Определение № 91 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1069/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба вх. № 769/26.02.2020 г. на „Перун-91“ ООД, подадена срещу определение № 654 от 12.02.2020 г. по ч. гр. д. № 124/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено определение № 392/23.01.2020 г. по гр. д. № 1320/2019 г. на Районен съд – Разлог за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.

За да потвърди обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, инициирала производството пред Районен съд - Разлог, е видно, че със същата е предявен иск по чл. 124, ал. 4, изр. второ ГПК - за установяване съществуването на факт, и по-конкретно: съдът да признае за установено, че притежаваните от Община Разлог 150/250 идеални части от самостоятелен обект с идентификатор № 02693.501.202.1.1 не представляват самостоятелен обект. Съдът е изложил, че разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. второ ГПК, аналогична на чл. 97, ал. 3 изр. второ ГПК (отм.) урежда възможността с установителен по своята правна природа иск да се установи съществуването или несъществуването на факти с правно значение, доколкото това е изрично предвидено от закона, като в този смисъл е и установената съдебна практика. Посочил е, че тъй като в закона не е предвидена изрична възможност за предявяване на иск за установяване на факт дали идеални части от даден имота представляват или не представляват самостоятелен обект, исковата претенция, заявена пред първостепенния съд, се явява недопустима. Ето защо, въззивният съд е заключил, че определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото следва да бъде потвърдено, макар и с различни от изложените в него мотиви.

Жалбоподателят счита обжалваното пред ВКС определение за постановено в противоречие със закона и процесуалните правила.

В изложението към частната касационна жалба се твърди, че задължителна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е наличието на правен интерес от установяването на посоченото обстоятелство с влязло в сила съдебно решение. За наличието на такъв интерес е достатъчно ищцовата страна да има интерес и да черпи изгодни за себе си правни последици от уважаване на иска.

Жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси, които според него са от значение за изхода на спора и за правилното приложение на закона:

1. Следва ли в законова разпоредба да бъде предвидена изрична възможност за предявяване на установителен иск за установяване на факт дали идеални части от даден имот представляват или не представляват самостоятелен обект;

2. За да бъде сградата в режим на етажна собственост, колко точно лица (физически или юридически) следва да притежават самостоятелни обекти на собственост в сградата;

3. Следва ли самостоятелните обекти на собственост в сграда, която е в режим на етажна собственост, да представляват „обособен самостоятелен обект“ по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното:

Частната жалба е процесуално допустима.

Пред първоинстанционния съд „Перун-91“ ООД е предявило срещу Община Разлог иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че притежаваните от ответника 150/250 ид. ч. от обект с идентификатор 02693.501.202.1.1 по кадастралната карта на с. Баня, одобрена със заповед № РД-18-1326/24.07.2018 г. на изп. директор на АГКК, не представляват „обособен самостоятелен обект“ по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение, съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, към които препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда в атакувания акт и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на този акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира правния въпрос, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от жалбата, с която е сезиран. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В конкретния казус само първият въпрос има отношение към решаващите мотиви на обжалваното определение. Останалите два въпроса не са обсъждани от Окръжен съд – Благоевград и по тази причина са правно ирелевантни.

По първия въпрос не следва да бъде допускано касационно обжалване, тъй като жалбоподателят въобще не се е аргументирал защо счита, че по отношение на него са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – защо отговорът на този въпрос е от значение за правилното прилагане на закона.

Съгласно възприетото в цитираното по-горе тълкувателно решение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен от въззивния съд, е от значение за правилното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

В случая от страна на „Перун-91“ ООД не е аргументирано защо се поддържа, че е необходима промяна или осъвременяване на създадената трайна съдебна практика, основана на ясната и категорична разпоредба на чл. 124, ал. 4, изр. второ ГПК, съгласно която иск за установяване съществуването или несъществуването на факт с правно значение (какъвто безспорно е твърденият в исковата молба факт, че притежаваните от ответника 150/250 ид. ч. от обект с идентификатор 02693.501.202.1.1 не представляват „обособен самостоятелен обект“ по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ), е допустим само в случаите, предвидени в закон. В случая законова разпоредба, даваща правна възможност за предявяване на горепосочения иск, липсва.

Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,