Определение № 3500 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2183/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу определение № 477 от 27.08.2025 г. по ч. гр. д. 380/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 661 от 30.06.2025 г. по гр. д. № 598/2024 г. по описа на Окръжен съд - Габрово, с което е оставена без уважение подадената от „ЕОС Матрикс“ ЕООД молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 108 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 598/2024 г. по описа на Окръжен съд - Габрово в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон – чл. 78, ал. 2 ГПК. Излага, че е признал иска и не е давал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал неоснователни действия за принудителното събиране на вземането след погасяването му с изтичане на установения в закона давностен срок. Изтъква, че не е налице накърняване на правата на насрещната страна, което да е обусловило необходимостта от тяхната защита с предявения иск по чл. 439 ГПК, поради което не следва да отговаря за разноските по делото. Добавя, че въззивният съд не е приложил практиката на СЕС по дело С – 438/22 г. и е определил адвокатско възнаграждение в прекомерен размер. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Дали само с наличието на изпълнителен лист се счита, че кредиторът е дал повод за завеждане на делото по чл. 439 ГПК?“ Поддържа, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен, с което обосновава искането си да бъде допуснат до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът, Й. Гришева Г., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният акт е правилен. Излага, че по делото е установено, че ответникът е поддържал висящността на изпълнителния процес, образуван по издадения в негова полза изпълнителен лист, което опровергава възражението му, че не е дал повод за завеждане на делото. По тези доводи счита, че липсва едната от предпоставките на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК и същата е неприложима. Моли частната жалба да не бъде уважена. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок. За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че предпоставките за освобождаване на ответника от отговорност за разноските следва да са налице кумулативно: с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Намерил е, че в случая не е налице първата предпоставка, визирана в чл. 78, ал. 2 ГПК. Посочил е, че предмет на производството по гр. д. № 598/2024 г. по описа на Окръжен съд - Габрово е отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за недължимост на суми от Й. Гришева Г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по изпълнително дело № 729/2010 г. по описа на частен съдебен изпълнител З. В., с район на действие – Окръжен съд -Габрово, поради погасяване на вземанията по давност. Счел е, че предявяването на иска е условие за упражняване на субективните права на ищеца. Изтъкнал е, че по делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист, издаден по реда на чл. 417 ГПК в полза на „Прокредит банк (България)“ АД, е образувано изпълнително производство по описа на частен съдебен изпълнител З. В., с район на действие – Окръжен съд - Габрово, като на основание чл. 429 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД е конституиран като взискател по изпълнителното дело въз основа на договор за цесия. Подчертал е, че в съдебната практика се приема, че при наличие на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа на влязло в сила решение или заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК за оспорване на изпълнението чрез позоваване на изтекла погасителна давност е единствената възможност за защита на длъжника – последният не може да направи такова възражение пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес. Допълнил е, че липсват данни изпълнителният лист да е върнат на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, което е счел, че обосновава правния интерес на Й. Гришева Г. от предявяване на иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. По тези съображения е заключил, че не е осъществена хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като е споделил изводите на първоинстанционният съд в този смисъл, и приел, че право на разноски по делото има ищецът. Съобразил е, че по делото е представено пълномощно от 27.11.2024 г., с което Й. Гришева Г. (П.) е упълномощила адвокат Р. Н. да я представлява в производството по делото до приключването му пред всички инстанции, като е уговорено адвокат Р. Н. да окаже безплатна правна защита и съдействие на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата. Отчел е, че с молбата по чл. 248 ГПК ответникът е направил искане за намаляване на определеното на адвокат Р. Н. възнаграждение в размер на 1 000 лева, като е намерил възражението за неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема на осъщественото процесуално представителство и защитавания интерес. По тези мотиви е постановил обжалвания резултат. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуален въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответства на решаващата воля на съда по обжалваното определение. Въззивният съд не е основал изводите си само на „наличието на изпълнителен лист“, а изрично е посочил, че е налице образуван изпълнителен процес и че позоваването от ищеца на изтекла давност пред съда с предявения иск по чл. 439 ГПК е единственият ред за защитата му. Възприетото от въззивния съд е съответно и на разрешенията по утвърдената практика на ВКС, намерила отражение в определение № 2640 от 15.09.2025 г. по ч. т. д. 204/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и цитираните с него съдебни актове. Съобразно последните ответникът по предявен установителен иск, когато е направил признание на иска, не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, с възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Прието е, че в хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност на вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция (в този смисъл определение № 3252 от 01.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3618/2023 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, определение № 2367 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО). Допълнено е, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Изтъкнато е, че възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което не може да се направи извън исковия процес. Цитираната от частния касатор практика, с изключение на постановения съдебен акт по гр. д. 3063/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, не отговаря на дефиницията за практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото с актовете не е допуснато касационно обжалване, а определението по гр. д. 3063/2019 г. е неотносима съдебна практика, доколкото не е постановено в производство по предявен иск по чл. 439 ГПК, поради което не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като частният касатор аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на определението. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение