Определение № 50944 от 14.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2205/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Ц. Я., представляван от адв. С. И., против въззивно решение № 147/23.12.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 492/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е отменено решение № 260122/20.07.2021 г. по гр. д. № 54/2021 г. на Окръжен съд – Шумен и е отхвърлен искът за поставяне под запрещение на ответницата Г. Ц. Я.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) може ли съдът да не възприеме заключението на съдебната експертиза без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК, и трябва ли съдът независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата; 2) може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и сочи, че въззивното решение противоречи на Решение № 12/17.07.2014 г. по к. д. № 10/2014 г. на КС, но конкретен правен въпрос в тази връзка не е формулиран. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение е прието, че ищецът е брат на ответницата и е активно легитимирано лице да предяви иска по чл. 5 ЗЛС. Посочено е, че предпоставките за поставяне на едно лице под запрещение са наличието на душевна болест или слабоумие (медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (юридически критерий). Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността или обявяване недееспособността на лицето. Въззивният съд е посочил, че в случая от изслушаното по делото експертно заключение, изготвено въз основа на представената по делото медицинска документация и извършено освидетелстване, както и от проведения разпит на ответницата по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, се установява, че Г. Я. страда от душевно заболяване – „персистиращо налудно разстройство“, което само по себе си не е от такова естество, че да е възможно пълното му излекуване. От събраните по делото доказателства се установява, че поддържащото активно медикаментозно лечение на заболяването е от изключително значение за овладяване и потискане на психопатологичните и поведенчески разстройства на личността й, като ако същото не се прекъсва, о бщото й състояние се връща към нормалното такова, от преди дебюта на заболяването. Понастоящем Г. Я. може да се грижи за своите работи, разбира предписанията на правните норми и съобразява поведението си с тях, ориентира се нормално в социалната си среда, посреща ежедневните си житейски нужди, работи, няма данни за наблюдавани девиантни прояви в обществото, вкл. от близкия й кръг, може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Доколкото съдът не е установил наличието на кумулативно изискуемите предпоставки, предвидени в нормата на чл. 5 ЗЛС, е направил извод, че предявеният иск е неоснователен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от жалбоподателя въпроси нямат претендираното значение и не обуславят допускането на касационния контрол. Съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания - медицинско (страдание от душевна болест или слабоумие) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта). Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Съдът е длъжен да придобие лични впечатления от лицето, като го разпита лично и този разпит предшества събирането на останалите доказателства. Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси. Съдът обсъжда заключението заедно с всички останали събрани по делото доказателства. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС, а с атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно. Въззивният съд е посочил, че от разпита на лицето и от анализа на всички събрани по делото доказателства се установява, че ответницата страда от заболяване „персистиращо налудно разстройство“, но не е установено, че вследствие на него е неспособна да се грижи за своите работи и интереси. Следователно, доколкото не са установени и двата критерия по чл. 5 ЗЛС за поставяне на едно лице под запрещение, предявеният иск е преценен за неоснователен, като в тази насока са изложени подробни мотиви. В трайната практика на ВКС се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице (чл. 202 ГПК) против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и другите относими доказателства. В случая експертизата е изготвена при използване на посочения в чл. 197 ГПК доказателствен материал - медицинската документация и извършеното от вещото лице освидетелстване на ответницата, и е преценена от въззивния съд в съвкупност с останалите доказателства по делото - чл. 202 ГПК, включително и чрез извършения във въззивното производство повторен разпит на Г.Я.. Прието е, че ответницата безспорно страда от душевна болест, но за изследвания период степента на изява и тежест на заболяването не отнемат способността й да се грижи за своите работи и интереси, както и да ръководи действията си. При това положение, обжалваното решение не влиза в противоречие с приетите в практиката на ВКС правни разрешения, касаещи задължението на съда да анализира и обсъди всички относими за спора доказателства в тяхната съвкупност, а не избирателно, в т.ч. да прецени и обосноваността на експертното заключение с оглед на останалите доказателства по делото. Несъгласието на касатора с крайния резултат по делото и аргументацията му към поставените въпроси по същество представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка във фазата по селектиране на касационната жалба. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, в контекста на който да се разглежда твърдяното бланкетно и без аргументация противоречие на въззивното решение със сочената практика на КС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение