Определение № 414 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4458/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. А., чрез адв. К. срещу решение № 1587/28.06.2019 г. по гр. д. № 4422/2018 г. на Апелативен съд – София.

Ответникът Ж. П. А., чрез адв. Г. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, приема следното.

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение от 29.06.2018 г. по гр. д. № 16594/2015 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 14 състав за отхвърляне на предявените от касатора против Ж. П. А. евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 3 във вр. чл. 576, вр. чл. 579 ал. 1 ГПК; чл. 29 ЗЗД и чл. 87, ал. 3 ЗЗД – за нищожност на договора от 07.11.2014 г. за покупко – продажба на идеални части от недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 162/07.11.2014 г. на В. В. – нотариус с рег. № 268 на НК, поради липса на съгласие, на основание, както и на предписана от закона форма предвид непрочитането от нотариуса на съдържанието на нотариалния акт, материализиращ сделката, на участниците в нея, респ. – за унищожаването на продажбения договор, поради въвеждане в заблуждение на продавача относно естеството на сделката и за развалянето й, поради неизпълнение на задължението на купувача да заплати цената.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че с атакувания договор за покупко-продажба ищцата Н. А. А. е прехвърлила на своята дъщеря - ответницата Ж. П. А. собствените си 4/6 идеални части от процесния апартамент срещу продажна цена от 35 000 лв., която в материализиращият сделката нотариален акт е посочено, че е платена изцяло преди подписването му, а продавачът си е запазил безвъзмездно и пожизнено правото на ползване върху имота. В обжалваното решение е прието, че за удостоверяване на посочения в нотариалния акт факт на получаване на продажната цена по сделката пред първата инстанция е представена декларация от 07.11.2014 г. на продавача - касатора Н. А. с нотариална заверка на подписа, рег. № 7297/2014 г. на нотариус В. В.. Установено е, че в декларацията е обективирано изявлението на продавача за получаване на продажната цена от 35 000 лв. Въззивната инстанция е обсъдила и събраните по делото доказателства относно обстоятелството, че преди смъртта си наследодателят П. И. А. – съпруг на ищцата и баща на ответницата, е съставил саморъчно завещание от 28.09.1988 г., с което завещал на първата цялото си движимо и недвижимо имущество. Завещанието е обявено с протокол на Д. Т., V-ти нотариус при Софийски районен съд на 07.07.1989 г. по реда на чл. 27 ЗН. Прието е също да липсват данни, които да установяват или индицират на факта, че ответницата е знаела за така извършеното завещателно разпореждане. С последваща отчуждителна сделка, оформена с нотариален акт № 26/04.12.2015 г. на нотариус А. Ш. ищцата е прехвърлила на сина си З. А. собствените си 2/6 идеални части от правото на собственост върху процесния недвижим имот срещу задължението за гледане и издръжка, като си е запазила пожизнено правото на ползване върху апартамента. Съобразени са и данните относно декларирането на притежаваните от наследниците на П. И. А. права на собственост върху процесния имот, а така също и установените във времето влошени лични отношения между ответницата и брат й З. А.. След анализ и преценка на данните, събрани от показанията на разпитаните по делото свидетели – сина на ищцата и брат на ответницата (З. А.), и внучката на ищцата и дъщеря на ответницата (А. С.), които са ценени при условията на чл. 172 ГПК решаващият състав е изложил обосновани мотиви на кои от тях дава вяра и защо, и какви обстоятелства от предмета на спора те установяват. Посочено е, че свидетелят З. А. не пресъздава свои лични впечатления, а факти станали му известни от майка му – касаторката А., според която тя и внучката й А. С. са посетили нотариус, за да подпишат завещание и обясненията на майката били, че била излъгана, защото не ставало въпрос за сделка, от която ще получи пари. Изложени са съображения, че показанията на другия разпитан по делото свидетел – А. С., съдържат данни за осъществили се факти във връзка с оспорената сделка и следва да се кредитират. Според тях касаторката сама е изявила желание да прехвърли апартамента на дъщеря си, тъй като в същия този период била със счупен крак, трудно подвижна и се опасявала, че синът й З. А. може да я изгони от имота. Продажната цена била уговорена в размер близък до данъчната оценка на жилището и свидетелката сочи да предоставила парите на майка си, която пък ги дала на ищцата, в размер на 35 000 лв. – от тях 15 000 лв. били лични средства, а остатъкът от 20 000 лв. - заети от приятеля й. Възивната инстанция е приела, че предявените в условията на евентуалност обективно съединени искове за нищожност на сделката на всяко от заявените основания за недействителност, разгледани в поредност според тежестта на твърдяния порок, са неоснователни, както и иска за унищожаването на сделката, поради измама и иска за разваляне на договора, поради неизпълнение на насрещното задължение на купувача да плати цената. Съдът е изтъкнал, че не е налице поддържания порок на договора, свързан с липсата на съгласие за неговото сключване, поради сочените погрешни представи на продавача, че вместо със завещание, прехвърлянето на идеални части от правото на собственост е извършено с договор за покупко-продажба. В тази връзка е изразено разбирането, че липсата на съгласие като основание за нищожност е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ – изтръгнато чрез насилие, направено е без намерение за обвързване, за каквито пороци на волята у продавача липсват твърдения и данни по делото. Според съда обосноваването на визирания порок на сделката – със създадени погрешни субективни представи относно предмета на договора и правните му последици, е релевантно към претенцията за унищожаване на сделката, поради измама по чл. 29 ЗЗД, респ. грешка по чл. 28 ЗЗД, но не и за нищожност, поради липса на съгласие. Инстанцията по същество е изтъкнала аргументи и за липса на осъществени факти от състава, очертаващ нищожност на договора, поради липса на основание, който в случая се извежда от твърденията, че по договора не била престирана продажна цена и това лишавало от основание разместването на имуществени блага. Посочено е, че нищожен е договорът, сключен при липса на основание, който порок се отнася само за каузалните сделки, при които предоставянето на имотна облага е с определена цел, която е типичната непосредствена причина за сключване на сделката. При анализ на съдържанието на съглашението по продажбата въззивният съд е намерил, че разпореждането (с 4/6 идеални части от правото на собственост върху имота) е извършено срещу насрещна престация за продажна цена в размер на 35 000 лв. Така е направен извода, че по съдържание и предмет извършеното прехвърляне на права върху имота не представлява абстрактно задължаване, т. е. предоставяне на имуществена облага без типичната непосредствена правна цел (основание), тъй като по волята на страните имуществената облага – придобиването на собственост е обвързано с типичната за този договор престация за продажна цена. Втората инстанция е споделила изводите на първостепенния съд, че без значение за спора по делото е фактът дали уговорената насрещна престация за цената е действително платена или не. Съглашението, сключено при тези условия, е валидно, а неплащането на договорената в него цена би могло да е основание за развалянето му по чл. 87,ал. 3 ЗЗД. Не са намерени основания за нищожност на договора, поради неспазване на изискванията за форма по чл. 26, ал. 2 предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 576 ГПК, свързани с пороци в нотариалното удостоверяване при извършване на процесната сделка в нотариална форма. То се поддържа с нарушение на императивните изисквания по чл. 576-579 ГПК - за прочитане от нотариуса съдържанието на нотариалния акт на участващите в сделката лица, без да се оспорва автентичността на волеизявлението на продавача, обективирано с полагането подпис в документа. В тази връзка е изтъкнато, че нотариалният акт в удостоверителната си част относно фактите, които нотариусът пряко е възприел или действията, които самият той е извършил, представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващ се с материална доказателствена сила, че удостоверените факти отговарят на действителното положение. Посочено е, че върху ищцата тежи доказателствената тежест да установи, че удостоверените факти не са се осъществили по начина, посочен в акта. Това доказване не е проведено успешно, доколкото единствено ангажираните за това обстоятелство свидетелски показания на сина на ищцата и брат на ответницата, не са кредитирани, предвид правилото на чл. 172 ГПК. Съдът е приел, че липсват данни и за умишлено въвеждане в заблуждение на продавача по договора, опорочили волята му при сключване на съглашението, с оглед претендираната негова унищожаемост поради измама. Показанията на свидетеля З. А. за създадени такива неверни представи у продавачката – негова майка, не са кредитирани като достоверни, предвид влошените отношения между него и сестра му – ответницата по делото, датиращи преди сделката, заинтересоваността му от делото, а също и поради факта, че не се подкрепят от останалия доказателствен материал. В този смисъл са развити доводи за непроведено пълно и главно доказване на факта, че ответницата или нейната дъщеря А. С. са заблудили съзнателно и преднамерено ищцата относно предмета на сделката - продажба, вместо завещание и правните последици, отнасящи се възмездния характер на договора. Не е прието да е налице и неизпълнение на задължението на купувача за заплащане на цената, с последица разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. При споделяне решаващите изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на този иск въззивната инстанция е препратила към тях, съгласно чл. 272 ГПК. Обсъдени са и е налице произнасяне по наведените доводи във въззивната жалба като е установено, че нотариално заверената декларация на продавача, в която е обективирано изявление за получаване на продажната цена, има характер на официален документ само в частта относно нотариалното удостоверяване, отнасящо се до авторството на лицето, а в останалата си част относно обективираните в документа изявления, представлява частен свидетелстващ документ, който няма материална доказателствена сила и подлежи на преценка с другите доказателства. В обжалваното решение е прието, че въпросният документ следва да се цени като признание на кредитора за получената дължима престация в пълен размер, доколкото касаторката не е опровергала съдържанието на изходящия от нея като страна частен свидетелстващ документ (декларацията в тази й част), а също нотариалния акт относно изявленията на страните по сделката, при съобразяване с разпоредбата на чл. 164, т. 6 ГПК. Доводите за нарушаване разпоредбите на Закона за ограничаване плащанията в брой са приети за ирелевантни към заявеното неизпълнение като основание за разваляне на договора. Този факт е счетен за относим към ангажиране на административно-наказателната отговорност на купувача, но не и за валидността на извършеното плащане.

Втората инстанция се е произнесла и по оплакванията за процесуални нарушения на първостепенния съд във връзка с отказа да се събират поискани от ищцата доказателства, което е довело до неизясняване на относими към делото факти. Приела е, че сочените писмени доказателства се отнасят до обстоятелства, свързани с декларирани приходи и осигурителни доходи на ответницата, и са неотносими към спора, доколкото последната не е твърдяла да е получила средства за продажната цена от банкова или кредитна институция, за да бъде задължена в тази връзка да представя доказателства, нито пък ангажирането на доказателства за приходите й за период 2004 г. - 2013 г. (значително предхождащ процесната сделка), не би могло да внесе яснота какви точно биха могли да са спестяванията й, а освен това произходът на средствата за закупуването на имота е без значение за спора. Обоснована е тезата, че няма основание за уважаване на останалите доказателствени искания на жалбоподателя - за разпит на нотариуса, изповядал сделката и двамата лекари, дали становище във връзка с психическата годност на ищцата. Посочено е, че тези доказателствени средства не се явяват необходими за изясняване на релевантни факти по делото, предвид липсата на фактически твърдения в исковата молба и уточнението към нея, че ищцата не е разбирала свойството и значението на постъпките си като самостоятелно основание за унищожаемост на сделката.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, които счита да са обуславящи изхода на делото и за които поддържа наличие на отклонение с практиката на ВКС.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли при установяване фактическия състав на измамата по чл.29 ЗЗД да се отчитат специфичните психически характеристики на лицето, които биха способствали за изграждането на неверни представи относно предмета и последиците на сделката?“

2. „Следва ли достоверността на свидетелските показания на лицата по чл. 172 ГПК да се преценява с оглед всички доказателства по делото?“

По първия въпрос се твърди противоречие с Решение № 100/8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2017 г., IV г. о., Решение № 209/19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1930/2014 г., III г. о., а по втория – с Решение № 34/22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., Решение № 250/21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3897/2015 г., I г. о., Решение № 205/2.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1499/2016 г., I г. о. и Решение № 297/22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о.

В касационната жалба се поддържа и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание за селекцията й по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Първият от поставените въпроси не осъществява общо основание за достъп до касация. Характеристика на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК има само този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая въззивният съд не е мотивирал съображения и правни изводи по иска за унищожаемост на сделката поради измама (по чл. 29 ЗЗД), основани на установени по делото специфични психически характеристики на ищцата – продавача по сделката, които биха способствали за изграждането на неверни представи относно предмета и последиците на съглашението. Той е приел, че няма данни за умишлено въвеждане в заблуждение на продавача – от ответницата или нейната дъщеря, опорочили волята му при сключване на договора. Липсват твърдения, а и данни по делото за специфични психически и емоционални характеристики на ищцата, които да способстват и улесняват изграждането на неверни представи у нея относно предмета и последиците на сделка. Напротив, съществуват такава, които несъмнено сочат, че към датата на извършването на договора продавачът е съзнавал свойството и значението на извършеното, бил е запознат с характера и правните му последици.

Липсата на поставен правен въпрос, само по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване и то без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.

Вторият повдигнат въпрос е релевантен, т.е. формира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изразяващо се в отклонение от посочената практика на ВКС. Съгласно тази практика (Решение № 205/2.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1499/2016 г., I г. о., Решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о.), създадена по приложение на правилото на чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това налага към показанията на такива свидетели съдът да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая въззивният съд е съобразил изцяло тази практика и е извършил преценка на показанията на свидетеля З. А., които не е кредитирал, ръководейки се от критериите на нормата на чл. 172 ГПК и отчитайки неговата възможна заинтересованост. Ето защо и по този въпрос не се открива основание за достъп до касационен контрол.

Касаторът поддържа наличие и на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение.

Това основание се обосновава с оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевираните оплаквания обаче не се отнасят до категорията пороци на възивното решение, които осъществяват предпоставки в приложно поле на сочения фактически състав, поради следното.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая доводите на жалбоподателя съставляват касационни оплаквания по чл.281, т. 3 ГПК, които обаче са относими в производството по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата го фаза по селектирането й по критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С оглед на очертаната по - горе и разбирана от състава дефинитивност на соченото основание в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на заявените основания за допускане на касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателя следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 1 600 лв., съгласно приложения договор за правна помощ и съдействие и са заплатени в брой, като вписването в договора за извършеното пращане е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение