Определение № 92 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2963/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „ Автобусни превози“ ЕООД срещу решение № 260068 от 13.05.2021г. по в. гр. дело № 533/2020г. на Пловдивски апелативен съд /ПАС/, в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на ищцата С. К. Т., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 50 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от деликт, реализиран на 19.07.2016г. в [населено място] по вина на водача на автобус „Исузу“, с рег. [рег.номер на МПС], при и по повод изпълнението на възложена му от ответника работа по трудово правоотношение, ведно със законната лихва от 19.07.2016г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло поради неосъществен фактически състав на субективното право по чл. 49 ЗЗД. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба „Автобусни превози“ ЕООД навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Допустимо ли е по реда на чл. 266, ал. 2 ГПК да се иска и да се допуска събиране на доказателства, които не са били поискани и събрани пред първоинстанционния съд, въпреки дадените от него в доклада му по чл. 146, ал. 2 ГПК указания, че страната не сочи и не ангажира доказателства за установяването на факти и обстоятелства, които са в нейна доказателствена тежест?“; 2. „Следва ли за твърдените като новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, освен сочените причини за тази невъзможност да се ангажират и доказателства, които по безспорен и категоричен начин да установят същата, респективно допустимо ли е допускане и приемане на доказателства от въззивната инстанция, поискани с въззивната жалба, които страната е могла да посочи и да представи пред първоинстанционния съд, без жалбоподателят да изложи и обоснове причините, поради които не е сторил това?“; 3. „Относно доказателствената сила на констатациите в мотивите на постановените от Прокурора в хода на досъдебното производство постановления.“; 4. „Относно приложението на чл. 11 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, респ. за възможността съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство.“; 5. „Допустимо ли е при разглеждане на иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД съдът да основе изводите си за противоправност и вина на водача, причинил увреждащия пътен инцидент, на доказателства, събрани във воденето срещу водача на автомобила досъдебно производство, респ. предпоставките за носене на отговорност от работодателя при предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД трябва ли да бъдат доказани пред гражданския съд с доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на делото по иска на увреденото лице съобразно принципите за непосредственост и равенство на страните?“; 6. „Допустимо ли е съдът да приема констатираните от прокуратурата в хода на разследването обстоятелства като факти по делото и да ги обсъжда наред с останалите събрани в гражданското производство доказателства?“ и 7. „Обвързан ли е съдът и в каква степен от констатациите, съдържащи се в прокурорските постановления и в частност тези за прекратяване на наказателното производство?“, по които навежда разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 54/25.03.2014г. по гр.д. № 3066/2013г. на ІV г.о.; решение № 136/25.06.2019г. по гр.д. № 4465/2018г. на ІV г.о.; решение № 36/28.02.2012г. по т.д. № 319/2011г. на ІІ т.о.; решение № 66/12.03.2015г. по гр.д. № 5839/2014г. на ІV г.о.; решение № 43/16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ІІ т.о и решение № 66/22.06.2018г. по гр.д. № 3149/2017г. на І г.о.. По отношение на наведената очевидна неправилност, не са изложени различни съображения от обективираните в поставените въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба - С. К. Т. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Моли да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче релевираните основания за допускане на касационно обжалване. Предмет на настоящото производство е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, причинен от рязко спиране на автобус от градския транспорт на [населено място], в който ищцата се е возила като пътник, чийто водач е в трудовоправни отношения с ответното дружество. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 19.07.2016г., около 12. 30 ч., ищцата е била пътник в автобус „Исузу“, с рег. [рег.номер на МПС] – собственост на „Автобусни превози“ ЕООД, по линия № 26 на градския транспорт в [населено място], управляван от водач К. К. въз основа на трудов договор между страните, както и че при задействане на спирачната система на автобуса на спирка пред „Централна жп гара – Пловдив“, ищцата, която се била приготвила да слиза и се намирала в близост до средната врата на автобуса, паднала, при което са й причинени следните травматични увреждания: счупване на първи поясен прешлен, счупване на лява лъчева кост на горен ляв крайник, контузия на главата и тялото с разкъсно – контузна рана в областта на главата. Намерил е за осъществен целия фактически състав на чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, включително досежно противоправното виновно поведение на водача на автобуса при и по повод изпълнение на възложената му от ответника работа и причинно следствената връзка между това поведение и установените неимуществени вреди. Въз основа на показанията на свидетеля - очевидец Н. И. /пътник в автобуса/, разпитан пред въззивната инстанция в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, и на протокола за оглед на процесното местопроизшествие, съдържащ се в образуваната прокурорска преписка, приобщена към доказателствения материал по делото, ПАС е счел за установено, че автобусът се е движел с превишена скорост /според GPS системата му скоростта му непосредствено преди задействане на спирачната система е била 73 км./ч. при максимално разрешена скорост 50 км./ч./; преди процесната спирка на градския транспорт водачът е ускорил скоростта, като не намалил при приближаване на спирката и за да спре на означеното за нея място много рязко „набил спирачки“, при което ищцата, която стояла до средната врата на автобуса, „била изхвърлена на пода от ускорението“, почти достигайки до първата врата. Това поведение на водача на автобуса е счетено за нарушаващо правилата на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и чл. 132, ал. 1, т. 2 ЗДвП, т.е. за виновно и противоправно, и намиращо се в причинно – следствена връзка с падането на Т., като изрично е посочено, че прекратяването на воденото наказателно производство поради липса на съставомерност на деянието на водача на автобуса, не обвързва гражданския съд досежно деликтната отговорност на деликвента. Обсъждайки приетите писмени доказателства, неоспорените заключения на медицинската и психологическа експeртиза и гласните доказателства, ПАС е приел за установени претендираните неимуществени вреди и причинно – следствената им връзка с поведението на водача на автобуса, като на основание чл. 52 ЗЗД е определил справедливия размер за тяхното обезщетяване на сумата 50 000 лв.. Отчел е вида и тежестта на причинените телесни увреждания /2 средни и 1 лека телесни повреди/; значителните по интензитет и продължителност физически болки и негативни психоемоционални изживявания, последните за дълъг период от време, неотшумяли напълно понастоящем; преживения шок и продължаващата и до днес тревожна симптоматика поради страха, срама и болката. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Формулираните от касатора въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба не осъществяват горепосоченото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото нямат обуславящо значение спрямо решаващите правни изводи в атакуваното решение. Първата група въпроси могат да бъдат обобщени до правомощията на въззивната инстанция да събира и приема доказателства, поискани във въззивната жалба, които страна е могла да поиска и представи пред първата съдебна инстанция. Те са поставени от жалбоподателя в контекста на допуснатите и изслушани от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК показания на свидетеля – очевидец на деликта, от които според касатора ПАС е извел извода си за противоправно поведение на водача на увреждащия автобус и за причинно-следствената връзка между това поведение и причинените неимуществени вреди на ищцата. Следва да бъде подчертано, че въззивният съд е счел за противоправно поведението на водача на автобуса, изхождайки преди всичко от удостоверените в протокола за оглед на процесното местопроизшествие, съставен от компетентните органи, приет като доказателство по делото, обстоятелства за движението на автобуса с превишена скорост /отчетена от GPS системата му скорост от 73 км./ч. преди задействане на спирачната система/ и предприетото рязко спиране на автобуса. Свидетелските показания на очевидеца на процесното произшествие са кредитирани като съответстващи на удостоверения механизъм на деликта в горепосочения официален удостоверителен документ. Въззивният съд не се е позовавал на прокурорските актове, изготвени в рамките на воденото досъдебно производство срещу водача на автобуса, които и не съставляват доказателства за механизма на ПТП или за противоправността на поведението на деликвента. Огледният протокол за ПТП обаче е такова доказателство, ползващо се с материална доказателствена сила за удостоверените в него, възприети от компетентните органи факти, и когато е приет като доказателство по делото, както е в случая, може да обоснове фактическите изводи на съда по правния спор. Травматичните увреждания на ищцата в причинно – следствена връзка с противоправното поведение на водача на автобуса, причинило падането на возещата се в него пътничка, също са установени от приетите от първоинстанционния съд доказателства – медицинските писмени документи, заключението на медицинската експертиза и огледния протокол. Поради това изводът за противоправното поведение на деликвента и за причинно-следствената връзка между него и настъпилите вреди за ищцата е направен въз основа на приетите от първата инстанция доказателства, а показанията на разпитания от въззивния съд свидетел са кредитирани само в допълнение и в подкрепа на този извод. Поради това въпросът за правомощията на въззивната инстанция по събиране и приемане на доказателства във въззивното производство е без значение за крайния изход на конкретния спор. Освен това следва да бъде посочено, че при липсващ, непълен или неточен доклад на първоинстанционния съд, вкл. досежно дължимите указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, което обстоятелство е налице и при бланкетно посочване, че всяка от страните носи тежестта да докаже фактите, които твърди, при позоваване на страната във въззивната й жалба на такова процесуално нарушение, няма пречка въззивният съд да допусне поискано доказателство, тъй като преклузията за събирането му няма да е настъпила. В този смисъл са задължителните разрешения в т. 2 Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Втората група въпроси на касатора касаят възможността събраните доказателства в досъдебното наказателно производство и постановените в него актове на органите на досъдебното производство да се ползват от граждански съд в производство по иск за реализиране на деликтна отговорност. Както бе посочено по-горе въззивният съд е изградил своите фактически изводи на приетия в настоящото гражданско дело протокол за оглед на местопроизшествието, а не на други доказателства по представената прокурорска преписка или на мотивите или диспозитива на прокурорското постановление, с което е прекратено досъдебното производство поради несъставомерност на деянието, последното незадължително за гражданския съд. Огледният протокол за процесното ПТП не е доказателство, събрано в друго производство, а официален удостоверителен писмен документ, съставен от орган на държавна власт, който няма пречка да бъде представен и приет като писмено доказателство по всяко производство, по което ще са от значение удостоверените от него факти. Поради това, тъй като ПАС не е обсъждал доказателства или актове от досъдебното производство за процесното ПТП, втората група въпроси също са без значение за крайния изход на делото. Атакуваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, доколкото не се констатират квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. С оглед изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата, осъществявал безплатна правна помощ, сумата 2 030 лв., съставляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,