И., против определение № 309 от 01.08.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 310/2024 г. на Окръжен съд - Смолян, с което е потвърдено определение № 251 от 22.05.2024 г. по гр. д. № 315/2023 г. на Районен съд - Мадан. С първоинстанционното определение е отхвърлена молбата на Ф. А. Б. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в полза на адв. Е. И. за оказано безплатно процесуално представителство по чл.38 ЗА на молителката на Ф. А. Б. в производството по гр. д. № 315/2023 г. В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за уважаване на молбата по чл.248 ГПК. Излагат се оплаквания, че въззивният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение произволно, при липса на ясни и обективни критерии, както и при условията на неразумност и непропорционалност, като по този начин е нарушил конкурентното право на Европейския съюз; че в нарушение на разпоредбата на чл.101, пар.1 ДФЕС, чиято цел е да се постигне свободна и лоялна конкуренция, съдът е присъдил адвокатско възнаграждение под пазарните нива; че размерът на адвокатското възнаграждение следва да е съобразен с концепцията за разумност на съдебните разноски, залегнала в практиката на Съда на ЕС - решения по дела C-385/20 и C-57/15, съобразно която на преценка подлежат особеностите на делото, в т. ч. предмет на спора, цена на иска, обем на положения труд за защита на съответното право. Според частната жалбоподателка, в конкретния случай въззивният съд не е взел предвид реално извършените от процесуалния й представител действия, а ги е изброил формално, в нарушение на принципа за разумност и пропорционалност на адвокатското възнаграждение; В аспекта на потребителската защита срещу неравноправни договорни клаузи незачитането на тези принципи би довело до некачествено правосъдие и до нарушение на конкуренцията, тъй като адвокатите ще занижат качеството на услугите си. Неправилността на определението е аргументирана и с оплакване за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да се прилага предвид приетото в решение по дело C-438/22 на Съда на ЕС противоречие с чл.101, пар.1 ДФЕС. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с всички предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК основания за достъп до касационен контрол. Формулирани са следните въпроси, определени като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК: „ 1. Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда; 2. Следва ли при определяне на критерия разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска; 3. Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи НМРАВ; 4. Задължен ли е и следва ли съдът при определяне на адвокатско възнаграждение да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определянето на справедливо адвокатско възнаграждение, включително и да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размера на държавната такса и размера на адв. възнаграждение; 5. Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските подлежащи на присъждане, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда, и следва ли да се изследва освен фактическата и правна сложност по делото, то и цената на иска, респ. материалния интерес по делото“. Допълнителният селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументиран с твърдение, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. За третия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решения по гр. д. № 90/2020 г. на III г. о., гр. д. № 2477/2021 г. на IV г. о. и гр. д. № 1365/2016 г. на IV г. о., както и с практиката в определение № 638/18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на I т. о. и определение № 474/28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на I т. о. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се сочи противоречие на въззивното определение с решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на ЕС. За последния въпрос се твърди, че е от значение за развитието на правото поради необходимостта от разяснение на критериите разумност и пропорционалност, заложени в решението по дело C-57/15 г. на Съда на ЕС. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от насрещната страна „Сити Кеш“ ООД - чрез адв. Х. М., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол и за неоснователност на частната касационна жалба. Наведен е и довод за недопустимост на жалбата на основание чл.274, ал.4 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Възражението на ответника за недопустимост на жалбата поради необжалваемост на постановения от въззивния съд съдебен акт е неоснователно, тъй като в исковата молба ищцата е посочила цена на иска 7 688.02 лв. (която не е изменяна в хода на процеса) и с оглед на това определението подлежи на касационно обжалване съобразно правилата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване по граждански дела (чл.113 ГПК). С решение № 89 от 15.04.2024 г., постановено по гр. д. № 315/2023 г., Районен съд - Мадан е прогласил нищожността на клаузата на чл.6.6 от договор за паричен заем „Кредирект“ № 816729/21.02.2023 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Ф. А. Б., в която е уговорено заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита. С решението е уважен частично и насрещен иск, предявен от ответника „Сити Кеш“ ООД, за сумата 140 лв. - главница по договора за паричен заем, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3 582.64 лв. С оглед изхода на спора съдът е осъдил „Сити Кеш“ ООД да заплати адвокатско възнаграждение за оказано от адв. Е. И. безплатно процесуално представителство по чл.38 ЗА на ищцата Ф. Б. в размер на 480 лв. - по първоначално предявения иск, и в размер на 230. 40 лв. - по насрещния иск. Ищцата е осъдена да заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата 20.43 лв., представляваща разноски, съразмерно с уважената част от насрещния иск. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена молба от адв. Е. И., с която е направено искане за изменение на решението в частта за разноските с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение, определено съобразно цената и броя на предявените искове, както и в съответствие с предвидените в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения. С определение № 251 от 22.05.2024 г. Районен съд - Мадан е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК като неоснователна по съображения, че с оглед фактите по делото, които имат значение за размера на възнаграждението, и критериите за неговото определяне, посочени от Съда на ЕС в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C-428/16 и в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, присъденото в полза на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение е справедливо и няма основание да бъде завишавано. Сезиран с частна жалба от адв. Е. И., Окръжен съд - Смолян е постановил обжалваното с частна касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд се е позовал на решението на Съда на ЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, според което размерите на минималните адвокатски възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/2004 г., и заложеният в наредбата принцип за определяне на възнагражденията съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, не са обвързващи за националния съд, както и на решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, в което е дадено принципно разрешение на въпроса относно съвместимостта на национална правна уредба, на която е придаден задължителен характер при определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения, и действащите в Европейския съюз правила за конкуренция. Съобразявайки постановките на цитираните решения, въззивният съд се е произнесъл, че Наредба № 1/2004 г. не следва да се прилага, но може да служи като ориентир, когато съдът служебно определя размера на адвокатското възнаграждение, какъвто е процесният случай; В този смисъл съдът е свободен да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение по своя преценка като вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, обема на осъществената правна защита, явяването на адвоката в съдебни заседания, представянето или не на писмени бележки по делото, броя на проведените заседания. След като е преценил, че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, и след като е взел предвид обема и характера на извършените от адв. Е. И. процесуални действия за защита по всеки от предявените искове (в т. ч. липсата на подаден отговор на насрещната искова молба и неявяването в открито съдебно заседание), наличието на безпротиворечива съдебна практика по предмета на спора, продължителността на съдебното производство, приключило в едно съдебно заседание, събирането само на писмени доказателства и наличието на множество еднотипни дела, заведени от адв. И. като пълномощник на Ф. Б. срещу същия ответник и срещу други ответници, въззивният съд е формирал извод, че присъденото от първата инстанция възнаграждение в размер на 480 лв. - по предявения първоначален иск, и в размер на 240 лв. - за осъществената защита по насрещния иск, е справедливо и законосъобразно, поради което няма основание за увеличаване на неговия размер. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение по следните съображения: Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото и е от значение за изхода по делото, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд; Въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания въззивен акт - решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. В тълкувателното решение е разяснено, че посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни предпоставки, на които се позовава. Преценени от гледна точка на разрешенията, дадени от ОСГТК на ВКС с цитираното тълкувателно решение, формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. Първият въпрос е хипотетичен и не кореспондира с конкретен решаващ правен извод на въззивния съд, а останалите въпроси са насочени към проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че с оглед възприетите в практиката на Съда на ЕС критерии, задължителни за националния съд, и конкретните факти по делото (фактическа и правна сложност на спора, обем и съдържание на предоставената от процесуалния представител адвокатска защита, продължителността на разглеждане на делото и т. н.) определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение е справедливо и законосъобразно, поради което няма основание за присъждане на допълнително възнаграждение. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното определение да не бъде допуснато до касационно обжалване - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че по отношение на поставените от жалбоподателката въпроси, отнасящи се най-общо до критериите за определяне на адвокатско възнаграждение от съда в хипотезите на чл.38 ЗА и значението на предвидените в приетата от Висшия адвокатско съвет Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, не са налице и поддържаните допълнителни изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Принципен отговор на въпросите е даден от Съда на ЕС в посочените от въззивния съд решения на Съда на ЕС, в т. ч. и решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, според които член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. В мотивите към решението по дело С-438/22 е отбелязано, че съдържащата се в наредбата на Висшия адвокатски съвет уредба е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях; Подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“; Това води абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и съображения, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. В заключение е прието, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Даденото от Съда на ЕС разрешение за неприложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет наредба е относимо и към адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА за оказана безплатна правна помощ, съотв. за оказано безплатно процесуално представителство пред съд (в този смисъл определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., определение № 1183/14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 1239/13.05.2024 г. по ч. т. д. № 1555/2023 г. на ВКС, І т. о., определение № 2948/12.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1567/2024 г. на ВКС, І г. о., определение № 2198/08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023 г. на ВКС, І т. о.). При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил практиката на Съда на ЕС, която е задължителна за всички държави членки на ЕС, и се е произнесъл по сезиращата го частна жалба в съответствие с нея. Размерът на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА не е определен произволно и при неясни критерии, както твърди частната жалбоподателка, а е съобразен с всички обстоятелства по делото, които имат значение за присъждане на справедливо и обосновано възнаграждение за предоставената при условията на чл.38 ЗА адвокатска защита. Поради изложеното няма основание въззивното определение да се допуска до касационно обжалване в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,