Определение № 1581 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1627/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ая груп 2015“ЕООД, гр. Смолян, чрез процесуалния си представител адвокат Б. К. от АК-Смолян, срещу решение № 32 от 04.02.2025г., поправено с решение №58 от 25.02.2025г., постановени по в.гр.д.№488/2024г. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено решение №262/26.07.2024г. по гр.д.№ 370 /2021г. на Смолянския районен съд, като вместо него е прието за установено по отношение на ищеца В. Я. М., че ответниците З. С. Й., С. С. К. и С. З. Б., към момента на сключване на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 71, том 2, рег. № 2639, дело № 232/2019 г. на Нотариус Н. К., вписан в СВ - Смолян с акт № 12, том 7, рег. № 2386, дело № 999/2019 г. не са били собственици, а ответникът „Ая груп 2015“ ЕООД, гр. Смолян, не е собственик на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], общ. С. от 2018г., изменена 2019г., с адрес на имота: местност „***“ с площ от 3 196 кв.м., трайно предназначение на територията - земеделска; начин на трайно ползване: нива, категория на земята: ***, с номер по предходен план ***, при съседи, ПИ с идентификатор *** *** ***, ***, ***, ***, ***, ***и ***. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици. Касаторът обосновава оплакването за недопустимост на въззивното решение, с твърдения, че разглеждайки спор за собственост, по който се иска отричане правото на собственост на праводателите на дружеството касатор, въззивният съд имплицитно е признал на ищеца „конкуриращо право на собственост“, в резултат на осъществен фактически състав след извършената реституция на земеделската земя, без това право да е заявено за защита с положителен установителен иск.Произнасяйки се за наличие на придобивното основание на ищеца, извън предмета на спора по заявения отрицателен установителен иск, въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, поради което и обжалваното решение се явява процесуално недопустимо. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, по въпросите: 1.За възможността да се уважи отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, заявен от ищец, претендиращ правото на собственост за себе си на основание давностно владение върху реституиран имот, когато този имот е бил възстановен по силата на реституционни закони, като претенцията за придобиване по силата на давностно владение е след реституцията на имотите; 2.За да бъде уважено твърдение за придобит имот на основание давностно владение, необходимо ли е ответната страна - собственик на основание реституция, да демонстрират явно и с какви действия собственическите намерения и права, след като възстановените собственици са заявили намерението си за фактическа власт върху процесния имот още с предявяването на искането си за възстановяване на имотите; 3.Може ли да бъде дадена вяра на свидетелски показания, установяващи давностно владение върху даден недвижим имот, в които показания липсват данни относно това кой точно е имотът, който се владее и какви са неговите граници; 4.Нарушение на закона ли е обстоятелството, че е уважена претенцията по отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, че ответниците по този иск са възстановени собственици по силата на реституцията и необходимо ли е такива собственици непрекъснато да демонстрират фактическа власт върху имота; 5.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да обсъди всички съдържащи се във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба доводи на страните. Касаторът поддържа, че приетото от въззивният съд по въпросите противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 108 от 25.06.2020г. по гр.д.№ 1538/2019г. на ВКС, IV г.о., Решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр.д.№ 1618/2019г. на ВКС, IV г.о., Решение № 250 от 21.12.2015г. по гр.д.№ 3897/2015г. на ВКС, I г.о., Решение № 154 от 24.08.2016г. по гр.д.№ 3848/2015г. на ВКС, IV г.о., Решение № 146 от 13.11.2015г. по т.д.№ 2687/2014г. на ВКС, II г.о., Решение № 231 от 01.11.2016г. по гр.д.№ 1614/2016г. на ВКС, III г.о., Решение № 23 от 02.02.2018г. по гр.д.№ 920/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение № 17 от 03.04.2018г. по гр.д.№ 836/2017г. на ВКС, II г.о., Решение № 231 от 01.11.2016г. по гр.д.№ 1614/2016г. на ВКС, III г.о., Решение № 205 от 02.11.2016г. по гр.д.№ 1499/2016г. на ВКС, I г.о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация В. Я. М., чрез процесуалния си представител адвокат Д. К. от АК-Смолян, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. От съдържанието на касационната жалба се установява, че касаторът „Ая груп 2015“ЕООД е обжалвал въззивното решение в неговата цялост.Между него и ответниците З. С. Й., С. С. К. и С. З. Б./негови праводатели/ е налице обикновено другарство, поради което законните и съдебните срокове текат поотделно за всеки един от тях.Пропускането засяга само този другар, който го е допуснал.Ответниците З. С. Й., С. С. К. и С. З. Б. не са обжалвали въззивното решение и по отношение на тях същото е влязло в законна сила.С оглед на горното касационната жалба на дружеството следва да се остави без разглеждане в частта, в която се обжалва въззивното решение, с което исковете по отношение на останалите ответници са били отхвърлени като неоснователни. В останалата част касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от В. Я. М. срещу З. С. Й., С. С. К. /конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на първоначалната ответница С. З. С./, С. З. Б. и „Ая груп 2015“ ЕООД, гр. Смолян, искове за признаване за установено по отношение на ищеца, че ответниците З. С. Й., С. С. К. и С. З. Б., към момента на сключване на договор за продажба, обективиран в Нотариален акт № 71, том 2, рег. № 2639, дело № 232/2019 г. на Нотариус Н. К., вписан в СВ - Смолян с акт № 12, том 7, рег. № 2386, дело № 999/08.2019г. не са били собственици, а ответникът „АЯ груп 2015“ ЕООД, гр. Смолян, не е собственик на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], общ. С. от 2018 г., изменена 2019 г., с адрес на имота: местност „***“ с площ от 3 196 кв.м., трайно предназначение на територията - земеделска; начин на трайно ползване: нива, категория на земята: ***, с номер по предходен план 001228, при съседи, ПИ с идентификатор 48814.1.226 *** ***, ***, ***, ***, ***, ***и ***. В исковата молба са изложени твърдния, че В. М. е наследник на Р. Я. М., която през 1997 г. е сключила предварителен договор с ответницата С. С. за покупко-продажба на процесния имот, като владението е било предадено към момента на сключване на устния договор.Ищецът твърдял, че е придобил имота на основание давностно владение, упражнявано от 1997г. Ответниците физически лица, в подадения писмен отговор на исковата молба, са заявили, че притежават правото на собственост на основание наследяване от З. Ф. Б. и възстановяване на собствеността с решение на органа по земеделска реституция от 01.07.1997г.Позовали са се на констативен нотариален акт №1283/1997г., съгласно който С. С. и З. Б., като наследници на тяхната майка З. Ф. Б., са признати за собственици на процесния имот по силата на влязло в сила на 09.07.1997г. решение № 09362/01.07.1996 г. на Поземлена комисия - Смолян, издадено на основание чл.14, ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал.1 от ППСЗПЗЗ. Въззивният съд е приел, че с оглед доводите за нищожност на реституционното решение следва да се обсъдят въведените впоследствие в процеса твърдения на ищеца.Посочил е, че съгласно чл. 60, ал.4 от ППЗСПЗЗ /редакция ДВ бр.28/1997 г./ поземлените комисии се състоят от председател, секретар и нечетен брой членове като нормата урежда принципно състава на колективния орган при формирането му, а не начина, по който следва да е взето и подписано решението, за да бъде валиден административния акт.Изложено е, че до влизането в сила на чл.60а от ППЗСПЗЗ /ДВ бр. 31/2003 г./ въпросът от колко и кои членове от състава на комисията следва да бъде подписано решението не е изрично уреден от специалния закон, поради което за валидността на административния акт е достатъчно да бъде оформен съгласно изискванията на чл.15, ал.2, т.6, изр.2- ро от ЗАП -отм. с подписите на председател и секретар, както е подписано и решение № 09361/ 01.07.1996г., с което е възстановено правото на собственост на процесния имот.В него изрично е вписано, че заверените скици на имотите, между които и №***, представляват неразделна част от решението.Това вписване има характер на официален удостоверителен документ, че решението е било придружено със заверена скица, т.е. че е спазено изискването на чл. 14, ал.1, изр.4-то от ЗСПЗЗ.По делото не се установява решение № 09362/01.07.1996г. на ПК - Смолян да страда от пороци, които да водят до неговата нищожност, съответно незаконосъобразност.Актът е издаден при спазване изискванията на нормата на чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ – описани са размера и категорията на имота, неговото местоположение, границите, съседите, както и към решението да се издаде скица на имота.Решението е издадено от компетентен орган и в изискуемата форма.Изложени са и допълнителни съображения, че ищецът няма правен интерес да поддържа, че процедурата по възстановяване на собствеността не е завършена заради липса на скица, тъй като правата, които претендира са по чл. 79, ал.1 от ЗС - придобивна давност, която с оглед разпоредбата на чл. 5 ал. 2 ЗВСОНИ, не би могла да започне да тече, ако собствеността не е възстановена по реда на ЗСПЗЗ. По отношение твърдението на ищеца, че не е установено процесният имот да е бил собственост на наследодателката З. Б. преди образуване на ТКЗС, е прието че трето лице може да оспорва наличието само на тези от предпоставките за реституция, които са свързани с претендираните от него права върху имота като ищецът не претендира права /съответно на негов наследодател/ върху процесния имот преди образуване на ТКЗС. Установено е от приетото по делото заключение по съдебно-техническата експертиза, че е налице идентичност на процесния имот - ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място] и имот с № ***, описан в НА №1283/1997г., находящ с в м. „***“, поради което са приети за неоснователни доводите на ищеца, че поради различни наименования и съседни местности ответниците не са доказали имота по т. 3 от Решение № 09362/01.07.1996 г. да е идентичен с процесния. Въззивният съд е приел още, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът е владял процесния имот за периода от 1997 г. до 2020г.Посочено е, че свидетелят С. няма възприятия за осъществявано от ищеца владение спрямо процесния имот като е дал показания единствено за споделени му от ищеца намерения родителите на ищеца да закупят имот, находящ се в [населено място], от ответницата С. С., без да знае дали тази покупко-продажба е осъществена и дали ищецът ползва имота.Свидетелят И. К., притежаващ съседен на процесния имот, е заявил, че бащата на ищеца е закупил процесния имот от „С.“ /съпругът на ответницата С. С./.Свидетелят К. е посочил, че ищецът сеел картофи в процесния имот „много време“ след 1997 - 1998 г., а след това преди повече от 10 години е предоставил имота за ползване на М. К., който го ползвал до 2019/2020г.Свидетелят също е предоставил имота си за ползване на М. К..Свидетелят Д. заявил, че ползвал спорния имот в продължение на пет години, включително и 2020г., като преди тези пет години имотът ползвал ищеца в продължение на 15 години, като свидетелят орал и набраздявал имота, а ищецът го засявал с картофи. Свидетелят твърдял, че ищецът му споделял, че е закупил имота, а преди това по време на ТКЗС неговите родители го ползвали под аренда. Свидетелят пояснил, че бащиното му име е К., както и че ползвал имота със съпругата си М. Н., като ползвали субсидии, за процесния имот, а съпругата му се занимавала с документите. Свидетелката Н. заявила, че е ползвала процесния имот след 2010г., като от бившия бригадир на АПК имотът й бил посочен като имот на ищеца, който й го предоставил за ползване и за който имот е ползвала субсидии.Същата е заявила, че не може да каже дали е имала договор с ищеца за процесния имот.Свидетелят Б., който е племенник на ответницата С. С. и син на ответника С. З. Б., е заявил, че през 2000 г. предложил на ищеца да закупи имот в [населено място], тъй като знаел, че ищеца е от това село като ищецът отговорил, че няма пари.На свидетелят не му било известно неговият баща и леля му да са получавали пари за този имот, уточнил, че не е правил предложение към ищеца за конкретен имот, посочил, че няма информация баща му и леля му да са обработвали спорния имот. По делото е прието още, че липсват доказателства за сключване на предварителен договор за продажба на имота на майката на ищеца Р. М., както и доказателства за заплащане на цената на имота, но са налице категорични свидетелски показания, установяващи, че от 1997г. родителите на ищеца са установили владение върху процесния имот, а след смъртта на Р. М. през 2004 г. ищецът продължил това владение. Показанията на свидетелите К., Д. и Н. са кредитирани като обективни и основаващи се на лични впечатления относно ползването и владението на имота, като не е установена заинтересованост на тези свидетели от изхода на делото.Тези показания не се опровергават от други доказателства по делото, доколкото свидетелят на ответниците - Б., не само не твърдял, но и заявил, че няма информация баща му и леля му да са ползвали процесния имот, а ответниците също не твърдели да са осъществявали фактическа власт върху процесния имот след неговото реституиране до продажбата му на ответното дружество.От показанията на свидетеля Д. е установено, че по време на ТКЗС - АПК - процесният имот е бил предоставен за ползване на родителите на ищеца под аренда, което обстоятелство служи за индиция за установяване защо именно процесния имот родителите на ищеца са искали да закупят от С. С., като е установено, че ответниците са имали и други имоти в [населено място].От показанията на свидетелите К., Д. и Н., е установено осъществявано от ищеца владение на процесния имот, което не е прекъсвано, без противопоставяне от ответниците или други лица като липсват доказателства ответниците или други лица от 1997 г. до 2020 г. да са владяли или ползвали имота - това владение с намерение за своене е осъществявано единствено от ищеца, лично или чрез трети лица. Прието е, че в полза на ответниците, процесният имот е валидно реституиран по реда на чл. 14 ал. 1 т. 1 ЗСПЗЗ, но същите са загубили правото си на собственост поради придобиването му от ищеца на оригинерно основание давностно владение, осъществено от 1997 г. до 2020 г., поради което и ответното дружество не е придобило собствеността върху имота, тъй като към деня на покупко-продажбата 08.10.2019г. продавачите не са били собственици на процесния имот. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Неоснователни са доводите на касатора, че обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо, което е основание за допускането му до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК. Постановките на т.1 на ТР№8/27.11.2013г. по т.д.№8/202г. на ОСГТК на ВКС са приложими само за случаите, в които ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника.Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот доказването, че спорното право му принадлежи е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация/В същия смисъл определение №203/26.11.2019г. на ВКС по ч.гр.д.№4019/2019г., ІІ г.о., определение №427/12.12.2013г. на ВКС по ч.гр.д.3593/2013г., ІІ г.о., решение №15/19.02.2016г. на ВКС по гр.д.№4705/2015г., ІІ г.о. и др./.В случая ищецът по делото е навел твърдения, че спорното право му принадлежи, тъй като го е придобил по давност, поради което тяхното доказване е въпрос по същество, а не по допустимост на производството. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.Въззивният съд се не се е съобразил с тази практика, което е основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване по третия и пети въпроси, поставени от касатора. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение