Определение № 448 от 07.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1976/2014 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] - [населено място], срещу определение № 178 от 16.04.2012 г., постановено по т. д. № 3913/2013 г. от състав на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение. С посоченото определение е оставена без разглеждане като процесуално недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК касационната жалба на [фирма] против решение № 1218 от 02.07.2013 г. по гр. д. № 674/2013 г. на Пловдивски окръжен съд и е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че съставът на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, е подходил „бланкетно” към казуса и без да изследва буквата и духа на чл.280, ал.2 ГПК, е направил незаконосъобразния извод, че с въззивното решение са разгледани множество искове за парични вземания по отделни фактури, а не един иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на парично вземане за общата сума, отразена в заповедта за изпълнение. Навежда аргумент, че обективното съединяване на искове предполага събиране на държавна такса по всеки един от исковете, каквато в случая не е изисквана при завеждане на делото. Позовава се на неприложимост на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК като твърди, че предмет на спора са вземания, възникнали от доставки в рамките на един договор. Ответникът по частната жалба [фирма] не заявява становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. Производството по т. д. № 3913/2013 г. е образувано пред ВКС, Търговска колегия, по касационна жалба на [фирма] против въззивно решение на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че дружеството - жалбоподател дължи на [фирма] следните суми, представляващи неплатена цена по сключени неформални договори за продажба на стоки и обезщетение за забава: 139.07 лв. - дължима цена по фактура № 328/27.12.2006 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 86.22 лв.; 5 738.17 лв. - дължима цена по фактура № [ЕГН]/27.12.2006 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 3 595.98 лв.; 1 132.72 лв. - дължима цена по фактура № 44/26.01.2007 г., заедно с обезщетения за забава в размер на 702.67 лв.; 209.10 лв. - дължима цена по фактура № 249/13.04.2007 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 123.66 лв.; 7 449.60 лв. - дължима цена по фактура № 266/20.04.2007 г., заедно с обезщетение за забава в размер на 4 300.23 лв.; за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. За да остави касационната жалба без разглеждане, съставът на Първо отделение при Търговска колегия на ВКС е приел, че жалбата е процесуално недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК поради необжалваемостта на въззивното решение, с което са разгледани обективно съединени искове с предмет търговски спор, всеки с цена под 10 000 лв. Търговският характер на спора е мотивиран с качеството „търговци” на страните и с търговския характер на сделките, от които произтичат установяваните по реда на чл.422, ал.1 ГПК парични вземания - договори за продажба по смисъла на чл.1, ал.1, т.1 ТЗ, сключени във връзка с регистрирания от [фирма] предмет на дейност. Обжалваното определение е правилно. С разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията, обн. в ДВ бр.100/21.12.2010 г., са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 10 000 лв. - за търговски дела. Касационната жалба е насочена срещу въззивно решение, с което е разрешен спор между търговци за съществуване на парични вземания, произтичащи от абсолютни търговски сделки по смисъла на чл.1, ал.1, т.1 ТЗ. Предвид качеството на страните по делото и предмета на спора, разрешен с въззивното решение, съставът на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, е направил законосъобразния извод, че решението е постановено по търговско дело и че допустимостта на касационното му обжалване следва да се преценява съобразно критериите на чл.280, ал.2 ГПК за достъп до касационен контрол по търговски дела. Правилен е и изводът на съдебния състав, че с въззивното решение са разгледани обективно съединени искове, всеки с цена под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за касационно обжалване по търговски дела - 10 000 лв., което обуславя недопустимост на касационното обжалване. В мотивите си въззивният съд е посочил изрично, че е сезиран със спор за съществуване на парични вземания по сключени неформални договори за продажба на стоки, което означава, че вземанията произтичат от самостоятелни търговски сделки и всяко едно от тях е предмет на установяване със самостоятелен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Мотивите към решението не съдържат извод за осъществени доставки на стоки в изпълнение на един общо договор между страните, както твърди частният жалбоподател, и с оглед на това не би могло да се приеме, че спорните вземания са възникнали от едно и също облигационно правоотношение. Обстоятелството, че при завеждане на делото е събрана държавна такса за един иск върху общия сбор на вземанията, е ирелевантно за преценката дали въззивното решение подлежи на касационен контрол, след като данните по делото сочат, че с решението са разгледани обективно съединени искове, всеки с цена под 10 000 лв. По изложените съображения обжалваното с частната жалба на [фирма] определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното и на основание чл.280, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,