Определение № 50081 от 07.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 382/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. Й. срещу решение № 153/27.10.2021 г. по в.т.д. № 551/2021 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260105/08.103.2021 г. по т.д. № 637/2019 г. на Пловдивски окръжен съд като краен резултат е отхвърлен искът на касаторката срещу ЗАД„ОЗК-Застраховане“АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на баща й С. С. С. при ПТП на 27.03.2019 г. за разликата над 130 000 лв. до 160 000 лв., както и в частта на разноските. Касаторката поддържа, че решението на ПАС е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗАД„ОЗК-Застраховане“АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускането на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП, причинено виновно от водач на МПС със сключена към момента на деликта задължителна застраховка “Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество, е починал на 27.03.2019г. бащата на касаторката. Отчел е, че спорът пред въззивната инстанция се свежда до приложението на чл.52 ЗЗД и определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. ПАС е преценил възрастта на починалото лице, което е обезпечавало в резултат на полагания от него труд финансово семейството на дъщеря му, която трудно намирала работа. Изследвал е естеството на сложилите си приживе взаимоотношения и е разгледал отражението на смъртта му върху психиката на дъщеря му. Изрично е съобразил специфични обстоятелства като внезапността на загубата, коренната промяна в живота на касаторката преди и след инцидента, заключението на СПЕ относно нанесените поражения върху психиката на дъщерята, като подробно ги е обсъдил. Съобразил е и моментатът на настъпване на вредите и оттук обществено-икономическите условия в страната към него. При така установените обстоятелства е определил и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 130 000 лв. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 2/Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическа конюнктура в страната?; 3/ Следва ли въззивният съд да допусне и приеме при условията на чл.266, ал.2, т.2 ГПК писмени доказателства, свидетелски показания и експретно становище, поискани за доказване на новонастъпили факти – за установяване на настъпили в хода на процеса усложнения в психическото състояние на пострадалия от ПТП, предявил пряк иск срещу застрахователя на виновния водач, за които се твърди, че са в пряка причинно-следствена връзка с деликта, осъществен при процесното ПТП? По всички вапроси е въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По първи въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. и практиката на ВКС, обективирана в решения, посатновени по реда на чл.290 ГПК: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о. и др. По втори въпрос се поддържа, че е налице противоречие на обжалавния съдебен акт с практика на ВКС по: решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 217/20.12.2017 г. по т.д. № 990/2017 г. на ВКС, II т.о. и др. Касаторката поддържа, че по третия правен въпрос произнасянето на ПАС е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 196/12.07.2011 г. по гр.д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60/17.03.2014 г. по гр.д. № 4474/2013 г. на ВКС, III г.о. Настоящият състав на ВКС намира, че по първия правен въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като ПАС се е съобразил с цитираната от касаторката практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Оплакванията, че не обсъдил всички релевантни според ППВС № 4/1968г. кретерии не съответстват на произнасянето на съда. Подробно са изследвани взаимоотношенията между баща и дъщеря, интензитетът и продължителността на търпените от касаторката страдания по загубата на близък човек. Детайлите в свидетелските показания, на които се акцентира в изложението, са в подкрепа на направените вече изводи от ПАС за „категорична интензивност“ на привързаността между А. С. и баща й, по-изразеното и по-болезнено преминаване от нейна страна на различните периоди на изживяната мъка и за преживяна „значима психотравма“, явяваща се „фактор за възобновяване на негативната симптоматика, придружена с панически кризи“. По отношение на втори въпрос се установява, че въззивният съд е отнесъл констатираните от него проявления на претърпените като вид и интензитет вреди, определени съобразно посочените вече критерии, към момента на настъпването им, т.е. в контекста на конкретните социално-икономически условия в страната през 2019г. и общественото разбиране за справедливо обезщетяване на вредите. В тази връзка е съобразил и основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. В постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – този на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Третият процесуалноправен въпрос не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. В ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Третият въпрос е поставен в контекста на доводи за новонастъпили в хода на процеса факти, релевантни за спора и оттук се поставя проблемът следва ли да бъдат допуснати нови доказателства на осн. чл.266, ал.2, т.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази, че въззивната инстанция не е направила извод за наличие на новонастъпили обстоятелства, само в който случай е допустимо /и според цитираната от касаторката практика/ събирането на новите доказателства, вкл. и назначаване на нова експертиза. Дали пред въззивния съд с въззивната жалба /респ. с допълнителна молба, но в срока за подаване на въззивна жалба, което условие в случая видно от въззивното дело не е налице/ са били представени нови доказателства относно нововъзникнали обстоятелства следва да се преценява за всеки конкретен случай, която проверка изисква и преценка на доводи и доказателства. Следователно тази преценка не е част от правомощията на касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. Подадената на 26.01.2023г. молба пред касационната инстанция от касаторката е извън срока за депозиране на касационна жалба. Съдържа нови доводи и обосновава нови оплаквания срещу възизвното решение – относно несъобразяване на практика по аналогични случаи, какъвто правен въпрос не е бил формулиран в основната касационна жалба, поради което и не е допустимо да бъде обсъждан в рамките на настоящето производство. Предвид гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора в полза на застрахователното дружество следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 1 716 лв. за адвокатско възнаграждение, дължими според договора за правна помощ само за изготвяне на писмен отговор на касационна жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд