Определение № 427 от 24.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2253/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Берко-90“ ЕООД, [населено място] срещу решение №1534 от 24.06.2019г. по в.т.д.№2135/2018г. на Апелативен съд- София в частта, с която е потвърдено решение №1693/30.08.2017г. по т.д.№4447/2015г. по описа на Софийски градски съд, VІ-7 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Понсстройинженеринг“ АД иск с правно основание чл.266 ЗЗД за заплащане на сума в размер 830 896.55 лева, представляваща възнаграждение за приети СМР по договор от 12.09.2011г. на обект „Лот 19 Рехабилитация на път II – 53 Е. – С. от км 46+290 до км 72+916, 53“, както и „Берко 90“ ЕООД е осъден да заплати на „Понсстройинженеринг“ АД сума в размер на 192 904.08 лева, представляваща цена по фактури за доставка на строителни материали и гориво съгласно чл.6 от договора от 12.09.2011г., ведно със законната лихва от 31.08.2015г. до окончателно изплащане на сумата.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необосновано и следва да бъде отменено. Касаторът оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на съда за неоснователност на претенцията за плащане на възнаграждение за изпълнена работа на основание чл.266 ЗЗД. Оспорва тезата, че спорът се свежда до наличието на валидно облигационно правоотношение за изпълнение на процесните работи, респ. че не се установява възлагане от страна на ответника на допълнителни СМР. Счита, че съдът е тълкувал договора в противоречие с чл.20 ЗЗД; не е съобразил разпоредбата на чл.293, ал.2 ТЗ и необосновано е приел, че няма възлагане и приемане на работите по протоколи №№6, 7 и 8. Твърди, че не са обсъдени всички доказателства по делото, а позоваването на заключенията на СТЕ е формално. Поддържа, че при постановяване на решението не е съобразено, че спорните правопораждащи факти са установени със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение по предявен частичен иск /т.д.№158/2014г. по описа на ОС-Бургас/.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, т.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, като поддържа, че са част от предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на съда:

„1. Счита ли се облигационната връзка между страните прекъсната в случай, че е отправено от едната до другата страна едностранно писмено изявление за прекратяване на договора, основаващо се на виновно неизпълнение на договорни задължения или не, ако със същото изявление е направено предложение за изпълнение на договорените дейности при други условия- доставка на материали, наем на техника, транспорт и др.?;

2. Може ли да се направи извод за постигнато съглашение по волята на страните от мотивите на едностранното изявление и обвързващо ли е предложението другата страна с оглед разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ?;

3. Дължи ли съдът и от негова компетентност ли е определянето на характера и правната квалификация на волеизявлението на изправната страна като правно действие?;

4. При тълкуване на действителната обща воля на страните съдът може ли да взема предвид твърденията на страната, които не подкрепени с доказателства?;

5. Какви са предпоставките и обемът на тълкуване на сключения между страните договор съобразно критериите на чл.20 ЗЗД?;

6. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?;

7. Как следва да процедира съдът и в частност как да съобразява /или не/ писмени доказателства, приложени към исковата молба и приети по делото, които не са оспорени от ответната страна?;

8. Следва ли съдът да се произнесе в мотивите си за друг ред за защита на конкретно материално право, а не на предявеното основание, без съответно да прецени възникването и съществуването на заявеното материално право и без да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства?“.

Твърди, че по отношение на първите пет въпроса е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №97/03.07.2013г. по т.д.№533/2012г., а по отношение на останалите три въпроса- противоречие със задължителната практика на ВКС-т.4 от ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК, както и с практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа и наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът „Понсстройинженеринг“ АД, [населено място] оспорва жалбата, като излага съображения както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема, че вземането за стойността на СМР, обективирани във фактури №№19, 24, 28 и 30 за извършени СМР по протоколи №№ от 1 до 5 е погасено чрез извършени между страните прихващания с насрещни вземания на ответника, а вземането за СМР по протоколи №№6, 7 и 8 е неоснователно, тъй като не се доказва възлагането, изпълнението и приемането на работата от възложителя. Решаващият съдебен състав приема за безспорно сключването между страните на 12.09.2011г. на валиден договор за извършване на СМР на обект “Лот 19 Рехабилитация на път II - 53 Е. - С. от км 46+290 до км 72+916, 53“ съгласно количествено- стойностна сметка /П..1/; подписването на договора в изпълнение на договор за възлагане на обществена поръчка, сключен между ДЗЗД „ПЪТ – ПОНС – ПСТ БГВТ 2011” и АПИ; обстоятелството, че ищецът Берко-90” ЕООД се явява подизпълнител на ДЗЗД „ПЪТ – ПОНС – ПСТ БГВТ2011”; договарянето между страните на поетапно плащане на възложените СМР след съставяне на актове за извършена работа /акт обр.19/ и множество други документи, вкл. данъчна фактура, която се издава след одобряване от възложителя на сертификат за изпълнени СМР; договарянето на задължение на възложителя да доставя необходимите горива и битум за извършване на СМР, чиято стойност следва да се приспада от всяко междинно плащане; плащане от възложителя на аванс в размер на 10 % от общата стойност на договорените работи, който следва да се приспада пропорционално от изпълнените и отчетени СМР с акт обр.19; извършването от изпълнителя на работата по протоколи №№ от 1 до 5, за което му се дължи възнаграждение в размер на 943 241.21 лева по описаните в исковата молба фактури №№19, 24, 28 и 30 /вземането по фактура №23 е предмет на друго дело/.

Въззивният съд отделя като спорно извършването на работите, обективирани в протоколи №№6, 7, и 8, за които са издадени проформа фактури №№7/31.01.2013г. и 8/20.11.2013г., като излага подробни мотиви, че не се доказва възлагането от ответника и изпълнението от ищеца на описаните в тях СМР /производство на асфалтобетон /битум/ и на асфалтобетон /мазут/, доставка на дизелово гориво и битумна емулсия, превоз на асфалтова смес, наем на звено за полагане на асфалт, на звено геодезически работи, на звено фрезоване и на грейдер, доставка на трошен камък и фракция, вложен труд за направа на банкети около бордюри/. Доколкото ищецът основава претенцията си на договора от 12.09.2011г., в който не са описани процесните доставки и работи, а не на съществуването на други договори, вкл. неформални договори за изработка, обективирани в протоколи №№6, 7, 8, съдът счита, че не следва да обсъжда тези доводи в жалбата. Независимо от това, излага подробни мотиви, че по делото не се установява съвпадане волеизявления на двете насрещни страни за възлагане и изпълнение на спорните работи, за да се приеме сключване на нови договори, нито има доказателства за приемане на изпълнение на описаната в процесните протоколи работа /изрично или с конклудентни действия/. Съдът обсъжда заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, вкл. констатациите, че не се установява наличие на първични счетоводни документи, издадени от ищеца на ответника и счетоводно отразени при ответното дружество, нито някакви други документи, от които да се направи извод за неформално възлагане от страна на ответника на описаната в спорните протоколи и проформа фактури работа, не се установява и счетоводно отразяване на издадените проформа фактури №№7 и 8 в счетоводството на двете дружества, които не представляват първични счетоводни и данъчни документи по смисъла на чл. 112 и чл. 114 ЗДДС. Решаващият съдебен състав приема, че издаденият протокол, обр. 15 не е годно доказателство да установи възлагане на описаните в спорните протоколи работи, тъй като нито едно от вещите лица не е установило еднозначна връзка между приетата с акта работа и претендираните от ищеца материали и услуги по трите протокола.

Като неоснователно е отхвърлено възражението на ищеца, че с решението по т.д. №158/2014 г. на ОС Бургас със сила на пресъдено нещо е установено наличието на облигационна връзка между страните по повод извършване на спорните доставки и услуги, обективирани в протоколи №№6, 7 и 8, като съдът констатира, че предметът на спора по т.д. №158/2014г. е различен от този по настоящото дело, тъй като„Берко- 90“ ЕООД претендира вземане за сумата 25 534 лева- част от останала дължима сума в размер на 255 340.69 лева по фактура №23/30.09.2012г. Това вземане е с различен правопораждащ фактически състав, тъй като касае различни доставки на материали и услуги макар и по един договор. С влязлото в сила решение ОС Бургас е приел, че е налице съответствие между СМР, за които е издадена фактура №23 и удостоверените като изпълнени работи в акт образец 15, като вземането е признато от „Понсстройинженеринг“ ЕАД с осчетоводяването на фактурата и включването й в дневника за покупки и справките – декларации по ДДС.

Независимо от заключението на ССЕ, че включените в проформа фактура №8 количества горива и битум са тези, които са приспаднати от количествено стойностната сметка по протокол №1 и не са включени във фактура №23/30.09.2012 г., а впоследствие същите са фактурирани и като такива, които следва да бъдат платени от „Берко- 90“ ЕООД, съдът намира, че е неоснователна претенцията по проформа фактурата, тъй като цели избягване на евентуално неоснователно обогатяване на ответника, който ще получи два пъти стойността на доставените битум и гориво. Доколкото ищецът претендира сумата като дължима на договорно основание, не следва да се обсъждат твърдения за неоснователно обогатяване. Съдът е съобразил и факта, че „Берко- 90“ ЕООД е осчетоводило претендираните от „Понсстройинженеринг“ ЕАД фактури за доставки на битум и гориво, като не е възразило в отговора на насрещната искова молба, че ищецът по насрещния иск претендира неоснователно двойно плащане по описаните в насрещната искова молба фактури, поради което това възражение се явява преклудирано на основание чл.370 ГПК

По отношение на вземанията за заплащане на СМР, обективирани във фактури №№ 19, 24, 28 и 30 за извършени СМР по протоколи №№ от 1 до 5 в общ размер на 943 241.21 лева, съдът приема, че е настъпил погасителният ефект на изявленията за прихващане с насрещните вземания на „Понсстройинженеринг” АД за доставка на битум и гориво по фактури №№ 623, 624, 625, 654, 801, 797, 836, 818, 856 в размер на 1 184 015.89 лева, надлежно осчетоводени от страните. С оглед безспорно установеното съществуване и изискуемост на насрещните вземания, съдът приема, че е настъпил ефекта на извършеното прихващане, а доколкото не се доказва възникване на вземания по двете проформа фактури, предявеният иск за заплащане на сума в размер на 830 896.55 лева следва да бъде отхвърлен изцяло. Въззивната инстанция излага мотиви за основателност на насрещния иск за сумата 192 904.08 лева - цена на доставени горива и транспортни услуги- непогасен след прихващането остатък от вземанията по фактури № 623, 624, 625, 654, 801, 797, 836, 818, 856.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.

Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Първите три въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд, респ. не са обусловили правните му изводи и разрешението на спора. Предмет на главния иск, предявен на основание чл.266, ал.1 ЗЗД е вземане за възнаграждение по договор за изработка, сключен между страните на 12.09.2011г. Ищецът не основава своите претенции на развален и/или прекратен договор, нито на договори за продажба на материали или наем на техника. Нито в исковата молба, нито в допълнителната искова молба се твърди постигнато съгласие между страните за изменение на договорната връзка или за наличието на трайни търговски отношения по смисъла на 292, ал.1 ТЗ, налагащи съдът да тълкува каква е действителната воля на страните или да се преценява действителността на договора с оглед разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ.

Следващите два въпроса относно приложението на чл.20 ЗЗД са свързани отново с твърденията за прекратяване и/или изменение на договорната връзка, поради което не са обуславящи за правния спор и не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението, че при тълкуване на чл.83 от процесния договор, както и на обективираното в писмо №151/06.08.2012г. едностранно изявление на изпълнителя по процесния договор за изработка, независимо, че възложителят изобщо не е отговорил, съдът би следвало да стигне до извод за постигнато съгласие за „продължение на извършваните от него /изпълнителя/ дейности съобразно направеното предложение“, е неотносимо към спора, тъй като правопораждащият спорното право факт е сключването на писмен договор за изработка и изпълнението на възложени с този договор СМР.

Следва да се има предвид, че по отношение на първите пет въпроса не е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не се установява противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираното решение №97/03.07.2013г., т.д.№533/2012г., постановено по чл.290 ГПК. Съставът на ІІ т.о. на ВКС е приел, че не съществува пречка условията на договора да бъдат предложени от изпълнителя чрез отправяне на устно или писмено предложение до възложителя, и договорът да бъде сключен чрез приемане на отправеното предложение от възложителя. Приемането може да бъде направено изрично или с конклудентни действия на възложителя, които следва да са от такова естество, че да манифестират ясната воля на възложителя да се обвърже с договор за СМР при предложените в офертата на изпълнителя условия.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни, е значим за изхода на спора, тъй като обуславя изводите на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба.

В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, относими към възникване и съществуване на задължението на ответника в качеството му на възложител по процесния договор за СМР за плащане на договореното възнаграждение, като е изложил мотиви по наведените в жалбата оплаквания. Всички доводи на касатора за допуснати процесуални нарушения и необосновани изводи на въззивния съд, вкл. при преценката на заключенията на ССЕ, касаят оплакванията му за неправилност на обжалвания акт на основанията по чл.281, т.3 ГПК и не подлежат на разглеждане във фазата до допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Останалите два процесуалноправни въпроси не са съществени за спора и по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същите са теоретични, общо формулирани и нямат връзка с делото.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Не е налице и основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Твърдението за формирана сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите спорното право факти е неоснователно, доколкото претенцията по цитираното дело /т.д. №158/2014 г. на ОС Бургас/ макар и основана на същия договор, е за възнаграждение за изпълнени СМР, различни от процесните, по отношение на които няма спор между страните, че са възложени и приети от страна на ответното дружество. Единственият общ правопораждащ факт по двете дела е процесният договор за изработка, за чието валидно сключване няма спор. Останалите правопораждащи факти са различни, доколкото предмет на делата са различни видове работи, за които са издавани различни протоколи и фактури, като само за част от тях възложителят признава, че са изпълнени и приети.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд