Определение № 50298 от 31.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1472/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 365 838/29.11.2021 година, подадена от В. В. Ч., срещу решение № 265 808/20.09.2021 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 985/2019 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 193 314/15.08.2019 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 144-ти състав, постановено по гр. д. № 14 953/2018 година в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените от В. В. Ч. срещу К. И. К., И. П. К. и Н. П. К., установителни искове по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 286 от ЗЗД, във връзка с чл. 36 от ЗАдв за признаване за установено, че К. И. К., И. П. К. и Н. П. К. дължат солидарно на В. В. Ч. сумата от 5328.75 лева, представляваща 1/2 от сбора от неплатени възнаграждения за адвокат по договор от 20.09.2011 година за предоставяне на правна защита и съдействие по гр. д. № 12 390/2011 година по описа на Софийски градски съд, І-во ГО, 21-ви състав; по въззивно гр. д. № 1276/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, 10-ти състав, и при подаването на касационна жалба срещу постановеното по посоченото дело на апелативния съд въззивно решение, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 08.08.2017 година по ч. гр. д. № 49 033/2017 година по описа на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 144-ти състав. В подадената от В. В. Ч. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора против К. И. К., И. П. К. и Н. П. К. установителни искове по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 286 от ЗЗД, във връзка с чл. 36 от ЗАдв да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Т. С. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответниците по касационната К. И. К., И. П. К. и Н. П. К. са подали отговор с вх. № 279 180/05.04.2022 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 265 808/20.09.2021 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 985/2019 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение. В. В. Ч. е бил уведомен за обжалваното решение на 29.11.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 365 838/29.11.2021 година, като 28.11.2021 година е неприсъствен ден. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че предявените от В. В. Ч. установителни искове по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 286 от ЗЗД, във връзка с чл. 36 от ЗАдв, за признаване дължимостта на определени с решение на САК по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв адвокатски възнаграждения по сключен между страните на 20.09.2011 година договор за правна защита и съдействие били неоснователни. По делото не било спорно, а се установявало и от представените писмени доказателства, че между ищците В. В. Ч. и Л. Г. Ц.-от една страна, и ответниците К. И. К., И. П. К. и Н. П. К.-от друга, били възникнали и съществували валидни облигационни право-отношения по договор за поръчка с особености, произтичащи от спецификата на предоставяните адвокатски услуги (чл. 36 от ЗАдв), по които ищците били имали качеството на довереници, а ответниците-качеството на доверители. По така сключения договор доверителите К. И. К., И. П. К. и Н. П. К. били поели едно основно задължение-да заплатят договореното адвокатско възнаграждение в срока, установен по взаимно съгласие на страните. Според сключения на 20.09.2011 година, в писмена форма, бланков договор за правна защита и съдействие № 0058002 (лист 79-ти от делото на Софийския районен съд) между страните по мандатното правоотношение било договорено заплащането на адвокатско възнаграждение от 1000.00 лева „за завеждане на искова молба и защита по дело за непозволено увреждане срещу „ЗД Бул Инс“ АД [населено място]“, което според съдържащата се в договора разписка било заплатено в брой от клиентите на адвокатите. Не било спорно по делото и че въз основа на даденото му от ответниците пълномощно и сключения на 20.09.2011 г. договор за правна защита и съдействие В. В. Ч.-като адвокат- пълномощник, бил представлявал ответниците по гр. д. № 12 390/2011 година по описа на Софийски градски съд, І-во ГО, 21-ви състав; по въззивно гр. д. № 1276/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, 10-ти състав, и при подаването на касационна жалба срещу постановеното по посоченото дело на апелативния съд въззивно решение, които производства били приключили. С решение от 28.06.2017 година по протокол 20/2017 година на Софийски адвокатски съвет (САС), въз основа на подадена от двамата ищци молба на основание чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, на същите били определени адвокатски възнаграждения за осъщественото в полза на ответниците процесуално представителство, както следва: в размер на 5530.00 лева-за пред първа инстанция, 3530.00 лева-за втора инстанция, и по жалбата им пред ВКС-сумата 1597.50 лева, или общо 10 657.50 лева. Според възраженията на ответниците, изложени в писмения отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, между тях и ищците било договорено заплащането на адвокатско възнаграждение от 1000 лева, което било заплатено, като не било налице основание за определянето на адвокатско възнаграждение от адвокатския съвет; ищцата Л. Г. Ц. не ги била представлявала по посочените дела, тъй като била в отпуск по майчинство през този период; освен това делата били водени зле и непрофесионално-с оглед техния краен резултат и осъждането им да заплатят разноски на трето за спора лице, като от това производство за тях възникнали само щети. Съгласно разпоредбите на чл. 36 ЗАдв (в приложимата към септември 2011 година редакция) адвокатът имал право на възнаграждение за своя труд-ал. 1; размерът на възнаграждението се определял в договор между адвоката и клиента; този размер трябвало да бъде справедлив и обоснован и не можело да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа-ал. 2; при липса на договор, по искане на адвоката или клиента адвокатският съвет определял възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет-ал. 3. Следователно предпоставка за определяне на възнаграждението от адвокатския съвет била липсата на договор между адвоката и клиента. Действително договорът за правна защита и съдействие можел да бъде сключен и в устна форма, но в настоящия случай бил налице писмен договор, сключен между страните по делото, който не бил оспорен нито относно автентичността му, нито относно съдържанието му. Възможни хипотези, разгледани в установената по приложението на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв практика на ВКС, при които била допустима намесата на адвокатския съвет при определянето на дължими адвокатски възнаграждения, били когато в сключен между страните писмен договор липсва клауза за дължимото на адвоката възнаграждение, както и когато съществуваща в договора клауза относно адвокатското възнаграждение била недействителна (без това да влечало недействителност на целия договор), което налагало заместването й от акт на посочения орган на адвокатурата. В случая не била налице нито една от тези хипотези, тъй като страните били обвързани от писмен договор за правна защита и съдействие, съдържащ действителна уговорка за плащането на адвокатско възнаграждение от 1000.00 лева, за което не се спорело, че било заплатено. Обстоятелството, че това възнаграждение било несъответно на предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер, не предпоставяло определянето на друг (различен) размер на възнаграждението от адвокатския съвет. Допълнителен аргумент в подкрепа на това се извеждало и от противоречивите фактически твърдения на ищците, направени извънсъдебно-при подаване на искането за определяне на възнаграждения по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, и в исковата молба, с която бил сезиран съдът по настоящото производство. В приложения като доказателство по делото от страна на ищците „Доклад на секретар на С. адвокатска колегия“ (лист 10-ти-лист 14-ти от първоинстанционното производство) било посочено, че в договора за правна помощ било вписано договореното възнаграждение от 1000.00 лева, което било заплатено в брой, като „устно било договорено да бъде заплатена общо на двамата адвокати сумата по 3.00 %, определена на база присъдено окончателно обезщетение, заедно с дължимите мораторни и законни (дължими до окончателното приключване на делото) лихви, от всеки един от тях". В исковата молба, въз основа на която било образувано гр. д. № 14 953/2018 година по описа на Софийския районен съд, се твърдяло от ищците, че по отношение заплащането на предоставената адвокатска услуга била постигната договорка за резултативен хонорар, платим при приключване на съдебния спор, като независимо от изхода му, заплащането не можело да бъде по-малко от минималното съгласно действащата Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Освен, че липсвало конкретно твърдение за договорката за плащане на резултативен хонорар, дори да се приемело, че било допустимо посочването на адвокатско възнаграждение в писмения договор за правна защита и съдействие и уговарянето устно на допълнителен хонорар (включително резултативен такъв) между страните по мандатното правоотношение, не били ангажирани каквито и да било доказателства в този смисъл от страна на ищците, дължащи пълно главно доказване на обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства (чл. 154, ал. 1 от ГПК) в процеса. Неправилно, според въззивният съдебен състав, било схващането на ищците, че независимо от постигнатата с доверителите писмена договореност за размера на адвокатското възнаграждение, когато то било в по-нисък от минималния дължим съгласно Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер, по презумпция винаги можело да им бъде определено по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв адвокатско възнаграждение в минималния по цитираната наредба размер и дължимостта му да бъде призната по съдебен ред. Предвид това, при съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и след съвкупна преценка на събраните в процеса доказателства, въззивният съдебен състав намирал за недоказано по делото твърдението на ищеца В. В. Ч., че ответниците са носители на задължението да заплатят дължимо по процесния договор за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение (възнаграждения), определено по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв от Адвокатския съвет на С. адвокатска колегия. Установяването на пасивната материалноправна легитимация по предявените установителни искове била в доказателствената тежест на ищеца (чл. 154, ал. 1 от ГПК), който следвало да докаже, че ответниците са неизправни длъжници по твърдяното от него спорно материално правоотношение, каквото доказване в настоящия случай не било успешно проведено от него. Следвало да се отбележи, че и в случай на приет от съда извод за основателност на претенциите, определените с решение на Адвокатския съвет на С. адвокатска колегия от юни. 2017 година адвокатски възнаграждения били несъответни (значително надвишавали) на посочените в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения-в приложимите както към датата на сключване на процесния договор от 20.09.2011 година, така и към периода на водене на посоченото гражданско дело редакции, минимални размери. С оглед на горепосочените мотиви на Софийски градски съд при постановяване на обжалваното решение, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от В. В. Ч. твърди, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПД допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Според касатора съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 224/11.07.2011 година, постановено по гр. д. № 371/2010 година, решение № 125/04.05.2016 година, постановено по гр. д. № 4417/2016 година и решение № 208/29.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1261/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В. В. Ч. не е формулирал конкретни въпроси във връзка с твърдяното от него противоречие, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Във връзка с това може да се предполага само, че искането за допускане на обжалването може да се иска въз основа на въпросите, които са били разрешени с посочените три решения на ВКС. В първото решение е разглеждан материалноправния въпрос по приложението на чл. 114 от ЗЗД, чл. 84 от ЗЗД, във връзка с чл. 36 от ЗАдв относно началото на погасителната давност за вземане, произхождащо от договор за правна защита по дело, който е извън рамките на настоящия правен спор и по който въззивният съд не се е произнасял. Поради това решението не може да обуслови допускането на обжалваното в настоящето производство решение до касационен контрол. Споменаването в него, че когато страните по договора не са определи размера му, то възнаграждението е съгласно действащата Наредба за минималните адвокатски възнаграждения, е с оглед начина на определянето на размера на възнаграждението, в случаите когато то не е определено от страните по договора за правна помощ и съдействие, което в настоящия случай не е налице. В третото от цитираните от В. В. Ч. решения на ВКС е прието, че е безспорно, че цената на иска се определя към момента на неговото предявяване в съда, по действуващите към този момент процесуалноправни разпоредби. Когато искът е предявен при действието на ГПК (отм.), цената на предявен иск с предмет защита на вещни права върху недвижим имот се определя по правилото на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК (отм.), т. е. от данъчната оценка на недвижимия имот. В случаите, в които адвокатското възнаграждение се определя въз основа не на договорено между страните такова, а на основание Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във връзка с чл. 36, ал. З от ЗАдв, възнаграждението следва да се определи въз основа на така определената цена на предявения иск. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата, цитирана по-горе, предвижда размера на адвокатското възнаграждение да се определя въз основа на материалния интерес по делото. Няма легална дефиниция на термина „материален интерес“. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК (в редакцията към момента на обнародване на кодекса) съдържаше термина „интерес“, предвид ограничението на процесуалната възможност за касационно обжалване. Съдебната практика по приложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК (в тази редакция) се обедини около становището, че под „интерес“ в този случай следва да се има предвид цената на предявения иск, определен по правилата на действуващите към момента на предявяване на иска процесуални норми. Съставът на ВКС по това дело счита, че под материален интерес, съгласно разпоредбата на чл. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се разбира цената на иска, определен към момента на неговото предявяване. Това е размера, върху който се дължат държавни такси, това е и размера, по който се определя минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение в случаите, в които се прави възражение за прекомерност на същото, като в последния случай е налице едностранчива и постоянна съдебна практика на ВКС. Предвид последното, логично е да се приеме, че и това ще е размера, върху който да се определи размера и на адвокатското възнаграждение в случаите, в които то не е договорено предварително, като обратното тълкуване, според настоящия състав би довело до липса на предвидимост при определяне на възнаграждението. Въпросът, по който се е произнесъл ВКС в това решение, както и този по първото не е обусловил изводите на въззивният съд при постановяване на обжалваното решение, доколкото той е приел, че въобще не са налице предпоставките на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. И в това решение на ВКС, както и в първото такова е прието, че тези предпоставки са налице в случаите, когато адвокатското възнаграждение не е договорено предварително, т. е. не е разрешаван въпрос дали предпоставките са налице ако е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение под минимума по Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, какъвто е настоящия случай. Що се отнася до второто цитирано решение на ВКС то с него е разрешаван въпросът относно това кои са критериите за намаляване обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, което е изцяло извън рамките на настоящето производство. Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. В. Ч. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това когато първоначалното възнаграждение на адвоката е определено в десетки пъти по-нисък от предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер следва ли, във връзка с чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, да се определи допълнително възнаграждение, съгласно минималните размери на адвокатските възнаграждения от органите на адвокатурата, което да бъзе заплатено от клиента. Сочи се, че по отношение на този въпрос за налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Посоченият въпрос не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв е ясна и не се нуждае от тълкуване. Определянето на адвокатското възнаграждение по този ред представлява намеса в отношенията между страните по правоотношението за оказване на правна помощ и съдействие, поради което се прилага само в определените в разпоредбата случаи, т. е. когато не е налице сключен договор или макар и да е налице такъв адвокатското възнаграждение не е точно определено или клаузата за определянето му е недействителна. В случаите когато такъв договор е налице и е уговорено адвокатско възнаграждение по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, разпоредбата на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв е неприложима. В този случай уговарянето на адвокатско възнаграждение под минимума по Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум не влече след себе си недействителност на клаузата, доколкото задължението за съобразяване с установения с наредбата минимум е на адвоката, а не на клиента. Затова и неспазването на изискванията на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв по отношение на минималните размери на адвокатските възнаграждения от страна на адвоката не може да доведе до неблагоприятни последици за клиента. Адвокатът, вместо да се позовава на допуснатото от самия него, нарушение на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв и да иска да му бъде определено допълнително обезщетение по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, може още при сключването на договора да уговори надлежното възнаграждение. Обратното би означавало злоупотреба с право и възможност да се натовари клиента с възнаграждение, при което той не би сключил договора. Същевременно самият адвокат не е задължен да сключва договор, с който да приема възнаграждение под установения с Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум и винаги може да откаже такъв, а ако не го направи евентуалните неблагоприятни последици от това се носят от него. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване решение № 265 808/20.09.2021 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІV-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 15 985/2019 година по подадената против него от В. В. Ч., касационна жалба с вх. № 365 838/29.11.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото В. В. Ч. ще трябва да заплати на К. И. К., И. П. К. и Н. П. К. сумата от 1100.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение