Определение № 416 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4907/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. К. З. срещу определение № 2369 от 16.09.2025 г. по гр. д. № 2155/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 13894 от 18.07.2025 г. по гр. д. № 7274/2025 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено исковото производство като недопустимо, на основание чл.130 ГПК. Жалбоподателката твърди в частната си жалба, че въззивният съд се е произнесъл по подменен предмет на спора. Поддържа, че с предявения иск е поискала ангажиране на отговорността на орган на съдебната власт за противоправно поведение във връзка с правораздаване, касаещо бездействие при администриране на обжалване на съдебен акт и указване в съдебен акт, че не подлежи на обжалване. Сочи, че е недопустимо да се търси отговорност от държавата за „всяка прищявка“ на длъжностно лице, ако тя не е нормативно уредена, като в последния случай отговорност носи юридическото лице, което е отговорно да бъде допуснато „същата да попадне при нерегламентирано лице, а не държавата“. Моли обжалваното определение да бъде обезсилено като недопустимо, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване И. К. З. се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост, обоснована с изложените по-горе оплаквания за произнасянето на съда при подменен предмет на спора. Други основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не навежда и не формулира въпроси. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение намира, че частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване преграждащо определение на въззивен съд, т.е. тя е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявен от И. К. З. иск срещу Върховен административен съд за заплащане на сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от определение № 5070/15.05.2025 г. по адм. дело № 387/2025 г. на ВАС, което счита, че е незаконосъобразно, а в условията на евентуалност – да й заплати сумата 1 000 лв., ведно с лихвите и „сумите, които ще възникнат на ощетеното имущество“. Посочил е, че според ищцата, горепосоченото определение е опорочено, тъй като тя е осъдена да заплати сумата 1 000 лв., която счита, че не дължи, и е оставено без разглеждане възражението й за достъп до дела на лица без правоотношение със страните. Въззивният съд е съобразил, че с разпореждане № 16741 от 02.07.2025 г. по гр. д. № 7274/2025 г., първоинстанционният Софийски градски съд, в процедура по отстраняване на нередовности на исковата молба, е дал указания на ищцата да конкретизира упражнила ли е правото си да подаде молба за изменение на определението в частта за разноските, предявява ли иск за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и ако претендира такива вреди, да посочи в какво се изразява нарушението и на кое нейно право. В рамките на определения от съда срок З. е депозирала уточнителна молба, в която е заявила, че предмет на делото е липсата на действия по администриране на частна жалба и на молба по чл. 248 ГПК, които счита, че се дължат на правна неграмотност или на оказана намеса в полза на личен интерес. Посочила е, че спорът касае процесуални действия, които съдът дължи да бъдат добросъвестни, а държавата отговаря за вреди от действия на съда, като ВАС е неин процесуален субституент. Въз основа на така направеното уточнение на исковата молба, първоинстанционният и въззивният съд са приели, че ищцата се е позовала на противоправно бездействие на магистрати във връзка с депозирана от нея частна жалба, като се стреми да ангажира деликтната отговорност на ответника, в качеството му на възложител на работата, във връзка с виновното и противоправно действие на други лица – магистрати, правораздаващи при ответника. С оглед на това, доколкото деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е функционално обусловена от отговорността на причинителя на вредата по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е счел, че функционалният имунитет на магистратите съставлява отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск, за липсата на която съдът следи служебно. Освен това е посочил, че в исковата молба не се съдържат конкретни фактически твърдения, които да могат да подведат спорното право под специалните деликтни състави на ЗОДОВ. С тези мотиви, съдът е заключил, че предявеният иск е недопустим и производството по делото правилно е било прекратено на основание чл. 130 ГПК от сезирания първоинстанционен съд. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Наведената от касаторката вероятна недопустимост на обжалвания акт е обоснована с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по незаявен предмет по гореизложените съображения. Предметът на частното въззивно производство е очертан от депозираната частна въззивна жалба срещу преграждащото определение на първоинстанционния съд и именно по този предмет се е произнесъл въззивният съд, който е компетентният съд да разгледа повдигнатия процесуален въпрос с частната жалба. Въззивният жалбоподател е надлежна страна като ищец в прекратения на основание чл. 130 ГПК исков процес. Ето защо, не са налице основания за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно определение, вкл. по наведеното оплакване за произнасяне по подменен предмет. Всъщност релевираните оплаквания на касаторката съставляват такива по правилността на обжалвания акт, но те могат да бъдат проверявани само, ако са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, изискващи поставяне на правен въпрос, който е от значение за крайния изход на спора по частната жалба. Такъв въпрос жалбоподателката З. не е повдигала, нито може да бъде изведен от съда съгласно правомощията му и разясненията в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване, вкл. в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК, служебно проверявана. Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение